Георги Стойков

Преди да отпием по глътка ракия и опитаме вкусните ястия, позволявам си да ви припомня някои неща за човека, който ни е събрал на тази разкошна трапеза.

Инженер Васил Ангелов е имал върховното щастие да се роди на този ден преди 70 години. Това е станало в крайдунавското село Лозица в семейството на младия мебелист - столар Крум Ангелов и красивата му съпруга Зорка Томова. Към милиардното човечество се появила още една Вселена, както сполучливо определя появата на всеки човек големият поет Хайнрих Хайне.

Седемдесет години живот е и много, и не съвсем. Невероятните постижения на медицината и всестранното задоволяване в материално и духовно отношение на огромни маси хора им осигурява прилично дълголетие.

Не е проблем да се преживеят седемдесет години. Вечният проблем - социален, философски и чисто хуманен - е как човек изживява годините.

Тъжно е, че времето ни в безкрайността е нищожно, но това не ни пречи да мерим постъпките си с вечността, да осмисляме отделната си съдба на фона на тази безкрайност.

Стартът на Васил Ангелов в живота е тъжен. Времето на 40-те години на миналия век е белязано с най-кръвопролитната война в историята на човечеството. Пряко или косвено тя засяга личната съдба на всички.

Когато е тримесечно бебе, баща му заминава войник. Дълга е моряшката служба. След нея един с друг сливащи се запаси, Отечествената война - балканите на Югославия, кървавите сражения на река Драва и Унгария, победният ход на армията до Австрийските Алпи.

Малко се дните и месеците, когато малкият Васил е щастлив, че и той като другите деца си има татко. Спасил се като по чудо от куршумите на фронта, когато поема уверено в мирния живот, Крум Ангелов заболява внезапно и за зла участ си отива от живота. Васил е на дванайсет години, а братчето му Ангелчо - ненавършило две.

Съдбата е своенравна и понякога е трудно човек да й оказва съпротива. Слабите духом рухват. Колебливите или се изплъзват, или падат. Оцеляват родените с характер.

След завършване на прогимназията в родното си село Васил Ангелов тръгва за Никополската гимназия с чувството, че вече е сам. С болка осъзнава, че това първо отдалечаване от родния дом и близките му, ще е пътуване без обратен път.
Една източна мъдрост учи: „На човек са нужни две години, за да се научи да говори, и шейсет години, за да се научи да държи езика си зад зъбите.”

Мълчаливата сдържаност е светилище на благоразумието. Този принцип, усвоил още от юношеството си, Васил Ангелов ще следва през целия си живот. Не думите, а делата трябва да говорят за човека!

Случка, описана в книгата му „Сам срещу съдбата”:

Батареята на кап. Кузев, в която младши сержант Васил Ангелов е командир на първо отделение, е снета от границата и трябва да изкара зимата в с. Мамарчево. Оказва се, че за батареята няма вещеви склад. А идва зима. Определена е площадка. Срок за изграждане - 24 часа. Възлагат задача на Васил. Така разпределя и организира другарите си, материалните ресурси, строителите, че точно след един ден и една нощ складът е построен.

Васил Ангелов печели не само доверие. Печели обичта на командирите и на другарите си.

След уволнението си, същият този батареен командир, кап. Кузев, лично ще го препоръча на директора на Ямболския техникум по механизация на селското стопанство „Христо Ботев”, а на раздяла ще му даде сто лева да започне учебната година и като баща ще му заръча: „Каквито нужди имаш - аз съм насреща!”

От войнишките години той ще запечата в съзнанието си една обикновена зависимост: колкото повече даваш - толкова повече ще получиш!

А по-късно ще намерим отбелязаното в един от дневниците му: „Животът не ме беше щадил и аз търсех и намирах изход от всяка ситуация. Много хора ми завиждаха, че имам способност да печеля приятели. За мен е важно как изглеждам пред себе си. Каквато и роля да играе човек, колкото и прилично да я изпълнява, не може за избяга от себе си.”

Навремето, когато помагах на Васко да напише книгата си „Сам срещу съдбата”, попитах един негов колега какво ще каже за Васил Ангелов. „Той е от онези хора - отговори ми той, - които, ако ги хвърлиш сред морето да се удавят, на другата сутрин ще ти почукат на вратата и ще ти донесат и риба.”

Възторг ли беше това или завист - дълго размишлявах. Май и двете заедно.

На младини всичко що хвърчи - се яде.

И морето винаги е до колене.

Малцина на тази възраст се домогват до ясни цели в живота. Васил Ангелов е от тях.
Преди да издъхне, баща му поръчал на майка му: Ангелчо няма да ме запомни, а Васил непременно да учи!

Бащината поръка за него е закон.

Работи на ж.п. гарата в Ямбол като хамалин и учи в техникума. Работи в работилницата на ТКЗС в родното си село - но не оставя нощем книгата, учи до раззаряне, защото е трудно задочното следване. И то инженерство. Започват повече от сто души. Завършват седем - осем.

Питал съм го: „На какво все пак си разчитал в живота?” - Изтъквал е две неща:

- На мен понякога съвсем малко ми трябваше - едно рамо и аз се устремявах напред. Другарското рамо много пъти ме е вадело от безизходни положения.

И второто, обърнете внимание:

- През много изпитания минах, никога не посегнах към нещо, което не съм заслужил.
Радостите на хората винаги са по-малко от изпитанията и горчилките. Когато си стигал от претоварване, до отчаяние и лудост - има ли до теб всеотдайна съпруга, която ти казва: ти можеш, ти си здрав, - от Ада ще излезеш и отново ще разпериш криле за полет. Имаш ли доверието на другите - ти си изключителен.

Случка от книгата:

…Идва зима. Соята в с. Новачене е на полето. Заплашена е от провал голяма държавна доставка. Главният инженер на АПК „Осъм” - инж. Васил Ангелов получава задача да защити честта на комплекса. Докарва комбайни чак от Русе и за две денонощия задачата е изпълнена. След три дни отива при механизаторите да ги попита какво възнаграждение искат за трудовия подвиг. Каквото поискат ще им го даде. Смайващ е отговорът на тия трудови хора: „Другарството, което се поражда при беда, няма парични измерения.”

Четирийсет години след този подвиг, Васил ще възкликне в книгата си „Сам срещу съдбата”: „Приятели, от ония две денонощия, спомням си за вас с уважение и гордост. На отишлите си от този свят - поклон! На живите - спокойни старини!”

Ето, такава целеустремена, високо компетентна и действена личност не може да остане незабелязана. Макар и твърде млад инж. Васил Ангелов е привлечен за директор на едно от най-мощните селскостопански обединения в Плевенския край. „Агромашина” намира в негово лице истинския си стопанин.

Близо 40 години вече това обединение, въпреки смяната на обществената система, играе важна роля в развитието на селското стопанство в нашия край. То участва в производството на най-важното в нашия живот - хляба. Инж. Васил Ангелов се наложи като капацитет и е на вниманието на гилдията в цялата страна. Къде ли няма приятели и почитатели!

За ръководители и обикновени работници той е компетентният, можещият, безпогрешният. Той знае цената на думите и не ги хвърля на вятъра. Той обаче не знае да пилее време. Дните и часовете му са уплътнени до краен предел. От всяка ситуация - икономическа или житейска - той намира изход. И когато другарски съветва, когато сурово и властно разпорежда - можеш да му се довериш.

Инж. Васил Ангелов се радва на приятелството на най-знатните хора в нашия град от средите на научно-техническата и художествено-творческата интелигенция. Той се интересува от всичко. Информиран е. На масата му вкъщи, и в службата винаги има книги. Има собствена позиция по всички въпроси, които решава. Аз не го давам за много от днешните министри, защото той е с цяла глава над тях.

Естетическата и етичната му култура е завидно висока. Той не я демонстрира. Тя е негова същност.

Уважаеми госпожи и господа, всеки идва на тази земя да извърви своя път. Едни минават по него незабелязано. Други оставят трайни следи.

Досегашният път на инж. Васил Ангелов е белязан с много полезни дела. Не толкова за него лично, колкото за другите. И това прави личността му още по-обаятелна. С това той печели и нашата искрена обич.

20 декември 2011 г.
Зала „Агромашина” - Плевен