СИНТАГМИ
Сътворението за Бога е неговият неоценим жест на снизхождение към света и към човека. Творчеството у хората е техният неосъзнат стремеж да се въздигнат към Бога и към собствения си небесен първообраз.
Човек не върши сам добрите си дела, върши ги Бог. Ние само участваме в тях, за да Му покажем вярата си.
Да потърсиш Бог в своето нещастие не е толкова трудно. По-трудно е когато се чувстваш щастлив да се обърнеш към Него. За да Му благодариш!
Когато не разбираш някого, най-лесното е да не се съгласиш с него.Аргументите в такива случаи нямат нищо общо с истината.
Еманация на интелекта и апотеоз на човешкия разум - това е интуицията, която понякога ни води. Но често и ни подвежда.
Не е мъдър този, който приема добрите и отрича лошите неща, а който във всяко нещо приема доброто и отрича лошото.
Никой не е ценен по това, което е, а по това, което хората си мислят за него. Така е и с вещите. Светът се крепи на представите ни. А колко голяма е понякога разликата между “очевидно” и “наистина”!
Едно е да обичаш някого, друго е да се жертваш за него. Но в това е и разликата между Христовата любов и чисто човешката. Бог ни обича постоянно. Ние сме тези, които Му изневеряваме…
Доброто и злото - два огнени бича около всеки от нас. Единият свети, другият изгаря. Само Бог може да ни помогне да ги разпознаем.
Щастието - сянка на птица. Виждаш я как се спуща от висините, спира за миг и отново изчезва в безкрайността.
Успехът е само миг, за който се заплаща скъпо. Преди и след това.
Колко често, уви, желанията ни изпреварват познанието и зрелостта! В стремежа си да получи всичко, което би пожелал човек лесно може да изгуби всичко, което вече му е било дадено! Или, ако можем да перифразираме Оскар Уайлд, еднакво трагично е и да нямаш това, което искаш, и да го получиш…
Обикновено противоречията между хората се пораждат, когато някой иска да тълкува фактите единствено от своя гледна точка или да ги подчини на собствената си изгода.
Високият пост е само форма на общественото доверие и невинаги се обуславя от него.
Президентът, парламентът и правителството всъщност не управляват държавата. Те собствено са само средство тя да бъде управлявана. Прокуратурата и съдът също.
Защо Темида била сляпа? За да е безпристрастна, казват. Може би. Но не е ли по-скоро, за да чува по-добре. Да слуша, каквото й се нашепва и да изпълнява волята на властимащите.
Обикновено хората биват издигани в йерархиите не толкова, за да управляват, а по-скоро да бъдат управлявани. Колкото е по-високопоставен човек, толкова е по-коленопреклонен.
За да успееш в този свят трябва да изневериш на себе си, да заживееш не своя, а живота на тези, които те заобикалят.
Вчера пак беше 1 ноември - Ден на народните будители, честван по-скоро от представителите на официалната власт и медиите, отколкото от тези, които би трябвало да празнуват.
„В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот - с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата”- казва Амели Петрович от Яворовата драма „В полите на Витоша”.
И наистина е така. Колкото по-тежък е животът на един народ, колкото е по-беден и обезнадежден, толкова повече „празници в календара” му натрапват управниците. Ако животът на хората беше по-добър, той сам по себе си щеше да е постоянен „празник в сърцата”…
Където има показност, там няма духовност. Духовността е тайна, съкровена, вътрешна изява на същността, която няма нищо общо с показността.
Йерархията е в основата на хармонията - и обществена, и лична. Наруши ли се редът, идват хаосът и революциите. А те не са естествени, защото нямат нищо общо с обективно действащите закони в природата и в обществото. Но, уви, съществуват. Както и онзи, които ги провокира…
Когато успокоява, по-желана за повечето от нас е лъжата. А не истината, която би ни създала напрежение. Политиците често разчитат на това. „Ако отнемете лъжата на един човек, отнемате надеждата му” - пише и Х. Ибсен в „Дивата патица”.
Народът трябва да се притиска и да се обнадеждава едновременно.Това е веруюто, това е жалката и цинична формула и на нашенските политикани. Предсказал го е Стоян Михайловски.
Страхът и надеждата - две неистови чувства, които по своему ни помагат да оживеем. Едното “тук и сега”, другото - завинаги!
Това, което ни крепи, то всъщност ни и отслабва. Този, който ти помага, той може и най-много да ти навреди.
Истината съществува днес. Но става видима и се осъзнава по-късно. Тя е днешното бъдеще време, което не се изучава в училище.
Не само обект, важно е човек да бъде и субект на собствената си биография. Каквото и да означава това.
Когато воюват помежду си и държавите, както и хората, открито демонстрират не силата си, а своите комплекси.
Скрита е властта на духа, невидима. Вземе ли да се показва, тя се обръща в пародия. Или в институция.
Не бурна емоция в едната или в другата посока, една и съща сила на духа ни трябва и в щастието, и в нещастието, една и съща мъдрост и търпение…
Непрекъснато да трябва да избираш между две злини и дори да си благодарен, че са ти го разрешили. Това е тоталитаризмът.
Винаги има разлика между един план и неговото осъществяване. Докато се опредметяват замислите ни често се променят по един или друг начин. А понякога и въобще не се изпълняват. Така е и с обещанията.
Оптимизмът - красивото име на глупостта.
Всяка човешка изява е субективна. Вечният стремеж е тази субективност на отделния човек да се обективира по един или друг начин, да изпревари или да се наложи над останалите. Иначе казано да се превърне в своеобразна „норма”, с която всеки друг да е длъжен да се съобразява, да се окаже повече или по-малко зависим от нея.
Уви, ние много често забелязваме не стойностните, а натрапчивите хора и вещи. И грешим по отношение на качествата им.
“Поетът бе свободомислещ и затова толкова неудобен, че овластените литератори позволиха положителен отзив за книгата му да публикува само този, който доносничеше за него. Може би така на доносника се създаваше алиби на приятел”. Прочетох този фрагмент на Маргарит Жеков и си мисля, че който и да е бил „поетът”, не ще да е бил чак толкова „неудобен”, щом „овластените литератори” все пак са позволили „положителен отзив за книгата му”. Реши ли, че някой наистина е неудобен за нея, властта едва ли ще си губи времето да създава „алиби”…
Добрите и праведни дела не са основание за спасението на човека от греха, те са изявата на неговото спасение.
Да не мисли със собствената си глава - “ахилесовата пета” на днешния българин.
Властта обикновено действа чрез подставени лица и затова не се променя никога. Дори след войни и революции, а камо ли след избори! Променят се само политиката и официалните й представители.
Един от шедьоврите на Смирненски в „Да бъде ден” и въобще в цялата му поезия е „Стария музикант” - неповторената и неповторимата елегия, а защо не и „балада” наистина, за този наш някогашен Георг Хених в края на дните му. Чудно е как все още толкова младият поет лирически е съпреживял неговата житейска драма. Така и самият той може би неволно е предузнавал собствената си нелепа участ съвсем скоро след това, своето съдбовно родство с музиканта по смъртна обреченост…
Истинска победа е само тази, която е извоювана с търпение. А най-нетърпеливи да “побеждават” са младите. Интересно защо най-много бързат тези, които имат най-много време пред себе си…
“…и сърце зло в злоба обвито” - този стих от “До моето първо либе” ме накара да си припомня “Човек бе сътворен от кал”, което завършва така:”…живея и усърдно уча на зло беззлобното сърце”. Дали това не би могло да се нарече приемственост? Макар да е обичал Ботев, Далчев не го е повторил. Той се е “учил” от него.
Критиката не е диагноза. Тя също е изкуство. Изкуство за изкуството.
Писателят не трябва да измисля, а да осмисля това, за което пише.
Казват, че от двамата Славейковци бащата бил истинският поет. Може и да е така, но аз мисля, че той е по-скоро истински като човек, защото е много по-естествен.
“Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита” - ето една простичка житейска истина. Но заплетена в стих, тя се е превърнала в художествен образ. Дори и за Ботев, който сам я загърбва поемайки пътя към Околчица. Сякаш изкушен от мощта на собственото си въображение, поетът в него се оказва по-силен. Не истината!
Признанието, уви, никога не идва навреме. То или се получава в аванс, или когато вече е безнадеждно закъсняло.
Юбилей - цветя, хвалби, приветствия!… Мисля, че това не е нищо друго освен приживе да присъстваш на необявената репетиция за собственото си погребение.
“Антологията е една форма на критика” - казва Атанас Далчев. Фрагментът - също. “Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти”.
Съвършенството е навсякъде около нас. Не ние сме го създали, обаче.
Не смъртта идва при човека, животът си отива от него.
Тъжно е да виждаш как хората около тебе от ден на ден все повече „знаят” и все по-малко се „мъчат” да разбират. Остарял си значи…
Обвързаността винаги води до емоционалност, а емоционалността до заблуждение.
Едно е образованост, друго е интелект и трето, най-важно, морал. Те никога не се компенсират взаимно и много рядко се съчетават.
Благоприличието - може би това е най-прикритата и съвършена форма на отчужденост.
Самоиронията - едно от изящните проявления на съвършената духовност.