ПЪТУВАЩИ ХОРА

Коста Странджев

Обектовото селище - разпиляно върху отсрещната поляна, с кервана от дървени бараки, с етернитовите покриви на столовата и компресорната, остава назад. Камионът свива надясно, понася се по сенчестата страна на дефилето, а подире му пъпле покорна лента от черен пушек.

В кабината на колата са тримата: Щерьо шофьорът, Доктора и Йонко - брат на Щерьовата жена. Четвъртият - Мъртвеца - е отзад, в каросерията, под брезентовото чергило.

Пътуват мълчаливо. Пък и какво ли биха могли да си кажат тези хора, събрани случайно в една тясна кутийка. Гледат с уморена досада навън. И виждат това, което безброй пъти са виждали: каменни ридове, плешиви планински гребени, голи сипеи, втурнали се към деретата, тъмната стена на борикака, бистрото юлско небе над планината.

Тази нощ електрическа искра от самотна гръмотевица се предаде по индукция на запалителната инсталация и… забоят експлодира. Ранени бяха двама - бригадирът и помпиерът, а убит - един миньор. От ръководството на строежа наредиха Докторът да придружи убития до селото му - далечна кърджалийска махала. Докторът посрещна това с остра реакция:

„Защо пък именно мен? Ако беше болен - да, но в случая?…”

Но началникът на строежа беше непреклонен: „Трябва да се изясни как е станала злополуката.Да се успокоят близките, Доколкото е възможно. В случая ще повярват най-напред на Доктора. Освен това резултатите от аутопсията, медицинският протокол…”

Нямаше друг изход. Доктора разбра, че в края на краищата не може да се измъкне.

„Приемам - каза най-сетне той, - но с условие: оставяме мъртвия на близките му и тръгваме веднага обратно.”

„Ваша работа - махна с ръка началникът на строежа. - Впрочем ето го и Шофьора. Разберете се с него. Само венец да не забравите …”

Шофьора беше още по-категоричен:

„Никакво оставане. Жив или мъртъв, утре сутрин трябва да бъда тук.” И помоли началника на строежа да му разреши да вземе шурето със себе си. „На дълъг път тръгвам, всичко може да се случи… Друго е да си имаш свой човек!”

Вече са извън района на селището. Прехвърлят очертанията на Превала. Задминават Сините ханчета.

Пътуват. Всеки от тях е сам със себе си. Доктора пръв прави опит за сближаване:

- Цигара? - подава той кутията, но Шофьора не откъсва съсредоточеното си лице от посоката на шосето.

- Запали ми ти!

Цигареният дим се дипли в теснотията на кабината. Едва се диша от него. И затова Йонко е залепил нос на страничното стъкло и брои наум малките километрични камъни. Сетне се сеща - вади от джоба си малък транзистор и врътва копчето. В тесния и задушен свят на кабината еква мелодия от цигулки. В началото тихо, едва-едва ги дочуваш, а сетне техният вихър те грабва и те понася…

- Ходил ли си в това село? - пита неочаквано Доктора и Йонко се сеща да намали транзистора.

- В същото не, но наблизо - казва Шофьора.

- За колко ще го вземем?

- Ако не се случи нещо, за осем часа…

- За осем? - свирва Доктора с уста. - Много е!…

- Километрите не са много. Пътят е тежък. Пък и завоите…

- Тогава давай!

- Нали това правя.

- Какво правиш, не знам, ама тази нощ трябва да се приберем. Сутринта ме чака път за София. За мен това е съдбоносно.

- За всекиго все нещо е съдбоносно - казва Шофьорът философски и въздиша продължително.

- Така е - съгласява се Доктора и вече вижда в мислите си мрачната картина, която го очаква в края на пътуването: плач, сълзи, сърцераздирателни сцени, живата мъка на хората от родопската махала, залутана някъде в джендема. - Май че и теб зор те гони, а?

- Къща ще вдигам. Утре ще пристигнат дюлгерите. .

- Голяма ли ще я правиш?

- Ами ще видим. Човек трябва да се простира според чергата си.

- Че е така, така е. Ама къща веднъж се прави.

- Вярно!

Все нещо трябва да говорят. Това най-добре разбира Доктора и затова разпитва Шофьора за едно и друго около къщата му. И е прав. Ще бъде трудно да пътуват така, смълчани, и да слушат все едно и също - досадното съскане на автомобилните гуми.

Йонко отново се опитва да улови песента на цигулките. Напипва копчето на транзистора. Мъркане и ръмжене. Нищо свястно не може да долети по ефира в тази клопка между бездната и скалите.

Момчето въздиша продължително - че как така без радио!

От тази негова въздишка колата сякаш се понася още по-неудържимо. Лети покрай белите километрични камъни, покрай трънести храсти и скупчени къпинаци, бързо прекосява мостове и преходи. Пресича дерета и кръстовища. И набира скорост.

Все повече и повече набира скорост тази зелена прага, защото всички в нея - с изключение на мъртвия от каросерията - са прекомерно заети и затова много бързат.

Лети, дори и по планинските завои, които следват един подир друг. Колата неусетно навлиза в покрайнините на големия град. Нетърпеливо ръмжи пред червените светлини на кръстовищата. Мръщи се пред мълчаливите, но педантични стопове.

Заобикаля сърдито затворени улици. Подскача по неравни калдъръми. И изведнъж Доктора така сграбчва Шофьора за ръката, че той едва не извиква от болка: на педя от колата, едва видим, зее трап, прясно разкопана улица.

- Ама че работа! - кисели се Доктора и пали отново две цигари: една за себе си и една за Шофьора. А той спира колата и трие щедрата пот, рукнала от челото му. За миг-два остава надвесен над кормилото - нужен му е малко отдих, за да преодолее своето объркване.

Добре знае Щерьо какво значи това, да попадне в тази клопка. Не крикът, но и господ не може да ти помогне да се измъкнеш. Страхът от това, което можеше да се случи, полека-лека отънява и крачка по крачка се усмирява.

И отново поемат по улиците на града. Най-сетне: магазинът за погребални венци. Един студен свят, макар че навсякъде е задръстено с цветя. Само че - изкуствени. Какви ли не образци на погребални венци. Младо, кокалесто момче сочи венците един по един и обяснява:

- Тези - показва то разкошни, тежки, натруфени венци. - Тези са най-важните. Например за генерал. Или например за генерален директор… Тези до него - средна работа. Купуват ги от името на профорганизацията или от дирекционния съвет. Тия - търсят ги най-често от Отечествения фронт. Може и от името на някоя бригада. А последните - те са от частни лица: дълбоко опечалената съпруга и тям подобни… Е?

- Не знам - въздиша затруднено Щерьо. - Загина работник. Наш другар, миньор… Рекоха ми - купи венец.

- Така, като душа биваше ли го? - пита заинтересовано момчето. - Защото, право да ви кажа, умре ли човек, престава да бъде директор, министър или генерал. Тогава вече аз ги деля… В мен си ги деля… В моята глава: на честни, на малко честни и дяволи. И сам решавам кому какъв венец да приготвя.

Венецът вече е почти готов. Вярно - в този си вид той не прилича на нито един от предварителните образци. Момъкът опъва върху масата червена лента и дълго топи четката си в бронзовия разтвор. Сетне нанася върху лентата с едри печатни букви: „На нашия скъп другар . . .” Но изведнъж спира:

- Името на мъртвеца?

- Името ли? - ахва Щерьо и не прави труд да си го припомни. Та той дори не го е чул. Дълга и тягостна тишина, в която на Шофьора му идва вдън земя да потъне.

- Името ли? - повтаря той шепнешком. Сетне изтичва навън, където е камионът.

Нито Доктора, нито Йонко знаят името на мъртвия. Единият върти глава, сетне другият. Доктора е този, който се сеща. Измъква от чантата си смъртния акт и намира това, което му е нужно.

Щерьо отново търчи назад - в работилницата за венци.

Момъкът вече е изписал с красиви печатни букви: „На нашия скъп другар Пламен Чавдаров от неговите бойни другари - миньори”. Но ето че все още нещо не му харесва. Оправя една или друга буква. И в старанието си - сам не разбира как е станало това - ръкавът на мантата му повлича кутията с разтворен бронз и течността залива надписаната вече лента.

- Отлично! - удивява се той сам на себе си.

А Щерьо гледа смръщено - до гуша му е дошло от този пипкав майстор на погребални венци. Ама няма как - трябва да почака и втората лента, която вече се надписва с познатия почерк и текст: „На нашия . . .”

И ето че вратата се хлопва шумно. На прага застава Доктора. Изминава половин минута, докато успее да преодолее яростта си. Тогава казва през зъби:

- Безобразие!…

Момъкът не вдига глава. Дори и с поглед не го удостоява. С педантична точност продължава да изписва буквите една по една върху червената лента. И добре прави, че не се заяжда. Защото Доктора е готов на мига да го срази. В главата му се тълпят какви ли не ругатни и обвинения за обидна простащина.

Но сега всичко се свършва с една кисела гримаса. Доктора си излиза навън, мърморейки под нос. Подире му - Щерьо, преметнал венеца през рамо.

И пак - по лабиринтите на този град. Улиците му са остри и начупени, едва ли и пешеходец може лесно да се оправи по тях, но воланът се покорява на опитните ръце на Щерьо и скоро колата е на централното шосе.

В края на града пак спират.

Бензиностанция. А пред бензиновите колонки - безкрайна опашка от камиони, леки коли и мотоцикли. Човешка гълчава като пред всяка бензиностанция. Надвиквания от единия до другия край на опашката. Някой се сърди, ругае и дяволите, и ангелите.

Доктора и Щерьо се споглеждат. И така - мълчаливо, само с поглед, се разбират. В стъклената стаичка - канцелария на бензиностанцията - те обясняват на отговорника: возим мъртвец. И му казват още, че трябва да стигнат до родното му село тази вечер, за да успеят през нощта да се върнат.

Шофьорът на бензиностанцията, Доктора и Щерьо застават в челото на чакащата колона.

- Тези другари много бързат… - представя ги бензиновият бог, но повече не казва нищо. Последните му думи се стапят в протестите на чакащите.

- Добър им час …

- Много здраве …

- Та кой не бърза сега?

Шефът на бензиностанцията понечва да умиротвори вулкана от човешки протести. Но къде ти! Още повече това не са какви и да е хора, а шофьори. И тогава той разтваря ръце - какво да правиш с тях. Не мога да ви помогна! Но най-малко Доктора е от тези, които биха си зарязали кончето насред пътя. Изкачва се бързо на стълбичката, опряна на бензиновата колона, и вдига ръце:

- Другари …

И това сякаш е парола за мигновено мълчание. Духовете внезапно стихват. Така, че се чува неспокойното, развълнувано дишане на Доктора.

- Другари… Возим мъртъв човек. Работник… Наш другар … Тази вечер трябва да стигнем селото му. Чака го семейството му. Близките…

Над човешкото гъмжило ляга пълно мълчание. Хората напрегнато се споглеждат. Вниманието на всички, като във фокус, се събира в Доктора.

- От мене минавайте - вика един мустакат шофьор на татра.

- И от мен - повтаря друг след него.

- Давайте, давайте… - подемат и други гласове.

Доктора кима с глава: Благодаря! Прекарва ръка по лицето си и въздиша облекчено. Примъква се към Щерьо, който обяснява на група шофьори, скупчени край него, естеството на своя товар. Побутва го тихичко по рамото:

- Не зяпай! Камионът веднага ще дойде тук… Прагата се люлее сред този шпалир от хора и автомобили. Мълчат. Като в безкрайно траурно шествие. Тук-там някои от шофьорите свалят шапки. Стискат ги под мишница. Прави, мълчаливи, тези мъже отдават последна почит на мъртвец, когото никой от тях нито познава, нито е видял. Мъжете се скупчват. Край тях минава смъртта. И по-важното. Край тях минава мъртъв човек, на когото те и сега, в последния му ден, са длъжни…

- На добър път, момчета! - обажда се шофьорът на камион-цистерна и Щерьо вдига благодарствено ръка. Вече отвън, на шосето, натиска рязко десния педал и прагата се плъзга леко, с удивителна лекота, по притихналия асфалт. Свиват вдясно и градът все повече и повече остава назад.

По дефилето на реката камионът започва отново да пъпле по стръмното. На места амбриажът леко буксува и Щерьо с голямо старание едва-едва налучква чувствителната точка, където амбриажът освобождава скоростта. Пътят отново се успокоява, той въздъхва и казва полушеговито на Доктора:

- Май нещо понаду работата.

- Е! Бързаме…

- Трябваше така да речеш - другари, бързаме! А то какво излиза? С мъртвия печелим… Не е много в ред това!

- Добре де! Добре, какво толкова съм казал?

- Това, че там близките му го чакали тая вечер…

- Голяма работа! Кой ще вземе сега да проверява. Пък и стига сме дрънкали. И тримата бързаме. Какво толкова?

- Нищо, само казвам . . .

- Всеки знае да казва. - Доктора изговаря това просто така, без да влага смисъл, защото разбира, че на простата забележка на Шофьора не може да отвърне с нищо съществено. За да се измъкне от неудобството си, предлага: - Цигара! - Поднася разтворената кутия към Щерьо.

- Не ща!

Доктора го поглежда под око:

- Твоя работа. Само че едно ще ти кажа: глупаво е да се заяждаш за нищо и никаква работа.

Щерьо усеща, че Доктора нещо не го обича. Но не го упреква. Негова си работа. И затова приключва делово:

- На волана ли съм, не обичам приказките. Пък и пътят е тежък…

В потвърждение на тази негова мисъл се зареждат завой след завой: остри, ръбести, стръмни, които в края си сякаш докосват самото небе, обли като кравайче. Въобще всякакви… Само душа да му е яка на шофьора. И ето че от притеснение Щерьо неочаквано засвирва с уста. Свири си една от онези прости мелодийки, които човек научава от деня на рождението си. Но от това свирукане Доктора беснее.

Оглежда недружелюбно Шофьора и си казва мислено, че този човек е изтъкан изцяло от безчувственост. И още: че има нещо тъпо и пребито във физиономията му. Но вместо успокоение тази му мисъл го ожесточава още повече. Казва си, че Щерьо е от онези типове, които регулират и храносмилането, и кръвното си налягане хей така, като навсякъде и за всичко си свиркат с уста. Едва сега Доктора усеща малко облекчение - отмъщението му спрямо свирката на Щерьо все пак е доведено донякъде.

Но ето че след поредния завой асфалтът съвсем непредвидено свършва. Сякаш тук е краят на света. А насреща им мержелее табела. Буквите и едва личат и Щерьо сбутва с лакът Йонко:

- Отърчи, та виж!…

И оттам момчето чете на глас:

- Движението дотук. Свий вляво!

- Има нещо загелпено - чеше се по бузата Щерьо, като се мъчи да преведе на шофьорски език нареждането: свий вляво! - Шосето трябва да е в ремонт. Ще свием вляво и ще видим…

Доктора хвърля кос поглед към двамата.

- Вляво. А знаеш ли какво е отклонението вляво, а? Питам те.

- Откъде ще знаем.

- Тогава? Представи си, че отидат още два-три часа…

- Възможно е!

-Давай направо!

Йонко пристъпя на място.

- А онова там… Заповедта…

- Трай бе, гащник - кисели се Доктора на момчето. - Знам ги тия заповеди. - И повтаря: - Давай направо!

Щерьо е привел чело върху обзорното стъкло на колата и мълчи.

- Казвам ти - давай!

- Тая няма да я бъде - извръща се остро Шофьора.

- Аз отговарям.

- За камиона отговарям аз.

И Щерьо прави завой в тая теснотия на шосето, почти на място.

Доктора се оттегля мълчаливо в ъгъла на кабината. Затваря се в себе си. Мъчи се да притвори очи, защото знае, че така най-добре ще успокои гнева, който сега го души.

Наведен над волана, Щерьо гледа съсредоточено напред. Очите му опипват едва ли не всяка педя от шосето. Не му е весело сега и на него. Разбира, че е попаднал в неволя, че по-лошо от това едва ли би могло да му се изпречи на пътя. И с тъжна усмивка си мисли, че неволята е като здравето.

Здрав ли си, не мислиш за болести, а като дойдат… Така и неволята. Не те ли засрещне, не ти ли подложи крак, правиш се, че не я забелязваш. Въобще не те интересува… Само че Щерьо е такъв човек, че каквото и да го застигне, няма да се разкисне. Няма да хленчи. Знае си - и радостите, и неволите в живота му са негови. Защо трябва да дрънка за тях? Защо?

Минават два последователни завоя - единият остър, невероятно остър, така че едва можеш да свиеш колата в него. А другият, напротив, сякаш това е окръжност, рисувана с пергел. Сетне излизат на междуселски път.

Сега вече камионът се понася с лекота и затова никой от тримата не се учудва, че така бързо и лесно стигат до познатото кръстовище. Щерьо спира отстрани на шосето. Оглежда безмълвните посоки, които се проточват оттук. В неяснота е. Чеше се по главата, явно затруднен.

- А сега накъде? - пита Доктора и няма съмнение, че думите му звучат като обвинение, отправено към Шофьора. Но Щерьо все още се владее. Повдига рамене, което по същество изразява мълчаливото изричане на онази една-единствена думичка, която на всички езици означава едно и също: не знам.

- Как така не знаеш! Длъжен си …

В този миг Щерьо изпитва страшното желание да отвори вратата и да изрита от кабината този досадник. Къде се намира той, за да му държи такъв език. Я го гледай що за господарска птица е…

- Не се люти - казва примирително Доктора, защото разбира, че е прекалил. И сега търси начин да се измъкне. - Нали викаше, че и друг път си идвал насам. Та аз затуй…

- Остави човека! - намесва се поривисто Йонко. - И на него му е дошло до козирката. Не виждаш ли?

- Тогава да си купи шапка без козирка - мъчи се да иронизира Доктора.

Щерьо поглежда с благодарност момчето. Поглежда и към Доктора - вижда го, разкиснал се е, но очевидно не желае нищо да му каже. И затова мълчи.

Пътуват напрегнато. Все пак най-трудно е на Щерьо. По слепите му очи се стичат тънки струйки пот. Пък и в движенията му все повече прозира нервност.

Денят отдавна е помръкнал. Белотата му бавно, но сигурно си е отишла. Изтича по дефилето и урвите на планината. На запад гаснат оранжевите петна на залеза. Невидимо светът става подвластен на планинската привечер - внезапна и неопределена.

Прагата къркори по шосето. Завоите оредяват. Шосето задълго лъкатуши по бреговете на някаква река. Шофьорът пуска фаровете. Сега пътят се катери по стръмния баир и светлините изтръгват от тъмнината силуетите на големи мълчаливи дървета.

И изведнъж:

- Фаровете? Какво става с фаровете? - крещи Доктора.

Напред нищо не се вижда, защото мътилка от сиво и бяло застила простора.

- Фаровете - крещи отново Доктора.

- Аз ги угасих - отвръща спокойно Щерьо. - Без тях в това време се вижда по-далече. Погледни …

- Я спри! Спри! - нарежда Доктора.

- Какво искаш?

- Спри, ти казвам! Ще отида пеш, за да разгледам обстановката. Иначе цяла нощ ще се въртим в тоя омагьосан кръг.

Доктора взима кутия кибрит и слиза от колата. Нищо особено.

Но мъглата полека-лека се разсейва, мътилката й се закача по околните храсти. Вече може да се види оттатък светлината на кибритената клечка.

- Карай бавно, ако въобще мислиш, че в тая проклетия може да се кара - казва Доктора и с досада мисли, че тази вечер смрачаването започна по-скоро от друг път.

Камионът пъхти покорно подир двете тесни ивици светлина, която извира от фаровете. Пълзи неуверено, наплашено, сякаш всеки миг ще се подхлъзне и ще се сгромоляса в бездните отляво и дясно. Нервите и на тримата пътници са опънати.

Но не са изминали и километър, когато прагата се затриса. Внезапно започва да хърка, да хълца, и толкова. Спира като без душа.

- Какво има? - едва ли не ръмжи Доктора.

- Спокойно . . . Знам си го аз. Делкото е. От време на време прекъсва. За пет минути работа е … Дай ми френския ключ.

Щерьо скача от кабината и вдига капака на мотора. Пали подвижната лампа и навежда глава над горещия двигател.

Наистина - пет минути са достатъчни.

- Готово!

Стартерът започва да стърже неприятно. Но от мотора никаква вест. Да кюхне поне …

- Я! - Щерьо се чувствува малко нещо гузен, чувствува се като в небрано лозе. А в погледа на Доктора, отправен остро към Шофьора, се чете: Баба такава!…

Един след друг двамата скачат от кабината на прагата. Доктора щрака припряно кибритени клеч¬ки. И в тези къси светлинни отблясъци виждат нещо, от което мравки ги полазват. Замират почти едновременно на мястото си: Тресавище. Тръбопроводите на язовира са се спукали. Реката е наводнила шосето и го е превърнала в тинесто блато… И все пак Щерьо не се предава. Опитва с остра маневра да даде встрани - сам, на самотното сухо островче. Защото отлично разбира - достатъчно е само колелото да захапе тази сухота, и камионът ще се измъкне оттук.

Напразно. Задните колела затъват до главините. Калта - гъста и лепкава като туткал, пръска лицата, дрехите и слабините им. Така не може! Щерьо отключва страничния сандък с инструменти и подава на Йонко лостове, брадвичка, чукове и дълги дървени климии. Насичат шумести клони от околните върби. Дълбаят под всяко oт задните колела трапчинка - и напъхват там върболяк, суха трева, шума. Щерьо щрака отново ключа. Но и сега … Пак същото - колелата на камиона продължават да се въртят като безумни в клопката на тресавището.

И на тримата им се струва, че това не е локва, а безкрайно езеро, от което никога не могат да изплуват. И сега Щерьо си спомня друг подобен случай, само че той беше далеч оттук, много далеч, там, в родното му село. Тогава камионът също заседна в едно тресавище. Но той познаваше това тресавище. Знаеше го като собствения си джоб и погледна на всичко с насмешка. Беше сигурен, че ще се оправи. Така и стана тогава … Но сега това е чуждо, непознато място. А и тази проклета тъмнина. Има чувството, че тя извира от земята, от храстите наоколо, снема се от небето.

- Мамицата му мръсна! - ругае гласно той.

- Е? - не изтрайва Доктора. Очевидно той вече не е в състояние да владее нервите си, защото улавя Щерьо за ревера на ватенката и повтаря пак същото: „Е!” Но Шофьора дори не му обръща внимание. С рязко движение се освобождава от ръката му и казва решително:

- Ще опитам пак… Този път със синджирите.

Със синджирите е същото. Задните гуми така са се загрели, чак димят. Ново хрумване на Щерьо - с лостове той и Доктора се мъчат да изместят едно от колелата на малко по-твърдо място. И в тези напъни Доктора се подхлъзва. Свлича се по пързалката на тресавището, безпомощно разперил ръце. Прави опит да се залови за шибащите храсти, за сухите съчки, край които прелита главоломно.

И така, докато цопва в реката. Щерьо не само всичко е видял, но своевременно е предвидил и какво трябва да се направи. Замята дългото въже, което е измъкнал от багажника на колата, и Доктора се залавя за единия му край. Щерьо за другия… И така, докато го извлече на сухо.

- Вземи - подава му Щерьо ватенката си. - Пуловерът ми е от домашна вълна. Пък имам и жилетка в кабината…

Доктора се приютява зад едни високи храста, съблича панталона си и дълго го изстисква от калната вода.

- Ама че работа! - ядосва се Щерьо.

- Дявол да го вземе! - тюхка се Доктора. - На нашата глава ли дойде това? По-лошо не можеше да ни се случи, а?

И тъй като Щерьо продължава да мълчи, все така вдаден в себе си, Доктора не изтрайва:

- Разбираш ли на какво се насадихме? Влязохме в капана. А сега трябва да се измъкнем от него. Трябва!

- Лесно е да се каже - отвръща Щерьо, като оглежда внимателно още веднъж затъналите колела. Потърква се безпричинно по брадата и казва: - Но сами не можем. Някой трябва да ни помогне.. .

- Каквоооо! - изумява се Доктора.

- Нищо. Рекох, че някой трябва да ни помогне.

- Кой? - реагира остро Доктора, но в миг усеща безсмислието на този въпрос и целият се облива в пот.

Щерьо не отвръща веднага, защото не знае какво точно да каже. Сетне свива рамене:

- Това не знам. Знам другото. Тази нощ ще прекараме в хотел Звездоброй.

- Идиот - не изтрайва Доктора. И размахва предизвикателно ръце. - Кой ти е дал шофьорска книжка?

- Какво искаш от мен? - пита Щерьо, като все още се мъчи да се овладее. Но нервите му вече не издържат и той свива юмруци: - Можеш ли да глътнеш тоя юмрук? Хей така, по късата процедура.

Гняв обезобразява лицето на Шофьора. В този изблик сега се е събрала човешката му мъка и преживяното през този противен ден, и възмущението от черната неблагодарност на Доктора.

- Ще се разберем ние с теб - заканва се още веднъж Доктора, като благоразумно отстъпва назад. - Ще ти дойде и на теб времето. Нека само веднъж да излезем на чисто.

- Да опитаме, а? - простенва Щерьо озлобено. - Нямам нищо против, а?

И пристъпва крачка към Доктора. Внезапно Йонко скача от мястото си. В тая страшна тишина мом¬чето почти проплаква:

- Бате! - Улавя се с две ръце за Шофьора. - Бате!…

Миг на вцепенение.

Щерьо прекарва шепа по челото си, както прави винаги, когато не знае какво да стори по-нататък. Сетне въздиша продължително. Махва с ръка и кривейки презрително устни, се отпуща на земята. Лудостта, пламнала от умората, от мъчнотията на нощния път, е преминала. Той облизва засъхналите си и попукани устни. Усеща, че започва да се поти, затова вдига термоса - пие дълго и жадно. И се просва възнак на земята.

Дълбока планинска нощ. Боровете са протегнали величествени ръце към небето. Нататък, към небето и боровете, гледа сега Щерьо. И с това се мъчи да притъпи докрай гневните си пориви. Обтяга се така, че кокалите на тялото му изпукват. Сетне започва бавно и уморено да се събува. Бос е, а краката му все още горят.

Като че ли гореща пепел е поръсена връз тях. Щраква кибритена клечка. Плахата светлина разрежда тъмнината. Само миг. Достатъчен, за да може Щерьо да открие посоката, която му е нужна. Върви бос по тревата и там, в малкото изворче, топи уморените си крака. Режещият студ му носи внезапна бодрост.

В това време Доктора също се е проснал на земята и се взира в небето така, сякаш на тоя свят не съществува нищо друго освен той и това небе. И мислено дочува гласа на жена си. Треперещ от вълнение глас:

„Позвъниха от София. Хей сега, преди малко. От института … Професор Феодоров от Москва е прочел дисертацията ти. Казал - великолепна. Казал дори - и принос от световен мащаб по проблемите на силикозата. Професор Феодоров утре сутринта ще пътува от Москва за Кипър. Пътува за някакъв конгрес. В София ще остане за един час… Само заради теб. От института поръчаха - утре сутринта да бъдеш на летището… Ти сам разбираш.”

Пусто летише … Тъмна празнота наоколо. В центъра на летището самотен човек. Стиска притеснено пътническа чанта под мишница и се оглежда търсещо - наляво, надясно. Вятърът напъва да отнесе шапката му и той я придържа смешно. Та това е професор Феодоров, който напразно чака доктор Дорийски - автор на интересната дисертация върху силикозата и нейните последствия.

Дисертация със световен принос в науката. Голо поле, безмълвна околност. Професорът маха с ръка и си отива. Но ето че сред пустотата на летището се втурва една жена. И нейният вик ранява тишината на деня. Това е жената на Доктора. Спира се на мястото, където преди миг е бил Феодоров, и чупи пръсти. Сетне казва … Не, по-точно крещи:

„Това е твоята възможност в живота. Твоят единствен шанс… Най-сетне ще се измъкнеш от тия проклети калища на строежите и ще заживееш като хората… Като хората… като хората…” - задълго отеква у него тази дума…

И сега, заслушан в суровата и мрачна красота на планинската нощ, той не усеща как все повече и повече у него узрява решаващата мисъл: „Собствено защо да не ги зарежа? Защо да не си тръгна с тях? Та не всичко е загубено още.”

Целият е обладан от упорит гняв.

Скача, стяга обувките, закопчава якето си.

- Къде ще вървиш сега? Лягай си!

За миг това Щерьово добродушие сякаш обезоръжава Доктора. Но бързо намира сили, за да сгази колебанието си.

- Къде ли? В края на краищата… Щом трябва, и дяволът калугер ще стане. Тая нощ трябва да се върнем. Трябва, разберете…

- А не можем - отвръща му все така кротко Йонко.

- Не можем ли? Искам доказателства. Необходими ми са доказателства, че наистина не можем.

Казва това и усеща как събира мигом върху себе си погледите на другите двама. Но все едно - отминава ги. Побледнял, с вдигнати вежди, поема припряно напред. Пот се лее от челото му. Хвърля ватенката, съблича и пуловера. Остава ей така - по потник. От време на време спира, за да изтрие очилата си - толкова лесно се замъгляват.

Поема дълбоко въздух и все така твърдоглаво продължава нагоре. Сякаш с трескавата възбуда на крачките си иска да извърши онова, което досега волята и разумът му не успяваха - да прогони хаоса на нощта, лепкавото отчаяние на мислите, да повярва, че все още нещо може да се направи, та да бъде заранта на летището в София.

Може, разбира се. И сега не е съвсем късно. Иска да задържи за по-дълго в гънките на сърцето си тази малка и плаха надежда и затова устните му повтарят все едно и също: не всичко е загубено… Извиква в паметта си срещата с професор Феодоров, влиза мислено в просторните зали на научния институт, върви привечер по улиците на София, а над него се стеле бялата пелена на белия зимен ден…

Тъмната празнота на нощта е страшна. Доктора щрака кибритени клечки. Щрака ги нервно, припря¬но. Все едно - нищо не вижда. Загубва пътеката, затова се катери направо по сипеите и камънаците. Скоро свършва и кибритът му. Напразно рови в джобовете си и нервничи.

И продължава да върви сам, като несретник в глухата нощ.

Враждебната тишина на нощта го засреща. По стръмния наклон вече пъхти. Но не се отказва от намерението си - да намери изход от това положение. Решава в себе си - бури да гръмнат над света, пак няма да се върне, защото именно сега чувствува, че е съвсем близо до целта си. Запотен, трескав, той бърза нагоре.

Наоколо плътна тъмнина. Само там, далеч, където се сливат небето и земята, дрезгавина. Унила, далечна. Навярно селище. Навярно къмпинг… Дявол го знае точно какво е това! Иначе по целия хълм, пък и наоколо - тъпо равнодушие. Луната, която преди малко грееше щедро, изведнъж изчезна.

Нощта се е притаила в тези хилави храсти наоколо, в сухия треволяк, в буренаците по синорите. Околовръст е истинско бездънно море от мрак.

Мъртвило.

Само един-единствен силует се влачи уморено, но все още упорито към върха на хълма. Това е доктор Дорийски. Лицето му сега е още по-напрегнато. И най-после, вече от върха, вижда това, от което най-много се бои - тъмнина, която се е превърнала в клопка. За него и за другите.

Ветровете брулят самотния силует. Ветрове от всички страни. Мъжът напразно се мъчи да се загърне. Да напъха ръцете в джобовете си. Да се скрие от това кръстовище на халите. Стихиите се блъскат в него. Отчаян, обезверен, безсилен, прави от шепите си фуния пред устата си и вика с все сила:

- Хора-а-а-а-а! Хора-а-а-а-а!

Ветровете деформират гласа - той звучи дрезгаво, като тенекия. „А аз, идиотът, си мисля, че някой ще ме чуе. Че някой ще се разтревожи за мен!” - мисли тъжно Доктора, докато слиза надолу там, при другите.

Йонко и Щерьо са на мястото, където ги остави, Йонко чупи сухи клечки от келявите храсти наоколо и ги струпва край огъня. Съчките пращят. Извиват пламъци нагоре. Сякаш могъща ръка засуква тези лумнали горещи езици и ги превръща в огнен маховик на нощта - наляво, надясно…

Щерьо разтваря пътната си чанта и вади оттам половин хляб и голяма резеница сланина. Сланината реже на тънки филийки, нанизва ги на пръчка и ги поднася към огъня. Сетне реже хляб и го нарежда на вестника, проснат върху земята.

- Заповядайте! - кани той другите двама и те мълчаливо се приближават до нощната трапеза върху голата земя. Спокойствие. Ала това моментно съгласие за нищо на света не означава, че между Доктора и Щерьо е настъпило единомислие. Не, в никакъв случай!

- Що не ядеш? - извръща се Шофьора, защото вижда как Доктора мълчаливо се оттегля. - Сланината е един път. Само да я допреш до небцето, и се стапя.

- Не ти ща ни меда, ни жилото!

- Опак човек! Това пък какво значи? - пита Щерьо и понеже Доктора не му отвръща, продължава започнатото: реже хляб и сланина. И си мисли. Явно Щерьо не е философ. Не е от хората, които умеят да правят собствен анализ на всяка житейска истина. Но е от мъжете, които са стъпили яко върху тая земя. И има свои непоклатими възгледи за живота. Не е от тези, дето могат да преживеят, като играят на скрито-покрито.

Доктора е легнал по гръб. Подложил е юмруци под главата си.

- Човек в живота си има само един шанс - казва той съкрушен. - Изтърве ли го… Днеска сме събота вечер, а утре - неделя сутрин… Утре офейква завинаги и моят шанс. Ясно ли ти е сега? Нали ме питаш, това пък какво значи?

Щерьо се надига от мястото си. Трие с ръка насълзените си от пушека очи.

- Шанс - изрича провлачено той. - А какъв е бил шансът на оня горе? - сочи той с глава каросерията на камиона, където е мъртвият миньор. - Какъв ще е бил шансът на неговата майка. Дори и не го познаваме…

Доктора свива рамене и прави кисела гримаса:

- Там е работата, че дори не го познаваме. Другари, защо ме гледате накриво. Получава ли един щастие, друг го губи. Така е било. И така ще бъде. Какво съм виновен аз? - Говори отривисто и без задръжки, защото съзнава, че именно сега е моментът, в който трябва да спечели своя терен. Това са мисли, трупани от дълго време в него.

- Чуваш ли се какви ги дрънкаш? - поглежда го смаяно Щерьо. - Значи какво излиза то - щом един е щастлив, другият трябва да е нещастен, а? - Слага двете си едри шепи на земята, опира се на тях и се полуизправя: - На времето е живял един такъв… Пилат Понтийски… Все искал да бъде с чисти ръчички, ама ако може в чуждата кърпа да се изтрие. И ти си такъв Пилат… А оня там горе - и сочи към каросерията, - оня завалия е наш другар. Напразно се мъчиш да ме ухапеш.

- Наш другар - свива рамене Доктора. - В случая човекът е мъртъв. Бил е другар само в периода до смъртта си. Това е толкова ясно.

- Не е така - клати глава Щерьо, вдаден в себе си. - Другар, това е голяма дума. И за живия, и за мъртвия е голяма. А ти какво искаш?… Ама ще знаеш, не е по човешки това …

- Не е по човешки - повтаря с ирония Доктора последните думи на Щерьо. - Ами човешко ли е заради някого, когото въобще не познавам, да обърквам живота си. И все там, в калищата на джендема, да живея. Всъщност защо ли ви питам? Целта си гоните. Завиждате ми и затова… - Говори със стиснати зъби, като се мъчи нищо да не убегне от погледа му.

- Ти какво искаш? - пита Щерьо, прехапал устни. Очите му са присвити.

- Какво искам ли? Дошло ми е до гуша това: длъжен си на този, на онзи, на днешния ден, на бъдещето… И аз съм човек. Искам да живея по човешки: днес, утре…

- Че живей! Кой ти пречи?

Доктора поклаща глава, сякаш е очаквал точно този въпрос.

- Ти! Пък и оня в каросерията… А аз вече не мога така… Аз вече правя пас на това, което животът ми поднася. - Изговаря всичко това на един дъх. Можеше да формулира тази своя мисъл и по-разумно. Но е сигурен, че, така или иначе, смисълът й ще бъде същият. Неприятното е това, че дори и сега, след като каза всичко, пак не му олеква. Отдаден на мъката си, все повече и повече губи възможността да мисли, да разсъждава. Така е, защото гневът все по-настойчиво помрачава разсъдъка му.

- В какъв смисъл казваш всичко това? - иска да продължи диалога Щерьо. Но Доктора усеща почти физически своята безпомощност. Отегчен е до-немай-къде и прошепва едва ли не механически:

- Във всичкия. И във всякакъв.

- В какъв смисъл? - повтаря въпроса си Щерьо.

По лицето на Доктора се чете: В какъв смисъл ли? Какво повече бих могъл да кажа? Но защо ти ще ме питаш за смисъла на нещо, което си е лично мое? В последна сметка питането само по себе си е мръсна обида.

Мълчи. Защото знае, че думите никога не изразяват пълната същност на нещата. Че те по-скоро само се докосват до тях. И колкото повече са думите, толкова по-реална е възможността да се деформират същите тези неща. Тогава - защо ще говори за това, в какъв смисъл ще прави пас в живота?

Щерьо също се отказва от намерението си за по-нататъшен разговор. Махва ръка и кривейки презрително устни, сяда на мястото си. Капнал е от умора. Единственото му желание е сега да се просне на земята. И да заспи.

Внезапно Йонко скача от мястото си. Ослушва се. Сред воя на вечерния вятър се понасят далечни, чужди звуци. Момчето притиска до себе си транзистора. Очите му блестят необикновено. Очите му греят, пронизват тъмнината. Сетне вдига апарата високо над главата си. И в гъстотата на здрача се понася триумфиращото писукане. Мъжки глас обявява тържествено:

- Извънредно съобщение. ТАСС предава. След минута двата космически кораба „Восток” ще се скачат. За първи път в историята човек ще излезе в космическото пространство. Светът очаква с трепет… Внимание - след минута.

И отново познатото ни вече писукане - светът приема сега този морзов език.

Щерьо пръв се изправя на мястото си. Остава за миг като зашеметен. И все така зашеметено оглежда двамата.

- Гледай ти… - шепти смаяно той. - Гледай ти…

Гласът му звучи съвсем иначе. Необикновено. После тупва каскета си о земята, затичва се към кабината на камиона. Вдига седалката и измъква отдолу ловната си пушка: „Дан! Дан!”

Два изстрела разтърсват здрача. Два изстрела, с които в този затънтен край на света шофьорът Щерьо приветствува смелчагите от двата звездни кораба. Все така, стиснал пушката в ръце, Щерьо остава задълго безмълвен в мрака, но лицето му е живо. То грее в тъмнината.

А Докторът - неподвижен и мрачен, е свел глава. Все едно му е. Всичко му е все едно. И това „все едно” усеща като топла вода, която обгръща тялото му.

Кой може да определи цената на една цигара в живота на двама мъже? Една цигара означава нова дружба между тях. Една цигара означава мига преди поредния скандал. Една цигара означава въздишка или стон. Или… десница, протегната за разбирателство.

Щерьо стиска в ръката си цигарата, която преди малко запали. От напрежението и тревогите главата му се замайва. В този миг не желае да мисли за нищо. Абсолютно за нищо. Но може ли? Все пак длъжен е да даде сметка на себе си - какво ще прави оттук нататък?

Вижда това, което ще стане утре сутринта: на празния парцел са наклякали дюлгерите. Пушат и притеснително гледат ту надолу, ту нагоре по шосето. Вижда всичките жестове на ония мъже, които чакат него, за да градят новата му къща. А така, само да седят, няма да издържат дълго. Ще метнат торбите с инструмента на рамо и ще си тръгнат. А сетне върви ги търси…

Потънал в тези свои тревожни размишления, дори не се сеща да смукне от цигарата, която ръката му продължава да стиска. Нищо - цигарата сама гори.

Отсреща, в сгъстената тишина на нощта, неочаквано проблясва огънчето и на друга цигара. Доктора смуква продължително. И малка червена светлина огрява долната част на лицето му. Но Щерьо не го вижда. Или се прави, че не го вижда. Доктора отпраща с нервен жест фаса си в тъмнината. Тази малка, почти невидима цигара светва още по-рядко. Отсреща, в океана на нощта, тръгва друг фас.

Това е остатъкът от Щерьовата цигара. Пада съвсем близко до Докторовата. Щерьо припалва кибритена клечка - и захапва нова цигара. Доктора опипва джобовете си. Явно и той дири цигарената кутия. Намира я, но тя вече е празна. Сега тази кутия в ръката на Доктора трепере като спринцовката в ръката на новак от занаята. Кашля се. Един път, втори път…

Може би очаква Щерьо да му предложи от своите. Пак се закашля… Става и тихомълком се приближава до камиона. Отваря кабината и напипва в тъмнината походната си чанта. Вади от нея нова кутия цигари и се връща на мястото си…

Но отсрещната - Щерьовата - вече е загаснала. Защото очевидно и Шофьора най-сетне е заспал.

Доктора е сам. Смачква новата цигара и я запокитва встрани. Сега тя не е малка звезда, полетяла към небето. И той разбира: беше му нужна само една цигара, само една-единствена думичка, за да му се отвори човешка пътека в тъмнината.

Размахва ръце в душното мълчание и простенва:

- Край няма тая нощ! Веднъж само да съмне…

Чоглаво му е на Доктора сега. Може би от този неприятен вкус… Вкус на метал и… Не, такъв вкус има човек само след слънчев удар. Това той знае със сигурност. Оттогава… От онова време, когато тяхната студентска бригада копаеше основите на нов завод.

Прежуряше. Въздухът беше натежал до бяло. По обед - камбаната заби тревожно. Той беше загубил съзнание. Беше повален от слънчевия удар… Неприятният вкус от слънчевия удар. Вечерта го повикаха в щаба на отряда и съобщиха: „Можеш да си вървиш у дома. Трябва да починеш след удара.” Той завъртя глава: „За нищо на света. Ще остана с другите. С всички. Ще остана докрай…”

И още там, на прага на щаба, почувствува как изтича вдън земя неприятният вкус от слънчевия удар. А сега? Защо сега е толкова трудно да се освободи от усещането, че слънцето отново го е повалило? Да, едва в тоя час Доктора си дава сметка, че тогава му е било по-лесно. Знае, че и занапред ще му е трудно, защото да питаш себе си и сам на себе си да отговаряш е едно от най-проклетите неша на тая земя.

В този миг Доктора усета как сърцето му се свива. Вижда целия свой някогашен свят така ясно, сякаш годините оттогава досега изведнъж се стопиха. Вижда себе си тогава… Завит е само с винтягата си и въпреки това усеща как обилно се поти тялото му. И особено главата.

Знае, че от тази проклета пот цяла нощ няма да може да мигне. Пипнешком намира портфейла си и вади от него грижливо загърнато пликче. Хапчетата за сън! Това е най-сигурното. Както винаги при такива случаи - най-сигурното! Идва му да ги изсипе в шепата си и да ги изпие наведнъж.

Все пак се задоволява само с две. Затваря очи и чувствува как в кръвта му се стича всичката тишина на нощта. И от това му става безкрайно хубаво, хубаво, хубаво… Но и в съня си усеща стенанията на вятъра и писъка на дивите храсти. Дочува неясни звуци, плахи и далечни, които витаят наоколо.

От тримата сега буден е само Йонко.

От ума му не излизат тези два космически кораба, които в тоя миг се дирят един друг в тъмнината на безкрайното небе. Затваря очи и мислено се пренася там, където са безстрашните мъже. Нощна тишина - корава, лепкава, горчива.

Главите на космонавтите не се виждат от скафандрите. Телата им са загърнати плътно в космическите костюми. Обувките им са едри, като причудливи слънчогледи. Огнени венци кръжат около космонавтите… И ето че тези мъже се доближават един към друг.

Прегръщат се. Прегръдката им е гореща, дъхът им пари, стоплен от сълзите им. Йонко е сигурен, че ако отвори очи, ще види пак същото. Защото мисълта за космическия кораб не излиза нито деня, нито нощя от главата му.

И не желае с никого да говори за тази своя мечта. Само през зимата, когато се поболя и остана в болницата, каза на бате си Щерьо: „Докато ме няма, ако дойде писмо от техникума … Обади ми!” „Какъв техникум?” - вдига Щерьо рамене в недоумение.

Йонко се изчерви. Усети, че сърцето му ще се пръсне от вълнение. Но все пак намери сили и каза: „Пратил съм молба до техникума за космонавти. Дал съм тукашния си адрес… Та викам, докато съм в болницата, ако пристигне отговор - обади ми.” „Дадено” - кимна Щерьо с глава.

Ето и сега така добре вижда в мисълта си: редом с другите той също е със скафандър и космически костюм. Прехвърля се от единия на другия космически кораб. Ох, само да го приемат в техникума за космонавти. Само да стане! … Прекарва пръсти по косата си. Не му се спи. Може да остане така цялата нощ! Докато зората се пукне, няма да заспи, а все това ще си мисли. Все то ще е пред очите му… Здраво вкопчва ръцете си една в друга, като че се здрависва след дълъг път. И така заспива.

Сутринта, щом отвори очи и се събуди, първата грижа на Доктора е да потърси другите. Оглежда трескаво, припряно наоколо. Няма и жива душа. Останал е сам. Съвсем сам. Лепкавото чувство за човешка самотност се утайва като жива болка в душата му. Тя е като остър нож, който се впива в него. Иска да извика. Да повика другите. Отново се оглежда за тях, търси ги, защото в този миг Доктора е забравил себе си.

А когато подир малко счува човешка гълчава - изтръпва и този неразумен страх от внезапната самота изчезва. От близката горичка изскачат Шофьора и момчето. Подире им - едър, мустакат селянин с четири вола. Впрягат воловете отпред, пред камиона, а Щерьо подава рамо.

Но коварното буксуване не може така лесно да се преодолее. Камионът продължава да се занася по хлъзгавината на тресавището. Селянинът и Щерьо нареждат върбови клони. Секат снопове от тях и ги застилат в дупките, зейнали пред задните колела. Пак нищо. Тогава една мисъл хрумва на Щерьо. Да опита с крика. Отваря багажника и взема инструмента. Пот се лее от челото му.

Стича се по веждите му, пада в очите му, изгаря ги. Крикът, стъпил върху голям стабилен камък, върши работа. Гумата е вдигната. Под нея Йонко пъргаво застила речен чакъл и сухи дървета.

Сетне и на втората гума. Така двете задни гуми вече са на твърдо. Селянинът подканя с остена воловете. Гръмва и моторът. Щерьо натиска газта - колата помръдва с педя. Още с една … Най-сетне предните колела захапват твърдо. И повлечен от воловете, камионът излиза на твърдо. Щерьо въздъхва и пали три цигарни - една за селянина, една за Доктора и една за себе си.

Доктора поема мълчаливо цигарата. И в този миг за пръв път поглежда с благодарност към Шофьора. Той дори не се опитва да скрие това топло чувство и то проблясва в уморените му от безсънието очи.

- Какво струва услугата, другарю? - пита Доктора и вади портфейла си.

- Какво ли? - извръща бавно глава селянинът, докато стяга воловете за обратния път. И допълва по селски мъдро: - Аз такива пари не ща. Та от умрял човек ли ще кярувам? Хайдете, че път ви чака …

- Сполай ти, чичко - трогва се Йонко чистосърдечно.

- За благата дума - да сте живи и здрави - маха с ръка селянинът и поема с бавна тържественост подир двата чифта волове.

Прагата отново потегли. Няма я глухата запустяла нощ. Няма я и адската бъркотия.

Пътищата сега са различни: стръмни и равни като длан, сипести и асфалтови. Само небето навсякъде е едно и също. По него шетат разхвърляни облаци, разнищени, обрулени от нощния вятър.

Ето я и крайната цел.

Колата спира задъхано пред попътната табела: махала Светлина.

Пусто, глухо, неподвижно село. Мъртво село. Не повече от тридесет-четиридесет къщи са накацали от двете страни на тесния и неравен селски, път. Напечени от слънцето, те сякаш всеки миг ще се взривят.

Засрещат старица - посивяла, побеляла.

Питат я за близките на момчето, което возят. Тоест на мъртвия миньор.

Старицата не отговаря нищо. Само погледът й - учуден и разсеян, показва, че тя не е чула нищо от въпросите им. Защото е глуха.

Полусрутена постройка, от която излиза мъж на патерица.

- Няма хора в това село - казва той и кашля тютюнджийски. - Само аз дето съм половин човек. И някои и други от дъртите. Мъжете са на мината, а жените берат тютюн… За Пламен Чавдаров ли пипате? Ми той не е от нашето село. Хей от горните махали е, ама като ги заля язовирът, тук се пресели. При вуйчо си живееше… Вуйчо му ли, хей там…

- Е, добре, добре - кимва с глава Щерьо. И те продължават в тази посока.

Спират пред посочената къща - дребна, схлупена, запусната. От буренясалия двор тя излиза направо на улицата. Сякаш е гола, открита, беззащитна срещу ветровете и стихията на планината.

Посивелите от времето мертеци зад къщата стърчат безсмислено и излишно. Къща с един-единствен прозорец. Останалите са кьорави - заковани са с вестници и стари дъски.

Щерьо се изкачва по паянтовите стъпала на дървено стълбище. А след малко се връща и по лицето му се чете тревога.

- Лекарства носиш ли със себе си?

- Защо? - пита стреснато Доктора и Щерьо му обяснява накъсо:

- Вуйчото на мъртвия миньор е болен. Трябва да е тежко, защото едва диша.

Двамата - Шофьора и Доктора - влизат в мрачното пространство. В дъното на стаята - старец, почти безплътен, с лице на пустинник. Опира се мъчително на лакти и се изправя в леглото. Гледа ги с изхабените си очи.

От пръв поглед личи - старецът е болен. Доктора вади от вътрешния си джоб някакви прахове. Старецът пъхти, сякаш всеки миг ще свърши. Пие на бавни, мъчителни глътки праховете и отново се отпуска на леглото.

Може би от треската не осъзнава това, което му говорят двамата мъже.

- И все пак, на кого да предадем мъртвия? - пита Доктора, разтворил в скута си папката с документите.

Старецът трие сухите си устни и мълви с глас, тъжен и напевен:

- Че знам ли? - Извръща глава към прозореца. Ситни като просо, светли сълзи се стичат по съсухреното му лице.

Какво да се прави оттук нататък?

Тримата са се скупчили пред камиона. Доктора е повдигнал крак върху стъпенката. И върху него е разтворил папката с документите.

- Да откараме мъртвия в централната община. Там поне има съвет, има власт… - предлага той и гледа другите. - И продължава: - Или пък да предадем трупа на някои от съседите. Все трябва да има хора в това село.

Сега Щерьо го гледа направо в очите. Срещнал погледа му, Доктора се извръща. Навежда глава.

- Пък както решим - прошепва с горчиво смирение той.

- Тая няма да я бъде - прекъсва го Щерьо. И млъква. Задълго гледа вторачено едрите си и безформени ръце. - Зарязва ли се човек на пътя? Пък макар и мъртъв?

Щерьо млъква и търси с погледа си очите на Йонко. Доктора следи - в погледите на двамата има разбирателство. Не му остава нищо друго, освен да вдигне рамене: Каквото кажете…

Щерьо сваля от камиона брадва, тесла, сандъче с гвоздеи и други инструменти. И докато върши всичко това, усмихва се кротко и гледа към Доктора. Така много му се ще последните му думи да не бъдат приети като натрапчива поука. Доктора улавя тази негова мълчалива мисъл, разбира го и кимва с глава.

- Сега какво ще правим? - пита той, като запрята ръкави.

И все така, без да повишава глас, Щерьо нарежда: Доктора да отиде отсреща под навеса и подбере две-три талпи, по-яки, разбира се. В дъното на двора, върху купа сено, се разхвърляни мертеци. Към тях се упътва Йонко. Но в бързината - сам не разбира как става това - острият връх на една летва се впива в шепата му.

Доктора веднага притичва до него.

- Боли ли те?

Йонко върти глава, но от раната руква кръв и лицето на момчето изведнъж побледнява.

- Дай тук! - И Доктора поръсва раната с разкъсана цигара. - Тютюнът ще спре кръвта. А сега седни…

И сам понася на рамене мертеците. От трескавото бързане, от умората усеща пот по гърба си. Но за първи път от толкова време не изпитва противното чувство на страх при потенето.

Таргата вече е готова и тримата сядат за минута отдих под дървото в средата на двора, разлистило клони сякаш до самото небе.

- Старецът сигурно дълго ще страда за момчето - въздиша Щерьо, като гледа към запустялата къщичка.

- Сигурно - съгласява се Йонко.

- Така е - изправя глава Доктора. - Мъжът винаги страда по-дълго. В сравнение с жената…

- Зависи от човека. - И Щерьо пръв се изправя. - Да вървим…

И тръгва това необикновено траурно шествие по прашасалите улици на мъртвото село… Отпред върви Йонко с венеца в ръце.

Подире му крачат Шофьора и Доктора.

Да, Доктора върви последен и си мисли: „Чудно нещо? Нима все още нещо може да се промени у мен?” Сега той напрегнато се вглежда в този свой въпрос.

И оттатък него вижда пак себе си - в избелялата бригадирска униформа, в смачканото кепе, което никога не сваляше от главата си. Приближава се все по-уверено до този свой ням въпрос. И задълго не се откъсва от него.

Вървят тримата по сгорещената и спечена земя. Вървят през дворища и хлъзгави сипеи. През картофени ниви и малки ливади. Доктора най-сетне не изтрайва и пита Шофьора:

- А къщата ти на село ще има ли дворче?

- Какво рече? - не усеща първия път въпроса му Щерьо. - Говори по-високо.

- Череши, викам, ще засадиш ли в двора?

- В тоя край черешата не вирее…

- Счетоводителят две е отгледал. Видях ги.

- Знам ги. Ама са ситни. И стипчиви на вкус.

- Вода имаш ли в двора?

- Помпа с мотор ще си купя.

- Тогава можеш и картофи да отглеждаш.

- Мислил съм и за това. И орехи ще засадя в двора.

- Орехи ли? - недоумява Доктора. - Че кога ще станат те? Няма смисъл.

- Има! - извръща се внезапно Щерьо към него. - Ама ще речеш защо? - Не дочаква отговор и веднага казва: - Всичко си има смисъла. Аз така зная…

Вървят тримата мъже. Крачат тежко по твърдата червеникава земя. Слънцето ги засреща - залива с блясък запотените им лица. Но те вървят към малкото гробище, кацнало на полегатия хълм.

Гробище. Обикновено. И не много обикновено. Защото тук гробовете се редуват с обгорени черни дънери.

Оставят носилката встрани и без да проговорят, запрятат ръкави. Мъртвешката пустота оживява. Когато всичко е готово, спускат ковчега в пресния трап. Трополи сухата земя върху дървения капак на ковчега. С лопата оформят гроба. Йонко носи отнякъде зелена папрат и китка здравец. Полага ги на големия камък…

И толкова. Тримата сядат встрани от гроба. Уморени са. До смърт са уморени. Доктора се просва връз сухата земя и погледът му задълго е втренчен в небето. Лежи така по гръб и нищо не мисли.

Усеща главата си празна като пометен хамбар. Пък и какво ли има повече да мисли. Денят, този ден, на който така много залагаше, вече е свършил. Скоро ще почнат да гаснат ярките слънчеви лъчи. И над земята ще легне сянка.

- Опитай картофите без изкуствен тор - връща се той на подетия одеве разговор.

- Ще опитам - казва Шофьора. - В краен случай естествен… - Този път Щерьо пали две цигари и поднася едната на Доктора. Той повдига глава, опира се на лакти. И сега не устата, а едрите му очи мълвят: Благодаря ти!

Всмуква един-два пъти и вече набрал кураж, казва:

- За снощи прощавай. Нервите ми не издържаха.

- И моите не бяха в ред! - махва ръка Щерьо и се изхрачва, устата му все още е пълна с пръст.

Доктора усеща - хубаво му е така, проснат възнак върху твърдата земя, втренчил поглед в синята пустота на небето. Хубаво му е, защото толкова редки са миговете на живота му, в които той е бил съгласен със себе си. И с хората, които са около него.

Щерьо пръв се изправя.

Обтяга се така, че раменете му пукат, както винаги след тежка, уморителна работа. Тримата тръгват.

Обхождат самотните гробове, килнатите и плесенясали кръстове, черните дънери. Тримата крачат един след друг. Крачат самотни и силни…

А небето над тях е все такова - голямо и светло, юлско небе.