Румен Воденичаров отговаря на въпроси на в-к „Галерия”

- Като се има предвид средната възраст на българския мъж - 80 години си е направо постижение. Преди два дни дъщерята на мой колега, пристигнала от САЩ, ме попита имам ли моя тайна за дълголетие. Отговорих й: „Важно е да не се взимаш много на сериозно!”, „Да не работиш „залудо”, защото винаги ще се намери някой да се възползва от труда ти!” и „Да се друсаш често (не в преносния смисъл, а съгласно теорията на акад. Микулин) по древните пътеки в Хималаите”.

- Няма български пенсионер, на който да му стига пенсията, особено ако има и семейство. Трудът на моето поколение химици и фармацевти беше ограбен с приватизацията. Сега приходите от заводите, които работят, отиват в сметките на хора като Огнян Донев и братя Домусчиеви. Демокрацията се оказа доста силно лекарство с много вредни странични действия. Едно е тях е празният хладилник. Така че се налага да поработвам, защото синът ми Румен-младши е отличен студент по право и с майка му предпочитаме да набляга на ученето, вместо да работи, докато следва и да се дипломира като „калинка” с тройки. Не зная защо, но по-голямата част от управляващите избягват да си показват дипломите.

- Не аз отглеждам зеленчуци, а моят приятел Антон Н., който е направил в Бойчиновци две малки оранжерии с еврейския мурафет, наречен „капково напояване”. Най-вкусните домати в Европейския съюз нямат обиране. Така че аз само помагам да ги затваряме в буркани, смлени с целина и люта чушка. Получава се невероято мезе за водка. На практика ние сме приключили с пластмасовите домати и тумбести чушки, идващи от чужбина. Това е най-големият позор за българското зеленчукопроизводство. Виновникът се нарича г-жа Меглена Кунева.

- В 1938 г. Садово е било село, но с извоювано име. Там се намира най-доброто Земеделско училище, в което баща ми Илия Воденичаров е бил учител и възпитател. Училището имаше толкова опитни полета, мандра и стада (червеното садовско говедо), че за глад и беднотия не може да се говори изобщо, въпреки че бушуваше война. Детството ми беше щастливо. Възпитаниците на баща ми си играеха с мене и брат ми Пирин и много ни обичаха. Уважаваха и техния учител, който беше строг, но справедлив, въпреки че заедно със системата на руския педагог Макаренко, практикуваше и другата - „Магаренко” .

- Казах, че войната в Садово не се чувстваше. Учителите бяха държавни служители и нямаха нищо общо с настаняване на немски войници. Имам трайни спомени как, когато бомбардировачите на съюзниците минаваха над Садово на път за Плоещ (Румъния), се криехме в окопи, изкопани за целта встрани от селото. Защото като им останеха бомби, „антифашистите” ги хвърляха по градовете на България. Нашите летци свалиха над 100 самолета на англичаните и американците. За съжаление техният героизъм потъна в забвение, защото бяха воювали на страната на фашистите. А те бяха патриоти, които загиваха, защитавайки София.

- Баща ми е родом от Чирпан и е завършил химия в СУ. Левичар по убеждения като повечето бедни студенти по това време. Голям поклонник на проф. Асен Златаров. Един от основателите на БОНСС (Български Общ Народен Студентски Съюз). След 9 септември можеше спокойно да стане „Активен борец срещу фашизма”, но отказа. Стана член на БКП, но остана критичен към новите управляващи от партията-държава. Бяха го набедили че е „трайчокостовист”. По това си приличаме. Завърши като ст.н.с в Почвения институт на БАН.

- В Руската гимназия Андрей беше обикновено момче, въпреки че заради баща си учеше с руснаците в „А” парапелелка. Играли сме баскетбол заедно в двора на училището, но не сме били близки. По късно той се премести в Ловеч, вероятно за да научи и англйски. Пътищата ни се разделиха и отново се срещнахме чак години след това на един събор на Черни връх (аз като планински спасител, той като шеф на БТС) и във 7-то ВНС, разбира се. За разлика от мене Андрей Луканов като министър е бил винаги в политиката. Майка ми беше юристка. Песионира се като районен прокурор. Циганите-хамали на пл. Македония (ние живеехме там) като я срещнеха на връщане от Съдебната палата казваха: „Майко, излежах си присъдата. Но ти беше права.” Изключителни родители. Тяхното поколение, без да краде построи предишната България, която ние безотговорно разрушихме.

- Тодор Живков не е питаел големи симпатии към Андрей Луканов, но е ценял неговата ерудиция и произход. Други трябва да отговорят на този Ваш въпрос. Показателно е, че дори когато го бяха арестували, Тодор Живков беше готов да свидетелствува в негова полза. Това лично той е споделял пред мене. За съжаление накрая Андрей изглежда се забърка в доставки на енергоносители от разпадаща се елцинова Русия и това коства живота му.

- Казармата за нас, студентите, беше нещо като курорт. Т.н. “Катедра 22″ изискваше два пъти по два месеца през лятото да бъдем в униформа. При това с приятелите от института ХТИ и с осигурено ядене. Беше голяма веселба. Старшината ни изкарваше на плаца като пръскаше между наровете сълзотворното БОВ хлорпикрин. Лятото в Карлово беше жарко и непрекъснато гасяхме пожари, включително и този над града, който лумна преди няколко дни отново след 60 години. Естествено за многознайство и задаване на глупави въпроси съм отнасял по някой непоряд. Но съм печелил и „градска отпуска” като награда за отлично изпълнение на задача. Казармата възпитава силни характери и здраво тяло. Не смятам, че е излишна за младите мъже дори да се възцари световен мир.

- Майка ми е от Банско, най-голямата дъщеря на войводата Мингьо Тодев. Още бях на 10 години, когато тя ни заведе на Василашката поляна в Пирин планина. Две лета прекарахме в землянка върху дюшек от шикла (иглички на мура) като нощем се завивахме с бодливи козяци. Бяхме заобиколени с интересни хора, които още си носеха пищовите и карабините: братът на Никола Вапцаров, бай Кочо Молеров-участник в Илинденското въстание, бъдещият ректор на ВИФ Димитър Дражев. Те ни учеха да стреляме с манлихера, да правим чучури на реката, да ядем печени диви кози, да берем боровинки, да изкачваме върховете Типица и Газей. Пирин още беше величествена, девствена планина, а ние бяхме в компания с „царете на Пирино”. Какво повече може да иска едно дете. Планинарството като начин на живот за мене съвсем естествено почна от Пирин планина, премина през 30 години в Планинската спасителна служба и завърши с 15 експедиции в Хималаите и Нова Зеландия.

- Работих като научен сътрудник в един от най-престижните ведомствени институти НИХФИ към ДСО „Фармахим”. Бях ръководител на секция Аналитична. Преди това в 1969 г. като редовен аспирант защитих първата дисертация по квантова химия под ръководството на проф. Николай Тютюлков. А през 1998 г. осем месеца преди да се пенсионирам бях уволнен от КТ”Подкрепа” и отидох на трудовата борса.

- Това значи, че сме участвали в демографския взрив и благодарение на такива като нас България достигна до 9 млн образовани жители. Многото наглед деца са отглеждани в различни години, защото между двата ми брака има цели 15 години. Получи се така, че внуците от първия брак бяха по-големи от Румен-младши и понякога получаваха команда: „Моля те, иди да изпишкаш чичо си!” С него се озорихме най-много, защото израстна при капитализъм, а и не остана млада баба да помага. Всичко пое на крехките си плещи съпругата ми Цвети.

- Не съм сигурен дали първата ми съпруга, която отгледа без мене трите дъщери, би оценила като „красив жест” факта, че след развода си взех само мотоциклета MZ 250 и ските (те бяха на ПСС) и така не стигнахме до делба и резили по съдилищата.

- Когато един развод е по взаимно съгласие, явно става въпрос единствено за несходство на характерите.

- Като народен представител никой не можеше да ми забрани срещи с бившия държавен глава. Никога не бях срещал Тодор Живков преди това. Моят дом е бил планината, неговият - Държавния съвет. Говорехме си интересни неща като равен с равен. “Като му падне на човек като Вас короната от главата, той става много интересен събеседник” - правех му дебелашки комплимент аз. Пушехме цигари и се черпехме с уиски. „Една фирма ми донесе цял кашон. А една друга - още един” - смееше се по познатия начин бай Тодор. „Г-н Живков, толкова ядене и пиене е минало покрай Вас, а Вие чак сега пропушихте и пропихте?” - питах наивно аз. „Как няма да пропие човек бе, г-н Воденичаров. По 3 дела съм следствен и по 3 други обвиняем”. Не беше загубил правешкия си хумор. Подари първо на мен книжката си, написана само по памет „Срещу някои лъжи” с надпис: „На Румен Воденичаров - първият лидер на СДС, който посети бившия държавен глава”. От дистанцията на времето Тодор Живков, сравнен с днешните управляващи, изглежда като Гъливер в страната на лилипутите.

- За Ахмед Доган е необходим отделен разговор. За него още на 22 април 1990 г, преди първите демократични избори, съм казал в интервю с Калин Манолов (в-к „Студентска трибуна”), че мястото му е в затвора. Не съм променил мнението си до днес.