В ТЪРСЕНЕ НА ЗЕЛЕНИЯ ПУН

Здравка Владова-Момчева

- Искам Зеления Пун! Къде е Зеленият Пуууун?! - омалваше преди няколко ери в моя живот тригодишният Коко, завъртян като пумпал по дъсчения под на Бадевската ми къща.

Беше лето селско, неизброимо след Христа и всички хроники на родове и фамилии от библейските времена насам линееха в редките ни, плахи завръщания към съхнещите корени на домашната памет.

Четях на Коко приказката за Жълтия Ламтурник - лакомото пате, което зяпало, за да глътне света и той се кротваше сънен на възглавницата до мен докато дойде баба му, съседката, да си го вземе - топъл бял хляб под едната мишница и топъл пухкав Коко под другата.

Помня ги като вечен диптих - Жената-Закрилница, приютила до тялото си Мъжа-Зародиш, докато той набере достатъчно сили да я изостави …

- Сигурно Големият Жълт Ламтурник е глътнал и Зеления Пун - примирено въздишаше малкият, а аз не смеех да попитам кой е този толкова важен Пун, за да не го разбудя и да не рукнат сълзите му, когато отвори очи и осъзнае, че единственото голямо в тогавашното ни битие беше нямането.

Нямаше го огромното крепително присъствие на предците ни, а ние бяхме твърде нищожни, за да подпрем с рамене фантазните небеса на децата след тях. Не беше лесно да бъде намерен и Зеления Пун сред разхвърляното нищо, затрупало битието на земята и хората, наследили неразгадана тишина след отишлите в Бога.

Помня от оногава, че сред първите оранжеви гризки на есента по листата на дърветата дойдоха да вземат Коко обратно в града. Той се разпищя и разклати ехото по върховете на боровете чак до Елова Могила.

Пак оногава, ама малко по-рано, се качих на тавана в къщата, за да броя облаците през керемидите. Не предполагах, че толкова синева може да се прокрадне в запустението.

Спънах се в един пълен чувал с калъпи домашен сапун и много се ядосах. Като ластик се дръпна душата и ме перна в сърцето. Не можах да излетя и се ожулих в себе си, както само можеше да се ожули ангел в човешката теснотия и немотия. А Коко отвънка пищеше, та не разбрах плача ли и аз за него или ми капят сълзите по инерция, заедно с кръвта от разбитите колене …

Грабнах един наръбен сапун и сурнах надолу по стълбите, че да успея да го изпратя. Нямах какво друго да му дам. И пак от оногава няма да забравя очите му - огромни земи, пълни с небесна благодарност. Млъкна. Стисна сапуна и се съгласи с раздялата.

Нямаше как да му обясня, че разделите са неизбежни. Сега имам много думи. Тогава нямах нищо. Само онзи сапун, твърд и тежък като камък. Да му натяга крачките напред, накъдето, както и докогато, защото повече не го видях като дете.

Аз и себе си повече не видях като дете. Изгубихме се, а небесата се свлякоха над главите ни, понеже липсваха и предци, и рамене, които да ги подпират…

По-късно разбрах, че през живота се тръгва тялом, затова и тялото лесно старее.

Изяждат го суетите, мъчи го недоимък на дух.

Имало едно време един Пун, зелен ли бил, саръбозав ли бил, не се знае, но две деца го търсили, търсили и като не го намерили в детството, забравили го в младостта, изтрило го момичето в зрелостта, а момченцето-детенце просто изчезнало, като оранжева есенна гризка, пометена от оногавата зима, най-студената, най-тежката, най-зимната, най-жестоката зима, най-убийствената, най …

А като дошла пролетта, напъпили и новите думи на света. Бившето момиче ги гледало и слушало по телевизията, чело ги по вестниците, научило ги и на чужди езици.

Сигурно и с момченцето-детенце се случило точно така. И всичко станало едно глобално, мениджирано, европейски-интегрирано, прозападно, мултикултурно, биполярно, инвестиционно, политическо, кризисно, преходно и още емигрантско, бездомно, потребителско, естетско и джендърско до пълно затриване на ищаха за памет.

Когато нещата са толкова мега и яки, на една ръка разстояние, а селските къщи - подменени с хотели, кой да ти се рови в златната плесен на детството, че да търси Зеления Пун?

- Егати хотела „Земята и хората” в средата на нищото. То наоколо - ни земя, нито хора. Изкопи няк‘ви, Душа, и само ще си скапеш колата да идваш дотук. Няма къде да паркираш. Не се вкарвай във филми на ужасите. Имаш си свои. Оправяй се в тях. Догодина ще се видим на по-добър теферич. Ще ти поствам снимки на Фейса. Ще те текствам по Вайбър. Хайде целуф и доскор. Обич и гушки от мене!

Затварям мобилния, делова и доволна. Отчетох внимание към приятел. Сега е на ред да преживея и последната нощ у дома. Точно в хотела „Земята и хората” - четиризвездно, пирамидално тенеке, омазано с разредена кафява боица. Адски съм стегната. Ник‘ви сантименти. Ник‘ви болезнени впечатления. Ник‘ви спомени. Ник‘ви критики! Ник‘ви такива! Вече не съм оттук и съм за малко. Утре ще бъда другаде. А вдругиден - на още по-друго място. Затова, багажът - в стаята. Душ. По възможност - прилична вечеря. По дяволите! Няма сапун, а в огромната баня вече тризвездно кънти дефицитът.

- Ох, ама много Ви моля - тегли бръчки изпод тежкия грим нервозна рецепционистка - аз съм се побъркала тука от претенциите на цял автобус с японски туристи, а Вие ми искате няк‘ъв сапун! Що не използвате шампоанчето за коса? Вчера ги заредихме по баните до изчерпване на количествата. Ей така го натъркайте по кожата си, много добре се пени, става и за тяло. Калоянеее, Калояне! Ела тука да се разправяш с тази госпожа! Тоя е собственикът, обърнете се към него.

Преди да е казало и дума, бившето момиче не предполагало колко тялом е навлязло в живота бившето момченце-детенце. Коко стоеше пред мен, на едно шкембе разстояние, т.е. твърде далеч, за да е възможно някакво разпознанство. С очи като изоставени земи, пълни с телесна неблагодарност:

- Кажете - насмете ме той с поглед, минаващ през мен.

- Коко - тихо попитало бившето момиче - ти намери ли Зеления Пун?

Телефонът на собственика на хотела „Земята и хората” настойчиво звъни.

- Стига с тия врътки, бе - крясва в слушалката той - цялата сума - на сметката ми! Чуваш ли кво ти приказвам! Иначе, ши му взема хотела! Ши му взема хотела, няма майтап! Ей ся са качвам при него и ши му разкажа играта! Ти само гледай! Само гледай да видиш сеир!

Бившето момиче почувствало, че се смалява. Над него нямало никаква синева, понеже хотелът стриктно принадлежал на земята и хората.

Бившето момченце-детенце хукнало навън, тежък, наръбен сапун, облечен в скъпарски костюм и не казало сбогом, понеже не се интересувало вече от раздели.

А бившето момиче гледало след него като през мъгла, в която, вместо приказния фантом на Зеления Пун, прозирало нещо страшно и друго. Огромен. Зъл. Жълт. Ламтурник.