Ангел Христов

Част от дошлите да помагат още не бяха се навели по веднъж, когато Пепо Чевръстия вече се катереше по скелето с кофа и мистрия.

Повечето от помагачите щяха да подават тухлите на двамата зидари, стените вече бяха високи, почти до нивото на бъдещата плоча на едноетажната сграда, трима или четирима вече носеха кереча за слепването на тухлите, а двама от най-опитните плетяха арматурата от тънки метални пръти, за да е здрава плочата и да хиляди, както се провикна Пепо Чевръстия от най-високата част на сградата, което на днешен език означаваше да стои на мястото си и след хиляда години.

Чулите го се засмяха, къде ти такъв късмет, тухлите не изглеждаха да издържат и десетилетие, а киречът беше беден откъм цимент, заради икономии, пък и кой щеше да живее хиляда години, за да мислят толкова надалеч?

- Хей, Чевръстия, не бързай толкова, никой не те гони! - обади се някой.

Пепо Чевръстия, изкатерил се на късата страна, там, където стената завършваше с правоъгълен триъгълник, върху който щеше да легне мертека на билото на двукатния покрив, отвърна развеселен:

- Аз и да не бързам, и да бързам, вие все така ще се мотаете там долу и няма да разберете кога къщата е готова и кога аз ще забия кръста с ризата.

- Бързата работа - срам за майстора! - ще се обади друг, но никой няма да го чуе, шумът е невъобразим заради многото помагачи, дошли от всички краища на селото, собственикът на строежа беше не кой да е, а Спас Доктора, нисък, набит мъж, за когото се говореше, че реши ли да постигне нещо, спиране няма, нито пречки, а да не говорим за пословичното му упорство.

Прякорът му идваше не от професията, не беше нито лекар, нито фелдшер, но на младини беше учил за кратко за зоотехник, но нещо беше се объркало и от това време му остана и прякорът, та до ден днешен.

Целият му досегашен живот беше минал през безброй професии, каквото и да започнеше, винаги го завършваше, често помагаше на всеки, който имаше нужда, сам предлагаше помощта си, понякога обаче биваше и зъл, говореше каквото мислеше, не скриваше нищо и острият му език режеше като нож, да не попадаш пред очите му, когато е ядосан за някоя несправедливост.

Пепо Чевръстия познаваше характера на съседа си, той живееше в съседния двор с двата големи ореха и с пискливата си жена, която и сега, още не събудила се след дългата лятна нощ, крещеше нещо, явно предназначено за него, защото той само махна с ръка, залюля се и едва запази равновесие да не падне.

- Мътните да те вземат! - разкрещя се и бавно се спусна на съседния зид с мистрия в ръка. - Ако не се разкрещиш още по мръкнало, душата ти не се събужда.

Мъжете, чули забележката му, се разсмиват. Жената на Чевръстия е позната на цялото село, приказлива е и никой не може да я прекъсне, когато започне да говори нещо, няма значение дали е важно или не.

- Чевръстия, твоята картечница няма случай на отказ, нали?

Пепо Чевръстия е свикнал с шегите на мъжете, той самият се шегува с жена си, душата й е такава, широка като стар селски хамбар, събира какво ли не и докато не се изкаже по всички въпроси, устата й не се затваря.

- Има патрони за три войни - смее се Чевръстия и продължава да работи, размазва с мистрията киреча, поставя поредната тухла, после измерва с отвеса и като остава доволен, подхвърля весело:

- По тази стена и паяк не може да се изкачи!

Шеговитият смях не спира. Спас Доктора по същото време организира обяда, майсторите скоро ще свършат своята работа и горе ще останат само двамата арматуристи, след тях ще се появи бетон помпата и идва време за почерпката, неделя е, за всичко е помислил стопанинът, най-много за това да се отблагодари на помагачите, без пари работят, ей така, заради приятелството и от благодарност, той също е помагал неведнъж и пак ще помага, какво друго му остава в този свят, в който и сърцето, и душата му живеят с тревогите и с радостите на селото, а то се смалява някак си, изчезват цели семейства, опустяват къщи, но той е упорит и издига нова в двора си, за да видят хората, че животът продължава и нищо не може да го затрие, нито политици, нито икономически системи, а още по-малко немотията, която се настанява навсякъде и изглежда като чумата, която по тези земи е рядкост, страхувала се е от тези весели хора, чиито смях и закачки прогонват и зверовете.

- Докторе - обажда се един от двамата зидари - не бързай с трапезата, имаме още работа!

Пепо Чевръстия обаче не е съгласен:

- Бързай, Докторе, бързай, тя работата не е животно да избяга, а виж, неизпитото вино си е грях, питай отеца и той ще ти каже, че пиенето на вино е божи благодат.

Кръстьо Пастухов, любител на трапезите и компаниите го подкрепя:

- Ти си върши работата, Докторе, както си я замислил, имаме работа и ще я свършим, а като гледаме как подреждаш трапезата, тухлите стават по-леки, а кофите с киреч хвърчат като че имат криле.

Останалите се смеят. Знаят дошлите да помогнат, че Доктора е добър стопанин, не само ще му работят, но и ще ги почерпи, както си му е редът, пък и хубаво вино има, сам го прави и сам ще налива в чашите, без да съжалява.

В два следобед пристигна бетон помпата и за час и нещо плочата се бялна под горещите лъчи на слънцето, опънаха брезент над нея, а него поляха с вода, майсторите си знаеха работата, не позволяваха горещината да напука пресния цимент.

Измиха се на герана мъжете и един след друг насядаха около трапезата, начело - двамата майстори, до тях другите двама, които бяха сковали кофража и изплели арматурата, а около тях останалите, помощниците, тези, които бяха хвърляли тухлите отдолу нагоре, от ръка на ръка, и другите, които забъркваха киреча от пясък, вар и слама и го насипваха в кофите, за да го пренасят най-младите и най-силните.

Смехът в двора се усили, зазвъняха чашите, дърдоренето на Пепо Чевръстия не спираше, тъкмо беше започнал да разказва как отчето от съседното село дошъл с колата си да опява един починал старец, някой му се обадил по телефона, влязъл той в къщата и почнал да мърмори божиите си приказки над стареца, а той отворил очи и се разкрещял, после припаднал и трябвало да го свестяват дълго преди да се разбере грешката, отчето сбъркал не само адреса, но и селото, какво чул - Господ само знае, но сконфузен се опитал да избяга, ала съседите на стареца го спрели, трябвало да обясни на нещастника, кой друг да го направи, той, Пепо Чевръстия, бил един от първите, появили се на мястото на събитието и набързо разнищил историята, а докато я разказваше, украсяваше я по своему, добавяше нещо, пропускаше друго и смехът не стихваше.

Бабата пък била на гробището, отишла да почете свой близък, върнала се и като видяла попа, и тя припаднала, помислила, че дошъл за нея, защото докато оплаквала починалата си преди години сестра, й обещала скоро да се видят.

- Ти, Чевръсти, лъжеш като на световно първенство! - възкликва някой, но гласът му се изгуби в шума. Пък и на кого му пукаше дали Чевръстия лъже или разказва истинска случка, важното е, че смехът звънеше над селото по-силно от черковната камбана, нещо, което все по-рядко се случваше.

- Едно е да копаеш гроб, а друго да издигаш къща! - казва замислено Доктора на седящия до него кофражист, който мълчаливо кима, напоследък все по-рядко намираше работа, изчезваше занаятът му, а защо - не можеше да си обясни.

- Ей, Чевръстия, ти слезе първи от плочата, да не се уплаши, че ще падне? - обади се друг от противоположния край на трапезата.

Чевръстия плесна с ръце и се изправи, от очите му излизаха светкавици.

- Ти, Самчо, не говори неща, които не разбираш, живееш си сам в бащината къща, около тебе ни куче, ни котка, ни булка, а все гледаш да се заядеш с хора като мен, които каквото и да правят, остава след тях, а след теб какво ще видим, а?

Мъжът, когото нарече Самчо, също се изправи наперено:

- Що не питаш жена си?

Смехът на мъжете в началото беше тих, сякаш някой прелистваше страниците на огромна книга, после изведнъж избухна, разлюля въздуха над двора, че и над селото и се отправи към покрайнините, за да разбуди и тях.

Чевръстия обаче не се предаде:

- Питал съм я, но не ми е удобно да ти предам отговора й, може да се обидиш, жените, както ти е известно, знаят разликата между малко и голямо, до микрон го изчисляват и май никога не грешат.

Отвъд оградата, която разделя двата двора, се чува гласът на устата жена на Чевръстия:

- Тя Мария Вдовицата ми каза, чумата да те тръсне, що го разправяш пред всички?

Ураганът от смях и пиперливи подхвърляния към Самчо, Чевръстия и устатата му жена отнесе тишината и от последното ъгълче, където по някаква причина тя беше се спотаила, на част от мъжете дори им се стори, че земята под тях се е разлюляла и бяха започнали изплашени да се оглеждат, а Доктора, скръстил ръце на гърдите си, наблюдаваше какво се случва и му беше весело и спокойно, това вече е неговото село, с буйни мъже и цапнати в устата жени, на които не можеш да вярваш на всичко, което казват, но и не можеш да го пропуснеш покрай ушите си току така.

Тази къща не беше му нужна, никой няма да се върне да живее тук, децата му са далече, но сега, седнал сред хората, чиито смях го правеше щастлив, той беше доволен, иначе селото изглеждаше пусто и сякаш лишено от живот.

Погледна към издигащата се сграда, имаше още много работа, щяха да се събират не веднъж и дваж, и веселбата щеше да кънти под това синьо, безпаметно небе, което винаги беше го учудвало с ведрия си вид и със спокойствието, което излъчваше по всяко време на деня и нощта, дори когато носеше буреносни облаци то пак вдъхваше доверие заради откритостта и добродушния си вид.

- Докторе, да не си решил да доведеш булка, а? - чу се от другия край на трапезата.

Пепо Чевръстия не изтърпя и се обади, подхвърляйки шеговито:

- Разбрахме, че си се отказал от своята, не ти позволявала да спиш нощем.

- Говоря на Доктора, не на тебе! - обади се същият глас.

- Че той, Доктора, да не би да си признае? - додаде Чевръстия, смеейки се. - И аз да бях, и аз нямаше щях да мълча като ням, твоята си я бива.

Доктора само махна с ръка:

- Оставете жената на мира, нито ще водя булка, нито ще създавам семейство, аз си имам, нищо, че децата са далече, обаждат се, а майка им земята я пази, прибра я рано, но ми остави надеждата, че и там, където е, все си е такава, добра като мушица, но вие я помните, както и тя ви помни.

За миг настъпи тишина, чуваха се потракването на приборите о чиниите, но и този шум изчезна, думите на Доктора смириха хората, малко бяха останали в селото и все по-малко щяха да бъдат в недалечно бъдеще, но паметта си оставаше ясна и недокосната от времето, още се говореше ту за един, ту за друг от жителите, вече напуснали този свят, някои по известни, други по-малко, но все ги споменаваха, Петра от някогашните махали в балкана, чиито накуцващ мъж беше близък с най-известния от градските адвокати и с негова помощ беше спасил от закона не един бракониер, заради човещината, а иначе виновният си е виновен, всички го знаеха, а старият Рико, кинооператорът, който живееше в една от стаите на новата къща на Петра, а вечер следеше внимателно машините да не прекъсват филма, за него зрителите бяха най-важните, по-важни и от самия живот, да не говорим за Машо с клепналите уши, чийто неизвестен произход, цигански или някакъв друг, не пречеше да се шегуват с него, а той да се смее повече от шегобийците, защото такъв си беше, добродушен и вечно готов да услужи всекиму.

Пепо Чевръстия се изправи, вдигна чашата си, пълна догоре с вино и гласът му проеча като тръба по време на военен поход:

- За Бог да прости и Бог да помага!

Странна наздравица, но в едно изчезващо село и наздравиците са такива, и странни, и противоречиви, и забавни, и сякаш по-важни от внезапно настъпилата тишина, толкова тежка, че не можеше да се издържи и току някой се окаже със слабо сърце и падне от стола, нещо, което не можеше да бъде позволено, заради което всички изведнъж заговориха и станаха с вдигнати чаши, без да осъзнават за кого е тостът, за опрощението на греховете им или за надеждата, която все още съществува.

Докторът също отпива от виното и затваря очи, за да чуе грохота от мъжки гласове, който връща живота в селото.

И се усмихва щастливо.

Никой не беше мислил какво се случва, когато някой познат изчезне или се появи непознат, носещ полъха на новото, но и дразнещ с упорството си да преобрази този замиращ свят, светът на умиращото село.

И тъжни, и смешни бяха последствията от изчезването на Пепо Чевръстия и появата на Ставри Бавния, мъж около петдесетте, както се оказа, каменоделец, пристигна с малко сиво бусче, пълно с инструменти и парчета мрамор, достатъчни за кръст или плоча с надпис над някой все още небуренясал гроб.

Съобщението за изчезването на Чевръстия беше направено от устатата му жена, която още с първите думи го прокле, обвинявайки го, че е тръгнал след някоя по-млада от нея, коцкар с коцкар, както го нарече, и после се разрева, огласяйки квартала с пискливия си глас.

Тъй като всички знаеха и слабостите на Чевръстия, първо го потърсиха покрай реката, където от време на време ловеше риба, решиха, че се е полакомил и е влязъл в някой въртоп, по тази река въртопи колкото искаш, но след като преровиха километър по течението и срещу него и не откриха нищо, изгубиха интерес и се върнаха в селото.

Не можеха да си представят какво може да се е случило на човек като Пепо Чевръстия, врагове той не беше имал заради характера си, беше добродушен, макар и малко цапнат в устата, а сам да посегне на живота си никой не вярваше, обичаше той живота, както обичаше да се весели, да похапва и да попийва и дори да шамаросва от време на време приказливата си жена заради клюките, които разнасяше ей така, според селския обичай да се говори нещо вместо да се мълчи и да се поощрява проклетата тишина, която потискаше с неподвижността и мърлявата си същност.

Появилият се според мълвата наследник на една от изоставените къщи Ставри Бавния сподели от опит възможността Чевръстия да е заминал за чужбина, от града всяка сутрин и всяка вечер заминават по няколко препълнени автобуса с хора, които отиваха да търсят препитание в богатите страни.

Сам той имал намерение да замине, но не искал да се разделя със занаята си, предпочитал тишината в родните гробища пред грохота на големите градове и липсата на усещането, че е жив, докато поставя поредния надгробен паметник с мисълта, че прави добро на починалия, за да се помни, че е живял чрез издълбаните върху мрамора имена и дати на раждане и смърт.

Беше естествено казаното от него да предизвика интерес, но за кратко, тъй като от полицията съобщиха, че от банковата му сметка не са теглени пари, а и никой не го е виждал в града, нямало го и на записите на камерите на автогарата.

Жена му продължи да го оплаква, спомняйки си безброй случки от съвместния им живот, а няколкото жени около нея ту плачеха, ту затискаха устата си с длани да не се разсмеят заради дрънканиците й, свързани с интимности от началото на съвместния им живот, които предпочитаха да не са чули, а още по-малко запомнили.

Ставри Бавния възобнови дейността си на каменоделец и създател на най-хубавите надгробни камъни в околността, скоро започнаха да идват и от съседните села, че дори и от областния град, златните букви върху черния мрамор искряха като живи и някои от по-старите жители започнаха да си поръчват от тези произведения на изкуството, за да им се порадват приживе.

Жената на Пепо Чевръстия също поръча една такава огромна черна плоча, за да има място за имената и на двамата.

Не беше нещо необичайно, и други са го правили, но в случая всички бяха изненадани, никой не знаеше Чевръстия да е напуснал този свят, за да се изписва името му върху надгробен камък, а ако това се случи, щеше да е против божиите правила според Доктора, който единствен беше чел библията и познаваше отчасти божието слово.

Ставри Бавния обаче не се трогна от слуховете и приказките на хората, за него беше важна поръчката, не се интересуваше от подробностите, нито от истината, и вложи целият си талант, за да задоволи изискванията на жената, която продължаваше да оплаква Чевръстия, вече по навик, без сълзи и по-често с проклятия, че я е оставил сама във време, когато и Бога, и сатаната седят на една маса и се чудят по какъв начин да попречат на хората да изживеят по човешки земните си дни.

Два месеца по-късно Доктора отново събра мъжете, за да продължат строителството на къщата, всеки от приелите поканата се постара да бъде полезен и въпреки случилото се с Пепо Чевръстия и появата на Ставри Бавния смехът се върна на трапезата, подредена по обичая, разговорите зазвъняха като коледни камбанки и дори гласът на жената на Чевръстия отвъд оградата изглеждаше друг, по-весел докато крещеше подир петела, подгонил кокошките по никое време и пречещ им да вършат най-важното си работа, да снасят яйца, от които тя припечелваше повече, отколкото от пенсията си.

В громола от различни по тоналност гласове се откроява този на Ставри Бавния, който внезапно взема думата и разказва на съседите си житието-битието си, без никой да иска това, но двете чаши вино, които беше изпил, бяха променили дори лицето му, лишено от по-забележителни черти, сега то изглеждаше като на птица, носът му приличаше на човка, а Паро Късия подхвърли между другото, че с него вероятно дълбае мрамора, толкова остър му се виждал.

На Паро Късия можеше да се вярва, той говореше много рядко, но думите му се помнеха дълго.

Ставри Бавния не го чу, но и да беше, нямаше да му обърне внимание, хората могат да говорят каквото си искат, но накрая ще допрат до неговата помощ и той трябва да издълбае имената им в мрамора, мисъл, която винаги беше го удовлетворявала повече от парите, които получаваше за работата си.

Точно в този момент той каза следното:

- Завърших плочата на Пепо Чевръстия, както я поръча жена му, снощи издълбах и датите на раждането и на смъртта му. Много хубаво изглежда името му върху черния мрамор със златни букви, да се не начудиш как красиво изглежда смъртта?

Доктора се обади тихо:

- Да говорим за живите, нали затова издигам тази къща, за живите! Щом си тук, по-добре е да направиш нещо, което да остави следа в къщата, в момента работата ти не ме интересува, къщата е важна за мен, и смехът на хората, с които живея, затова сме се събрали, нали?

Мъжете закимаха утвърдително и грабнаха чашите с виното.

Ставри Бавния постоя с отворена уста, после тръсна глава, острият му нос разряза въздуха и отнякъде се появи слаб вятър, сякаш беше пробил невидим балон, вдигна чашата си отново и изпи виното на един дъх, сякаш да удави някаква своя неизказана мисъл, за която очевидно не съжаляваше.

И седна на мястото си без да каже и дума.

Казват, че каквото човек сам си направи, никой друг не може да му направи.

Изчезването на Пепо Чевръстия имаше своите последствия. Жена му, след като поръча двойната надгробна плоча за двамата, успя да убеди двама приятели на съпруга си да поставят плочата в гробището, на едно от свободните места, между две дървета, в сянката им, по нейно желание, та когато легне в земята да се наслаждава на вечна прохлада.

Никой нямало да забележи стореното, ако на Задушница, било събота, и няколко жени посетили гробовете на близките си.

Една от тях видяла плочата с двете имена и датите под тях и се разпищяла, било против обичая да се поставя надгробен паметник на живи хора, а никой не бил убеден, че Чевръстия е напуснал този свят, без да предизвика преди това безброй слухове, а съпругата му си била жива и здрава, предния ден я видели да продава яйцата на някакви граждани, които идвали често в селото за пресни продукти.

Дотичали и останалите жени и порекли да се прекръстят, но една от тях зафучала като хала, луди ли сте, кой се кръсти над живи хора, само пияниците и лудите, задърпала ги встрани от плочата, нямали работа тук, а колкото до жената на Чевръстия, решили, че е полудяла, не се издържат подобни събития, като едното нищо е изгубила ума си.

Върнали се жените в селото и разказали за плочата, наместникът, възрастен мъж с подагра само махнал с ръка, откакто селото почти опустяло, струвало му се, че не различава живите от мъртвите, и едните, и другите само беди му докарвали, нямал мира ни денем, ни нощем, та сега една плоча ще го разтревожи?

Вероятно всичко щяло да бъде забравено, ако една привечер на площада, до запустялата някогашна автобусна спирка не спряла кола и от нея не слязъл Пепо Чевръстия, огледал се с любопитство и понечил да се отправи към къщата си, но забелязал кръчмаря Денката, който надничал през отворения прозорец и решил да се отбие първо при него, в кръчмата се знае всичко, и това, което всички вече са научили, и другото, което все още мълвата не е разпространила, размесвайки истината с лъжата, възможното с невъзможното, очакваното с неочакваното.

Влиза Пепо Чевръстия в кръчмата по навик като отваря вратата с крак, а насреща му Денката опулил очи и ха да се прекръсти от страх, но се досети, че не вярва ни в Иисус, ни в Аллах, та вдигна ръка и поздрави с жест, който не означаваше абсолютно нищо.

- Ти, Денка, да беше почерпил, а, от няколко дни не съм докосвал чаша, а и пари нямам в момента?

Кръчмарят побърза да налее чаша пенлива бира, подаде я и се взря в лицето му:

- Изглеждаш ми жив, да ме прощаваш, а ние вече бяхме решили, че си на оня свят.

Чевръстия отпи жадно, въздъхна дълбоко и отвърна:

- Бях, Денка, бях, и сатаната видях, и ангелите с белите дрехи, и самия Господ Бог, дано ми прости, че Го споменавам, но сега съм тук, пия си бирата и се чувствам щастлив.

Не разбрал нищо, Денката не издържа и се прекръсти.

- Чевръст, да не си полудял, а? Тя и твоята май нещо се чална, но то е заради теб, защото изчезна яко дим и макар че те търсихме дни наред, не открихме и парче плат от дрехите ти.

Навежда глава Пепо Чевръстия, вдигна ръка да избърше пяната от устните си и побутна изпразнената чаша към кръчмаря:

- Налей още една, ще ти се отблагодаря, но сега сякаш не гърлото, а душата ми е жадна, глупава душа, алчна и сляпа, заради нея къде ли не бях, сам съм си виновен, полакомих се и на - сякаш години са минали, откакто бях тук и си пиех бирата с приятелите.

Денката кима, така беше, е, не бяха чак години, но повече от година го нямаше или по-точно тринайсет месеца и тринайсет дни, лошо число, дяволско, сигурно за това говори за сатани и ангели, че и за самия Господ Бог, може пък наистина да е видял, случват се какви ли не работи в този свят, някои са пътували с неидентифицирани летящи тела, други са влизали в тунела, в края на който се виждала светлина, но не стигали до края, връщали се, без да знаят причината, както се казва. Все странни събития, за които обяснения няма, но и това се случва, живот е това!

Чевръстия отпива от бирата една голяма глътка, тръсва глава и внезапно се навежда напред, взирайки се в очите на Денката:

- Тя, жена ми, такова, да не се е задомила пак, а?

Денката опули очи, после махна с ръка, сякаш за да прогони това, което без малко да каже без да се замисля, и с скрива зад завесата, която отделя бара от склада отзад.

Чевръстия седи на високото столче пред бара като препариран. Мисли.

Познава жена си, като нищо ще е прибрала някой скитник, все му натякваше, че някой ден ще доведе истински мъж в дома си, а него ще изрита като бясно куче, безполезен бил, каквото и да започне, проваля заради проклетото си бързане, златни ръце имал, но от тях не излизало нищо, все това му говорела, но той не се вслушвал.

Денката се върна, но сега лицето му беше спокойно.

- Вярна ти е, Чевръст, повече от вярна, даже надгробна плоча ти поръча, голяма, красива, черен мрамор със златни букви, с името и с датите на раждането и смъртта, и я постави в гробището, там, в близост до нейните роднини, ти нали си от друго село, твоите не почиват тук, хората се кръстят, някой да направи надгробен паметник приживе си е чиста лудост, но на, тя го направи!

Пепо Чевръстия се чеше по тила, глупава жена, още не е разбрала дали е жив или мъртъв и вече гроб му намерила, че и плоча сложила?

Може и да е плакала, но може и да се е смяла, често беше му натяквала, че ще е по-полезен в гроба, отколкото в къщата й. Ще си поговори с нея, само как ще си поговори?

Денката мърмори:

- Да й се обадя по телефона, а, Чевръст, не е хубаво да я плашиш, кой знае какво ще стане като те види жив и здрав?

Чевръстия се смее доволно:

- Поне ще я науча да вярва повече в мен! Проклета е тя, но аз такава я харесвам. А това, за плочата, няма нищо лошо, рано или късно ще послужи, нали? Не сме безсмъртни, я?

Денката се обръща с гръб към него и се прекръства, какви неща се случват само в този свят, и луд не може да предвиди нещо подобно, а на, животът може, върна се Пепо Чевръстия, а какво го очаква - мраморна плоча със златни букви и жена, която вярва, че той си е отишъл от този свят? Само един Бог знае какво ще последва?!

На него, на Денката, е достатъчно и това, че първи видя Чевръстия и го почерпи, а и поговори с него, с мъртвец не се говори, значи Чевръстия не само е жив, но и се е върнал напук на мълвата, която беше го изпращала къде ли не, от бягство в чужбина до пиратстване на пиратски кораб.

- Хубаво - кима Денката и усърдно почиства лъскавия плот на бара, - но да знаеш, че съм те предупредил, не е хубаво да се появиш така пред една жена, може да припадне, а може и живота си да загуби?

Пепо Чевръстия вече не го слуша, става и тръгва към изхода, не бърза, но не върви и бавно, неговият си навик, да се движи така, че да изглежда нито бързо, нито бавно, гледа след него Денката и пак се прекръства, когато на някого има да се случва нещо, нищо не може да попречи на това нещо да се случи, казва си и се чуди на обърканите си мисли, сякаш казва нещо и ехото го повтаря в главата му.

Неделя е, Доктора пак е събрал мъжете да довършат къщата, дребни работи, но без хора нищо не става, един ще свърши едно, друг - друго, трети ще внесат мебелите, а той с Пепо Чевръстия ще подреди трапезата, за трети път тази година селото ще се тресе от смеха на мъжете, забравили всекидневието си и отдали се на безгрижието и разговорите без последствия.

Изчезването на Чевръстия беше забравено, той не осветли тази част от живота си, избягваше да говори къде е бил и какво е правил, но често разказваше как го е посрещнала жена му в онзи ден, видяла го през прозореца да влиза в двора и грабнала ръжена и го подгонила като хала, той тичал напред и повтарял името си, а тя след него и пищяла, че е мъртъв и не може да идва и да си отива, когато пожелае, и размахвала заплашително тежкото желязо.

- Ако Денката не беше ме почерпил, щеше да ме настигне и за проклетия надгробната плоча нямаше да е излишна като сега - тъкмо обясняваше на съседите си за кой ли път, а те го слушаха и се смееха, без него, Чевръстия, селото изглеждаше като изоставено, а откакто се върна и цветът на небето се промени, сега е яркосиньо, искристо, наподобяващо огромен балон, в който хората се носят по своя път от началото до края, без да се вълнуват от лишения от смисъл полет, какво пък, животът преследва смъртта, смъртта преследва живота, някому това изглежда безсмислено, но не и на Доктора, седнал начело на трапезата, весел, със зачервени от виното бузи и с широка усмивка, доволен заради издигнатата къща, в която никой нямаше да живее, но заради която този смях, който кънти сега над селото, ще звучи дълго, толкова дълго, колкото е възможно в този иначе сякаш отдалечаващ се от тях свят, за който Пепо Чевръстия не продумва и дума и едва ли някога ще сподели нещо за съжаление на съселяните му, които все още не могат да му простят необяснимото отсъствие и мраморната плоча със златните букви, поставена от жена му в гробището без могила и без друг знак, че под нея има нещо, каквото и да е то, материално или нематериално, съществувало или не, нещо, което би осмислило някоя нова мълва заради бъдещето, каквото и да бъде то.