Сергей Законников

превод: Найден Вълчев

***

Тези врани коне не пасат по полето,
нито зобват от ситната ръж на дланта ми…
Но усеща неравният бяг на сърцето:
ще ме стигнат те нейде с табуна си тъмен.

Бяга златното време в летежа си бесен,
по стъгди и по спирки ни миг не се лута:
виж годината как се превръща във месец
и как месецът литва подобно минута.

Силуети отплуват - така белоръки
и така синеоки… Не можеш ги върна.
Няма начин пред тъжната вечна разлъка
един поглед прощален към тях да обърнеш.

Цвилят, идат, топуркат конете зад склона…
Чувам как - ще ме догонят, ще ме догонят.

УБЕЖИЩЕ

Стиховете? Не въздишай,
не спори в захлас -
времето ги пише
по-добре от нас.

Хвърка без предели,
води то борба,
а пък нас ни мели
дивата съдба.

Тъжен и несретен
между не и да,
само в стиховете
съм на свобода.

Мрака ще разкъсам,
мъка ме яде…
Скривам се в стиха си,
инак - няма где.