Ангел Христов

Беше няколко дни по-късно, не както се говореше, че по същото време военните правели маневри и стреляли по отсрещния хълм, целият надупчен от многобройните стрелби.

Прахът след камионите с натоварените в тях войници вече бил се вдигнал, когато откъм съседното село се появил рехав силует на мъж, който леко накуцвал с левия си крак, сякаш го влачел.

Вървял бавно, с наведена глава и дори не се оглеждал, сякаш нямало значение през какви местности ще мине и от коя страна грее слънцето, все още топлещо и милостиво.

Така се появи в селото Белязания. Не беше от разговорливите, ако кажеше нещо, трябваше да повтори, защото част от зъбите му липсваха и говорът му звучеше неразбрано.

Повечето от хората не се интересуваха кой е и защо е дошъл, селото и без това опустяваше и всеки пришълец се приемаше като дар божи, а този заслужаваше, защото беше майстор, от всичко разбираше, каквото и да подхванеше, го завършваше без дума да каже.

Новото време беше друго, повечето от хората не поправяха нищо, хвърляха го на боклука и си купуваха нови уреди, но имаше и такива, които не можеха да си позволят непредвидени разходи и викаха него, Белязания.

Така и не чуха името му, а и на кого му беше притрябвало име на човек, който услужливо довлича болния си крак без много-много да говори, идва, изслушва молбата на стопанката или стопанина, оглежда повредения уред и се заема с поправката му.

Нямаше нещо, което да не може да поправи, на никого не отказваше, а вечер се прибираше в квартирата си на първия етаж на една къща, чиято собственичка, Вечната Пепа, така я наричаха, вдовица от двадесетина години, но още запазена жена, беше го подслонила първо от съжаление, а по-късно вземаше и наем, предложен й от Белязания, който не искаше да е задължен никому.

По същото време войниците отново се появиха, отвъд нивите им беше полигонът, там се въргаляха по цели дни в плитките окопи и стреляха по мишените, чернеещи се в далечината.

Селяните, забравили отдавна войната и следите от нея, негодуваха, безкрайното боботене, достигащо до тях, беше неразбираемо, кой днес ще води война по земята, нали гледаха как воюват съвременните армии, от въздуха и от корабите, ни един войник не пострадваше от тях, а тия тук лежат в плитките окопи и не разбират, че всеки момент отгоре може да се изсипе огън и жупел, както пише и в библията.

Белязания слушаше разговорите и упорито мълчеше. Не му влизаше в работата да обяснява или да спори, селяните бяха прави донякъде, но и грешаха, тези работи не бяха за акъла им, за друго трябваше да мислят, не за световните работи, половината от нивите вече не се обработваха, а и тези, които даваха плод, бяха наети от богаташи, които експлоатираха земята и плащаха дребни пари на собствениците на земята.

Той военните работи ги разбираше, не му влизаше в задълженията да говори за миналото си, половината от живота си беше прекарал в казармата, там научи всичко, което знаеше, там, по време на едно учение пострада, а когато се върна вкъщи, не намери жена си, беше отишла при друг, не беше го дочакала след едно от поредните учения.

Напусна дома си още на следващата сутрин, не взе нищо от него, освен войнишката си раница, в която имаше само най-нужното, и пое през полето, не искаше да използва транспорт, нито някой да знае къде отива и къде ще спре за ден или два, или за повече.

Тази сутрин някой твърде рано почука на прозореца му, небето още тъмнееше, а изгревът сивееше сякаш по-далече от всеки друг път.

Стана бавно, помагайки с ръка на болния си крак.

Който и да го събуждаше толкова рано, сигурно имаше нужда от него, не можеше да му се сърди.

Отвори едното крило на прозореца и се наведе над перваза.

Срещу му пристъпваше от крак на крак старият Лазар, наричаха го Божия човек заради вярата му, и в старото, и в новото време той беше единственият, който влизаше в черквата, кръстейки се.

- Кажи, Лазаре? - обади се Белязания с глас, в който нямаше укор заради ранния час.

- Камбаната - рече тихо Лазар и се прекръсти, - скърца, без да я докосвам, гледам, халката, която я държи, сякаш се отваря, от тежестта ли, от друго ли, не знам, но сънувах, че на беда е, а една беда никога не идва сама.

Белязания кимна, затвори прозореца и излезе на двора и последва стария човек.

Вървяха бавно не само заради болния му крак, но и защото дрезгавината все още беше някак гъста, мракът не искаше да си отиде, а светлината не бързаше да огрее земята.

- Божа работа - измърмори старият Лазар, той свързваше всичко с Бог, и доброто, и лошото, едното одобряваше, а другото проклинаше по своему, без да се страхува от наказание.

Белязания не вярваше в нищо, особено след случилото се в семейството му, но не се бъркаше в живота на другите, така му харесва на Лазар, нека си говори, той мисли за звеното от веригата, която държи камбаната, може да е изтъняло, а може и да му е дошло времето да се скъса, нищо вечно няма в този свят.

Влязоха в тъмната черква, Лазар включи осветлението и се закатериха по стръмната стълба, не беше лесно на Белязания, левият му крак се влачеше и подритваше всяко стъпало, сякаш за да отмъсти на стълбата за нейната стръмност и теснота.

Трябваше им време да стигнат до камбанарията, ветровито място, вятърът свиреше като побеснял, тежката камбана едва-едва се полюляваше и стърженето на желязо о желязо звучеше тревожно.

- Виж - обади се старият Лазар, сочейки към веригата, която държеше камбаната, - за това ти говоря, отворило се е, от тежестта или от годините или и от двете…

Белязания се взря в халката, заварката беше се скъсала, виждаше се с просто око, всеки миг можеше да се отвори още малко и камбаната ще полети надолу като снаряд. Огледа се и замърмори.

В бедните черкви няма нищо излишно, нито железни пръти, нито греди, само вятър на воля и нищо друго. Трябваше да донесе оксижен, а още по-добре заваръчен апарат, за по-сигурно, но в селото нямаше, а да се върне в дома си не искаше.

- Лоша работа - рече с дълбока въздишка.

- За това те извиках, от едно време знам, че само белязаните хора помагат, другите, доволните, мислят само за себе си.

Белязания поклати глава, не беше белязан, а само ранен, а раните зарастват, но старият Лазар си знаеше нещо и си го повтаряше под път и над път, затова бяха го нарекли Божи човек, защото се позоваваше на библията и на черковните книги, но и на вярата си, макар и никой да не приемаше на сериозно приказките му.

- Трябва да изковем нова халка, да подсилим старата, и новата ще остане отворена, но двете ще държат камбаната още дълго.

- В ковачницата отдавна няма ковач - измърмори старият Лазар.

- Аз ще изкова халката, иде ми отръки - каза тихо Белязания и кимна към стълбището. - да вървим, нямаме повече работа тук, дано издържи докато се върнем привечер.

Старият Лазар кимна.

- Ще издържи, казах ти, думата на белязаните хора на две не става!

- Не съм белязан, Лазаре! - настоя Белязания, без да повишава тон, не беше виновен човекът, че мислеше и говореше така. - Ти си белязаният, ти се грижиш за черквата като за своя собственост, а не на селото и на хората, твоя е вярата, а аз съм безверник, откъсна се от мен нещо и няма връщане назад нито към вярата, нито към доверието.

Старият Лазар кимна разбиращо. Досещаше се за болката му, но знаеше, че тя не може да се лекува с думи, нито с лекарства, а и да можеше, само от него зависеше, дори не и от Бог, защото душата му е наранена, а не тялото, нищо, че е белязано.

- Но прие да помогнеш, а човек, който помага, е също божи човек! - настоя старият Лазар и затвори вратата на черквата отвън, завъртя ключа в ключалката и изчака да изщрака, за да се увери, че е заключил.

Белязания премълча, правеше всичко, което искаха от него, за да утеши душата си, на нея слугуваше, не на тялото и не на ината си, макар че каквото и да правеше, го вършеше с упорство, съзнателно, сякаш от това зависеше живота му.

Старият Лазар не проговори, докато не стигнаха до ковачницата - ниско, схлупено помещение, в което никой не беше влизал от години.

Новото време беше заличило следите от дядо му, ковач в далечното минало, но сградата не беше помръднала от мястото си, тънеше в здрача на миналото и нямаше да послужи за нищо, ако Белязания не беше пожелал сам да изкове халката за камбаната.

- Дядо ще се обърне в гроба като чуе звъна на чука и звъненето на наковалнята - засмя се изведнъж старият Лазар. - Не вярвах, че някога ще отворя отново тази врата. Върнаха ми сградата като наследство, но за какво ми е на мен чук и наковалня, да не говорим за огъня и меха, и за всички тези инструменти.

Белязания огледа прихлупеното помещение, прокара ръка по инструментите, подредени на дървения тезгях, и с приглушен глас каза:

- А сега върви, върни се привечер, не съм свикнал да работя пред зрители, искам първо да свикна с мястото, да усетя инструментите, да чуя вятъра в комина на огнището, когато дойдеш, ще бъда готов.

Погледна го старият Лазар, прекръсти се по навик и тръгна, но преди това му подаде огромния кован ключ не заради друго, а защото той трябваше да принадлежи на този, който може да усети тежестта му, също и метала, който е направен от дядо му, на него тази сграда не му трябва, наследството не винаги се полага на наследника, а на кръвта, Белязания беше човек с кръв, усети тежестта на ключа и притихна, металът беше топъл, не студен и отблъскващ, значи тук още се усещаше духът на прастария майстор, а щом той е тук и халката ще бъде здрава, нали това искаше той, старият Лазар, за когото камбаната на черквата е душата на селото, с нея са изпратили безброй хора, с нея могат и да го закрият, но докато тя звъни и селото ще съществува.

Надвеси се вечерта над селото, за кратко светлината и мракът преплетоха ръце, ха да се преборят, но което е било пак ще бъде, нищо не се връща назад, светлината бавно започна да бледнее, а мракът поръси сивеещото небе с петна, сякаш за да докаже, че каквото и да очакват хората, ще бъде това, което винаги е било, нощта ще надделее както любовта над омразата и на сутринта никой няма да си спомня за борбата на земните сили.

Белязания беше донесъл не само изкованата халка, хубава, синя до блясък от огъня и от ударите, но и въже, с което щяха да повдигнат със сантиметър и нещо, за да укрепят старото звено, което изглеждаше вече предало се, отворено така, че всеки миг можеше да изпусне камбаната и тя да полети към пода на черквата, най-старата в околността, но и най-непосещаваната заради хората, все земеделци и все заети, денят никога не им стигаше и те бяха забравили всичко друго, което се случваше или можеше да се случи в техния живот.

Направиха каквото трябваше, с греди подпряха камбаната, с въжето леко я повдигнаха, вкараха в ушите на камбаната халката, захванаха я в останалата верига и седнаха да си отдъхнат.

- Не камбаната тежи, а миналото й - прошепна уморено старият Лазар, - когато я вдигали, било много отдавна, първият път тя паднала и наранила един от помагачите, беден човек, оставила го без крак и ръка, дали му пенсия, колкото да не умре от глад, но накрая той от глад умрял, дядо ми платил погребението му, защото белязан човек не може да остане на земята непогребан, а аз мисля, че е трябвало да го уважават, докато бил жив, за едното уважение пари не се искат, но кой да ти мисли в ония времена за човешкото у човека, така е и днес, виж камбаната, сега ще виси още дълго тук не защото хората го искат, а защото се намери белязан да направи това, което се иска от човека!

- Аз не съм белязан, Лазаре, аз съм сакат! - упорства мъжът.

- Белег е това, така мисля аз, откакто ти се появи в селото, нещо се промени, хората говорят помежду си за теб, а преди това дори не се поздравяваха, разказват какво си направил и споделят собствените си проблеми, ако някой не знае какво да стори по някой въпрос, казват, обади се на Белязания, той знае! Това е, което забелязах, за това теб потърсих, когато видях скъсаното звено на веригата на камбаната, и не сгреших!

Белязания не каза нищо. Уважението на божия човек му стигаше, а и ковачницата беше място, където можеше да остане за дълго, а може би и завинаги.

Все някой ще има нужда от нещо, може и друга работа да върши, важното е да не стои с празни ръце и да мисли за миналото, него той не иска да си спомня, а това, че ще работи за пари или без пари, нямаше значение, в този свят парите са всичко и нищо, можеш да имаш много, а всъщност да нямаш нищо, можеш и грош да нямаш в прекъснатите си джобове, а да се чувстваш щастлив и свободен.

Старият Лазар щеше да каже, че парите са дяволска работа, а добрата дума - благодат, но той си е такъв, вярваше в думите си, а днес колко хора могат да го направят?

Не беше сигурен в отговора си.

- Да ударим камбаната на венчавка, а? - рече старият Лазар и се засмя. - Някога я биехме и когато дете се роди, камбаната не е само за смърт, звукът й може да бъде и предвещаващ събития, които бихме искали да се случат, като раждане и сватба, изпращане на войник и пристигане на невеста, но тези неща вече не се случват, можеш и да ме обвиниш, че съм остарял и изгубил ума си старец, но знай, каквото е било пак ще бъде, появи ли се човек като теб, нещо ще се промени, белязаните са пратеници на бъдещето, нищо, че идват от миналото, но нали и то е част от нас, не можеш го отдели, то е като халката, която току-що поставихме на мястото й, да държи камбаната, а звукът й ще подкрепя нас, защото какво е животът без този звук, какво е вярата без хора, а и какво е надеждата без нейната медена песен, нищо, че хората вече не вярват в нищо, те за това са хора, да грешат и да се поправят, а белязаните между нас са тези, които ни помагат да разберем себе си, затова ти си този, който изкова халката, за да бие камбаната още безброй години, а не някой с празните си приказки и с хвалбите си, само човек, преживял себе си и поставил другите над себе си може да промени нещо, само такъв човек, казвам го и се кръстя, защото кръстът е клетва, а клетвата в този свят никой не може да отмени, тя е като камбаната, звъни призивно не защото е дошла смъртта на някого, а защото смъртта обявява, че не кой да е, а определен човек е живял, с лице и с характер, с вяра и без вяра, но човек, чието име трябва да се чуе в звъна на медта, за да продължи да съществуваме ние, живите, за които звукът е възхвала, а не край, а отгласът му никога не заглъхва в този сложен, не винаги приемлив, но свят, в който всеки има своето място, което никой не може да ни отнеме, никой!

Звънът на камбаната разбуни селото, сякаш пороен дъжд се изсипа, затрополи по керемидите и събуди спящите, малцина го разбраха, а тези, на които им се привидяха булки, не сгрешиха, камбаната биеше за нова невеста, както можеше да обяви и появата на дете, и на смърт, за това беше извисена чак в небесата, откъдето светът изглеждаше еднакъв, и добър, и лош, и възможен, и невъзможен, но свят, над който една камбана можеше да разкаже историята му без лъжа и измама, такава, каквато винаги е била и ще бъде, а колкото до белязаните, трябва да приемем, че в този мит е заложено желанието на хората някой винаги да бъде по-добър от тях, защото те, не рядко, усещат своите слабости и се надяват някой да поеме вината им, или добрината, както би казал божият човек Лазар, за когото в днешната мълва няма никакви сведения, но ако видите някой белязан, независимо как изглежда, не забравяйте, той ще ви донесе щастие.