„СЕЛЯНИ”
„Селяни”, роман в четири части от Владислав Реймонт, част 4, лято. Превел от полски Хр. Вакарелски. Издание Хр. Г. Данов, 1935 г.
За художествените достойнства на поменатия роман ние вече писахме още с появата на първите му части. Но сега, когато излезе на свят и последнята му част, не е излишно, ако подчертаем още веднъж, че това е наистина една хубава и ценна книга, която заслужава вниманието и на читатели, и на книжовници.
Селянинът, полският селянин е обрисуван тъй живо и вярно, с всички негови положителни и отрицателни качества, с всички негови страсти и добродетели, с неговата житейска философия, с неговия мироглед.
Но над всичко, в дълбочината и в същината на произведението трептят голямата любов и привързаност на поляка към неговата земя, тъй общи и досущ еднакви за всички славяни, особено за българския, поради които и полякът, и българинът са готови на всички жертви, дори и на престъпления.
И когато четем тази книга, в своето увлечение ние неволно пренасяме ония картини, произшествия, събития, борби, клюки и крамоли, страсти и борби за къс земя, за имот, за жива стока от влажните равнини на Полша, по нашите слънчеви родни поля.
И всичко това ни се вижда тъй свое, тъй близко и нашенско, щото ни се струва, че в страниците на „Селяни” е издълбан, във всички негови прояви, битът на нашия селски народ.
Покрай дълбокото разгъване на човешката душа, Реймонд не отминава и природата. И тук той е голям майстор. С топло чувство и трепетно въображение той рисува живите картини от природата, четенето на които е истинска наслада.
Относно качествата на българския превод, още с появата на първата част от романа - „Есен” - се произнесохме.
Ние насърчихме преводача, като добре разбирахме мъчнотиите, които има да преодолява в превеждането на едно битово произведение, в чийто оригинал, по всичко личи, има доста диалектични страници, особено в разговорната реч и още тогава бяхме направили някои бележки относно употребата на доста турски думи, които биха могли да бъдат съвсем избегнати в следващите части.
И сега, в последния том, преводачът кой знае защо не е могъл да се отърси от тази слабост. Употребени са: резил, язък, аджамия, сеиселе, акъл, а над всичко - икиндия и кеф. Колко по-жива и по-славянска би била речта в устата на полския селянин, ако вместо изредените турски думи бяха употребени народни български!
Както и да било, тези и други някои дребни недостатъци съвсем не отричат превода на тази гениална и с несъмнени художествени качества книга, която си остава ценен принос в нашата преводна книжнина.
Заслужава да се отбележи заслугата на книгоиздателството, което при този убийствен застой в нашето книжно тържище, е понесло големи жертви, за да поднесе на нашия читаещ свят всички части на тази сочна книга.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 315, 13.05.1936 г.
