ЧУДЕСА

Андрей Андреев

ЧУДЕСА

На Александър Руденко

Зашумете, есенни дървета,
заблестете, мътни небеса,
с песните ви - пети, недопети,
да повярвам в нови чудеса.

Скитам под студените простори,
нито говор чувам, нито плач,
срещам само окъснели хора,
лутащи се в есенния здрач.

Като мен и те едва ли знаят
кой е вече истинският път
и къде началото и краят
в долините ще се пресекат.

Скоро сводът ще въздъхне глухо
и ще се стовари вечерта,
а във дланите ми падат сухи
жълти и оранжеви листа.

Но в кората ви и слънце свети
и напомня стари чудеса:
пролетта ви, есенни дървета,
лудостта ви, мътни небеса.


НЕБЕТО ВЧЕРА ВСИЧКО МИ РАЗКАЗА

Небето вчера всичко ми разказа
за болестта, наречена живот -
за кой ли път ми позволи да вляза
в дълбокото, където няма брод.
И аз крещях пред страшната му сила,
над пропастта надвесен, на ръба,
преди да съм помолил за закрила,
сам себе си преди да погреба.
Крещях щастлив, понесен от вълните,
защото в равнините на смъртта
най-страшното е, стигнал глъбините,
да те изхвърлят на повърхността…
Небето вчера беше благосклонно
към онзи, който му принадлежи,
и майчински с Вселената изконна
и мене пожела да утеши.
То не поиска само да ми каже
морето и пристанищния град,
които най-накрая ще ме смажат
с дълбока тишина и зимен хлад.
В които аз за сетен път ще вляза
обичал, мразил, обвинил, простил…
Небето вчера всичко ми разказа -
какъв ще бъда и какъв съм бил.


БАЩА МИ

Защото бях човекът и защото
като човек обичах този свят,
не мислех за смъртта, а за живота -
единствен сред Всемира нежен цвят;
но и цветът цъфти и прецъфтява
и аз като човек следях това,
което идва или отминава,
заражда се и мре -
със сетива,
на мене само дадени от Бога,
от Род и от Природа, и на мен
наречени да ги спася от огън
или от студ -
та после просветлен
да се изгубя в зимните предели,
които ни отрежда вечността;

но тука бях човекът, а не е ли
човекът и животът, и смъртта.


МИГОМ

На Цветко Александров

Отлетяха миговете златни,
отгърмяха буйните води,
вече няма пътища обратни,
ни следа от падащи звезди.

Нещо свърши, нещо си отиде,
а снегът вали и сив, и бял
и затрупва болки и обиди,
и души, в които съм живял.

Вече не разбирам свойто време
и не питам никого в нощта
ангел или дявол ще ме вземе
от живота утре сутринта.

Пътници към звездните предели,
заедно или един след друг,
мигом на Земята щом сме спрели,
мигом ще си тръгнем и оттук.

Но защо отреждат боговете
на човека, докато е жив,
да е най-самотен там, където
някога преди е бил щастлив?

А снегът вали, звъни простора
със искрящи светлини, дано
отговор да е това от горе.
А кои са там - е все едно!


ПРИРОДАТА

1.

Будуваме ли, или спим,
ковем или рушим оковите,
на нея всичко днес дължим -
и люлките си,
и гробовете.

Макар да има пълна власт
над любовта ни и омразата,
не всичко за самите нас
природата
ни е разказала.

Не всичко за живота тя
на глас е споделила с живите,
дори не всичко за смъртта
на насекомото
и бивола.

Когато клона й сечем,
сечем души виолончелови.
Навярно затова и мрем
като изневиделица.

2.

Дано я разберем до края,
дано и тя ни разбере.
Преди човекът да умре,
да я постигне му желая.

Тя никого не огорчава,
не величае, не вини.
Преражда и пресътворява
добрите или лоши дни.

Да можехме така и ние
живота си да извървим,
навярно щяхме да открием
как от смъртта да се спасим.

Да можехме, ала не можем.
В хилядолетната игра
създателката, майка Божия,
човека само не разбра.


СИРАЦИ НА ВЕЧНОСТТА

1.

Настояще, бъдеще, минало -
опровержения на пустошта.
Бе и сякаш не те е имало
в този край на света.

А до другия край, до отсрещния,
много смърт е и много живот.
Как ще стигнеш до него ти, грешния,
и оттук не намерил брод.

От небето се спускат птиците
и си търсят дом или двор
при човеците, при учениците
на естествения подбор.

И се вглеждат тъжно от клоните
в нас - поклонници на божества,
непостигнали още законите
на разумните същества.

2.

И в планетата ни, зелената,
със всевиждащо будно око
векове се заглежда Вселената.
Търси някого, но кого?

Невъзможно е да е забравила
оня миг или ден, или век,
в който някого тук е оставила
само с голото име човек.

Как мълчанието на всевишните
ние, смъртните, да разберем,
или те, или ние сме нищото,
във което до днес се кълнем.

Но защо ли потъват сигналите
в безпросветната плътна мъгла
и не стигат дълбоко заспалите
сред нощта градове и села.

3.

От кого и кога сме измамени?
Дълго ровех с ръце пепелта,
мълком сричах оброчните камъни,
взрян във пламъка на свещта.

Търсех знака, следата, спомена
от живота, живян преди,
на Вселената пред огромните
и сковани от студ врати.

Ала толкова често вратите є
бяха с тежък, ръждив катинар,
сякаш криеха в пещерите си
не разумен човек, а звяр.

Сякаш тайната си опазваше
някой даже пред вечността,
сякаш капчицата на разума
е опасна и днес за света.

4.

Настояще. Бъдеще. Минало.
А човекът - един и същ.
Нищо ново - следи застинали
от живот, отреден по веднъж.

От живот и от смърт, прославяни
все от същите същества -
комбинация, сложно съставена
от химически вещества.

Нито края й, нито началото
сме разчели докрай до днес,
не разчитаме и сигналите
от вселенския нощен експрес.

И сме глухи дори за сирените,
предвещаващи опасността.
Ние, тъжни деца на Вселената.
И сираци на вечността.

5.

Настояще си днес, утре минало
в свят, за Бога дори голям.
Своя празник, че ме е имало,
тази нощ ще празнувам сам.

Сам в пространството празно на Космоса,
под пронизващия му хлад -
с хляба, виното и с въпросите,
неудобни за нашия свят.

И ще бдя цяла нощ край огнището,
та под пламъка му висок
дано видят онези от нищото,
със лица на човек или Бог,

че на тази планета, зелената,
преживява век подир век
същество най-само сред Вселената
само с голото име човек.