ЧУЙ МЕ, ВЯТЪРКО!

Теодора Вълева

Вятърко, Вятърко, силно вдигни ме
и отнеси ме на родна земя,
знаеш ли, Вятърко, нейното име,
че се нарича България тя?
Малка е, вярно, но в себе си носи
древна история с корен дълбок,
в пафтите медни на девите боси,
в светлата памет на нашия род!
Другаде няма такива дръвчета,
толкова дъхави, цветни нивя -
като килимче за детски крачета,
сякаш постелила нежна ръка…
Никъде ярко звездите не светят
както е горе, в Балкана познат,
чанове, Вятърко, звънко ми пеят
даже в бетонния, сграбчил ме свят….
Още усещам на баба ръцете
с дъх лавандулен на прясно сено,
как под юрганчето шарено - двете,
тихо ми шепнеше, все за добро….
Там е сърцето ми, в нея остана,
дните ми нощи са, нощите-дни,
тази България - вечната рана,
моята топла сълза й носи!