КЪЩАТА

Димитър Цанов

КЪЩАТА

Скърби самотна къщата. Снегът
с кенар постила тесните пътеки.
Отдавна не е идвал тук синът -
тя като раковина стене леко.

Припомня си отминали неща:
на гроздобера шумната гълчава,
на коледата виното в нощта,
което древни песни съживява.

Самотна е сега и занапред,
и даже куче в навеса не лае.
Сълзите й - висулки бистър лед,
ще се отронят в зимата накрая.

Ще дойде слънцето и пролетта,
в асмите бяло грозде ще накичи.
Забравените корени в пръстта
ще цъфнат и към пътя ще надничат.

Синът го няма. Къщата скърби
и всяка вечер сгушва се във мрака.
Боли я много. Много я боли,
но някога все пак ще го дочака.

1988 г.


БИЛКАТА

Зад този ден обърканият спомен
очаква теб, читател и хитрец,
да ме подгониш в пътя ми бездомен
и ме настигнеш тук - във Реселец.

Два гроба тук очакват свойто чедо,
но ти ела и чашата подай.
Аз не пирувам пирова победа,
аз просто идвам в родния си край.

Шуми черешата, луната зрее,
реката дави помислите зли…
Седни до мен, щурец ще ни попее
и утрото едвам ще ни сребри…

Ще станем с тебе бронзови мъже -
ще тръгнем към кохортата на хана.
Грижлив чиновник търси ни въже…
Аз търся гроздов сок за тази кана.

Приятели, щурецът ще умре
(и примката ще се люлее празна).
Приятели, кажете ми къде
е скрита билката против омраза?

1988 г.


ЕЛЕГИЯ ЗА ЗАВРЪЩАНЕ

По Гьоте

Моето село там долу мълчи,
кротко комините пушат.
Всичко е същото, както преди,
къщите в мрака се гушат.

Куче пролае, звънец прозвъни -
после отново е тихо.
В тясната улица стадо върви,
облаци прах се извиват.

Времето тук е спряло почти,
старци пред портите пушат.
Песен отнейде самотно ехти,
тайно девойките слушат.

Моето село ме среща така,
както преди ме изпрати.
Връщам се аз, затворил тъга
между две минали дати.


НОЩ В РЕСЕЛЕЦ

Прохожда мисълта сред много рими…
Какво са писаните стихове!
Внезапна слава? Хонорар?… Спаси ме,
издателю, от книжни грехове.

В такива нощи мисля със сърцето
и, вярвайте, поета в мен чета.
Аз имам право - син съм на селцето,
което сбира в себе си света.

То опростява делнично нещата
до равенството: хляб и красота.
Часовниците губят свойта дата
и ми възвръщат толкова неща:

минава мама (мъртва от години),
през двора носи кръг от просеник.
Със чело тежки есенни гергини
докосват нейния замислен лик.

Проплаква кученце. Тревожно бие
в обора разтревоженият вол.
Приседнал пред разкривена синия,
баща ми стрива вкоравена сол.

И слуша виното, то струйно пада
във каничката с устни от любов.
Нощ в Реселец - най-истинска награда
и време за синовен благослов.


РЪЦЕ

Мамините ръце особено галеха…
Винаги, но наполовина,
(двама близнака сме). Ръцете оставяха
две панички с попара да стинат…

Мамините ръце месеха пита,
кърпеха дрешки, удряха стан.
Господи, тъй и не попитах -
какво в замяна на мама да дам.

Тя остаряваше, докато раснех.
Орех в ръката държеше за мен.
Тръгвах след всички идеи опасни,
с мисъл - при мама да бъда след ден.

Мама я няма! Орехът никна,
кротко изпуснат в последния миг.
На “половинката” ласки привикнах.
…Ласките секнаха. За еретик

взимаш ме, Господи! Търся ръцете,
селски ръце на неука жена.
Всичко умееха - ласка и цвете
те посадиха в половинка Душа.

1990 г.


ЛУНА

Мамо, не ходи далеч!
Мамо, не ходи на хълма.
Аз се страхувам от самотата.
Братът-близнак
се е загледал в луната.
Пръв се роди - пръв я видя.
Ако искаш да му я подариш -
не се бави!
Аз съм малкият син,
аз оставам да пазя.
Не ме питай дали ме е страх.
Нямам още годинка.
Мамо, сигурно ти е трудно
сама в тъмното
да търсиш луната
за един глезльо?

2003 г.


ЗАПУСТЕЛИЯТ ДОМ

На брат ми

Зад нас ще останат пътеки обрасли със бурен,
стени подкопани от леден, среднощен порой.
Ще пъшка и вехне от старост най-малкото буре,
ще хлопат вратите от вятър подгонени. Няма покой.

Мазилка ще падне и сепнати мишки ще тичат,
обзети от страх. А години, години наред
дъждовете по тесните слепи прозорци ще свличат
тишина… И чимширът ще вехне самичък отпред.

Закопнели за глас, ще наливаме чашите с вино
и ще скърца часовникът - толкова скоро навит.
В този бащин дом мъртъв, ще пием от живото вино
и баща ни ще идва от някакъв спомен изтрит.

Ще присяда за миг, а навънка капчукът ще плаче,
ще си иде след туй и часовникът скоро ще спре.
Ще си идем и ние… Паяк тъничка нишка ще влачи
и във нея ще звънне от болка мушица поне.


ИНТИМНО

На дъщерите ми
Биляна и Теодора

От времето и аз ще си отида,
като отсечен клон ще прошумя,
децата ми - два гълъба - с обида
ще си помислят: татко отлетя.

А аз си тръгвам просто като всеки,
горчилката на своя век изпил,
прокрачил почти всичките пътеки,
но не и всички истини разкрил.

За брадвата не мисля, тя пристига,
в листата вече влиза… само миг
и секва тази песен на авлига,
и секва непокорният ми вик.

Летете, гълъби! В простори сини
ще срещнете и студ, и глад, и пек.
Летете, но помнете свойто име -
гнездото е от кости на човек!


ПОТОМЪК

Може да е странно, но се върна
онзи спомен, крит като кама,
в който глас от миналото тръгнал,
ме запита: ти ли си това?

Аз съм тоя, аз - отломка само
от лоза, наляла кипнал грозд,
капка пот на непокорно рамо
и следа оставена на пост.

Аз се върнах дума да потърся,
кост от мой прадядо, път и вест.
Не винете младите ми пръсти -
има сила в късото ми “днес”.

Думи има, кръв, мечти и блясък,
кръщенета, сватби, смърт - и пак
се повтаря, с оня ритъм весел,
селското пътуване до праг.

Праг на гибел, на забрава порта.
Друм за обич. Портичка за смърт.
Колко нежност са събрали хората,
да я стигна ми е нужен път.

Нужна ми е песен като сипей,
дето сипе думите на друг
и със тая песен да засипя
дните си. Така засипва плуг

нещо, дето трябва да израсне,
нещо, дето ще завърже плод.
Трябва да ме чакат дни прекрасни,
трябва да ме чака небосвод,

пълен с бури, слънце и незнайни
урагани, пясъци и зной.
Колко много черновежди тайни
търсят във кръвта ми упокой.


СЕНО

На сестра ми

Там, над нашата къща изтича
в тъмен лак вечерта.
Помниш ли онзи спомен затичан
към стрехата на есента?

Есента като всяка есен стопи се -
падна сняг, после дойде пролетта.
Много смях, много песни извиха се
във размирната моя глава.

Видях мама (мъртва е, милата)
и баща ми (смъртта го прибра),
купен правеха, а къса бе вилата…
и се караха за това.

Нависоко бе той, тя от ниското
все го молеше, като Бог…
Дребни пилета в двора ни пискаха
и телето се чешеше с рог.

И течаха минутите в блясъка
на селската бистра река,
вече мъртви прилепи пляскаха
и припадаха в пътя си. Да.

Много мъртви вълни се разбиха
във сърцето ми - то е едно
и при щастие, и при обида,
търси завет зад купа сено.