ДЪРЖАВАТА НА ДУХА

Илия Пехливанов

Как се появи това философско-публицистично понятие

На международен симпозиум през септември 1978 година във Велико Търново, на Евтимиевата Света гора, изследователите на средновековната книжовна школа си бяха дали поредна среща. В аулата на университета, надвесена над Янтра, имаше хора от десетина страни на Югоизточна Европа, студенти и преподаватели, гости, официални лица.

Пръв държа слово акад. Дмитрий Лихачов. Не четеше, говореше. И гласът му беше особен. Дали не съдържаше той предчувствия, закодирани в древните книги: всичко, което ще бъде, вече е било?! Само минало ли са съдбата на Търново и съдбата на българската държава?

Лихачовото слово започна наистина проникновено:

„За две десетилетия Търновската книжовна школа е направила за славянската култура повече, отколкото в други случаи би могло да се направи за цели две столетия! Това са поразителни по интензивността на своето влияние върху цялата източнославянска и южнославянска култура десетилетия.

Свещта, която в средновековната книжнина е символ на човешката и историческата съдба, през тези двадесет години припламва необикновено ярко като пред своя край. Но в Търново тя не угасва. Тя продължава да свети за културата на Източна и Южна Европа дълго след това; а също и за някои неславянски народи, приели старобългарския като свой литературен език. Как е станало това? Разбира се, не само поради изключителната надареност на книжовниците от школата на Патриарх Евтимий, но и заради факта, че разглежданите две десетилетия се оказват в центъра на историческата необходимост за южнославянските и източнославянските народи”.

Макар да бяха чели подобни оценки на именития учен, направени въз основа на задълбочени проучвания върху търновското книжовно наследство, слушателите в залата с мълчанието си издаваха общо усещане за сливане на миналото, настоящето и бъдещето.

Освен това говореше им човек, роден и израсъл в града на Нева, преживял военната блокада от първия до последния й ден, без да има сили да стане от стола и да свали от лавицата нужните книги, за да напише по сведения от старите летописи малката книжка „Отбраната на древноруските градове”, която била раздавана на бойците в окопите на фронта.

След време намерих академик Лихачов в Ленинград. Имах честта да бъда поканен в дома на големия наш приятел. Отнесох нови вести за многобройни приятели и главно ученици, Кирило-Методиевския вестник отнесох, „Антени” и други неща.

Дошъл бе и Александър Михайлович Панченко - един от дейните и свободни духом изследователи на средновековното културно наследство. Последният беше преди време в Шумен на симпозиум за Йоан Екзарх. За първи път бе попаднал тогава и сред развалините на Велики Преслав. Още го държеше упоението от докосването с люлката на славянската култура.

Попитаха и двамата какво ново има преди необикновения ни рожден ден на държавата. Предадох наученото от академик Петър Динеков. Разказах подробно за награждаването на проф. Роже Бернар с новоучредената Международна награда „Братя Кирил и Методий”. Същото признание предстоеше да получи скоро и Лихачов.

Преразказах статията на проф. Санте Грачиоти от Римския университет, отпечатана в италианско научно списание („Нотициарио академия интернационале арте модерна”, кн. 2 от 1979 г.). В нея Грачиоти правеше впечатляващо обобщение на българската история.

Дмитрий Сергеевич попита:

- Пише ли Грачиоти какво значение има българската култура за Русия през ХV, ХVI и следващите векове?

Отвърнах утвърдително.

Като заговорихме за хиляда и тристагодишнината от основаването на българската държава, мнозина бързат да възразяват: нямаме право да го честваме, защото близо седем века българската държава не съществува самостоятелно.

Без бавене акад. Лихачов почна да разсъждава на глас:

- Знаете ли, понятието „държава” има твърде различен смисъл през разните векове…

Тук за съжаление трябваше да сменя касетката на магнитофона си, като пропуснах да документирам някои позовавания на древната руска история, свързани с българската.

- Понятието „държава”- продължаваше с мисъл за сегашна необходимост високият домакин - през Средновековието има по-широк смисъл. То е символ на политическото и духовното единство на народа.

Едновременно разсъждаваше на глас и Панченко:

- Да речем, през ХVII в. България не съществува като политическа система, като военна организация и прочие. Но щом българските книги продължават да живеят в Русия, Сърбия, Румъния, значи българската държава съществува. Тя продължава да живее, разбирано в най-широк смисъл. Историята, особено невоенната, а онази, свързана с някакво културно излъчване, създава съзнание за самосъхраняването на държавата.

Взе му думите от устата Дмитрий Сергеевич:

- Държавата е покорена от турците. Но тя съществува! В унижено положение, във вериги, но съществува, събира наново сили и в крайна сметка отново се освобождава. Когато един човек бива затворен в тъмница, това не означава, че той е престанал да съществува, че е лишен от способността да мисли.

- Напротив! - додаде Панченко. - Тъкмо в затвора Кампанела е съчинил - в тъмнината! - не друго, а „Градът на слънцето” и е запаметил целия си ръкопис…

- Разбира се, вековете под робство са наложили своя отпечатък над българската държава - бяха следващите думи на Дмитрий Сергеевич. - Но наистина не може да се каже, че държавата е престанала да съществува. Съзнанието за нея не изчезва, а придобива подчертано нравствени форми. Това е много интересно: когато държавата е свободна, тя има военна сила. Но когато е завоювана и разпокъсана, идеята за държавата се превръща в идея нравствена. Поради това тук огромна роля играе Църквата и нейното единство. Църквата приема върху себе си много от функциите на държавата. За България това е особено характерно, а също и за Русия. Нали единството на раздробените руски княжества идва от единството на Църквата. „Митрополит всея Руси”- така са били наричани също и българите Киприан и Григорий Цамблак.
Затова именно Сергий Радонежки благославя Дмитрий Донски преди Куликовската битка. Затова изпраща двамина монаси да се сражават с татарите на дуел преди голямото сражение. Нужно е било князът да получи подкрепа от името на целия народ, да се внуши, че предстоящата битка е свята.

- Вие знаете - позволих си да се обадя и аз - каква важна роля играе българското духовенство по време на Възраждането…

- Ами да вземем Левски! - възкликна Дмитрий Сергеевич. - Това никак не е случайно…

Наистина в комитетите на тайната организация, каквато по онова време няма никъде по света, първият човек е апостол, а вторият - свещеник. Двамата заедно посвещават останалите съзаклятници в делото на освобождението - с кръст, револвер, евангелие и старобългарска песен за венчавка.

- Венчавка за свободата! - отново възкликна Дмитрий Сергеевич.- Това е много интересно. Всичко това е символика, знакова система, която изгражда духовно организацията… Левски е много привлекателна личност наистина, просто в най-човешкия смисъл.

Този разговор се състоя в първите дни на февруари 1979 година.

Три месеца и отгоре подир това, в самото навечерие на Кирило-Методиевския празник, бях честит да чуя с ушите си за първи път от устата на академик Лихачов новоизкованото философско-публицистично понятие държава на духа.

В ответното си словона 23 май 1979г. при връчването на международнатанаграда „Братя Кирил и Методий” в Държавния съветна НРБ акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов наред с другото каза:

„В условията на враждебното обкръжение на най-силните държави българската държава служеше за националното самосъхранение, за запазването на националното самосъзнание, националното единство и националната култура.

И именно тази страна в живота на българската държава е за нас особено ценна, именно тя има първостепенно значение.

Дейността на Кирил и Методий е онази държава на духа, културен подем и развитие и имаха значение за цялото славянство.

Срещу опитите по времето на жестокото османско иго, на потисничеството да бъде унищожен българският народ като народ, като нация противостояха в стегнат строй българският език, българската писменост, българската литература.

Държавата, създадена от Аспарух, осигури успеха на дейността на Кирил и Методий, а дейността на Кирил и Методий запази българската държава като непревземаема държава на духа.

Благодарение на делото на Кирил и Методий българската държава е останала жива цели 1300 години, тя е живеела, макар и под османско иго, защото езикът и литературата са огромна сила, способна да запази единството на народа и да се противопостави на външна сила.

Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Раковски и Ботев могат да бъдат поставени в първите редици не само на българската литература, но и на тази непобедима държава на българския дух, чиито основатели бяха великите братя Кирил и Методий” (из словото, отпечатано в „За буквите - О писменехь”, бр. 4 от 1981г.).

Изречено бе според древното правило трижди, с развитие на понятието чрез няколко определения: „непобедима”, „непревземаема”, „българска”.

Двамата с Калина Канева имахме сгоден случай да поздравим Българолюбеца за новоизкованото понятие.

Дмитрий Сергеевич каза:

- Един истински учен е длъжен да създаде свои термини въз основа на своите проучвания. Но не много… В това число и публицистични.

Може би това бе наистина добър пример за закономерно и естествено сливане на науката и публицистиката, без ущърб нито за едното, нито за другото. Както в славянската древност е било, когато не е имало граница помежду им. И тъкмо наследството на Солунските братя със своята същина изискваше подобно сливане и днес.

На другия ден вестниците отпечатаха текста на Лихачовото слово. Някакъв редактор в БТА се бе престарал. Поставил бе кавички около новото понятие и то така излезе в текста.

Дмитрий Сергеевич каза, че изрично бил предупредил за това, но не са го послушали. Пожела поне при последващата употреба на същото понятие кавичките да се избягват.

През месец май 1981г. в София от трибуната на Първия международен конгрес по българистика акад. Лихачов прочете пленарен доклад, озаглавен „Челната отбранителна линия в българската държава на духа”.

* * *

Додатък. Родът Лихачови и българската кауза. Михаил Михайлович Лихачов, дядото по бащина линия на Българолюбеца (както наричахме официално и неофициално неговия внук) е бил собственик на магазин за златотъкани изделия на Невския проспект в Санкт Петербург, точно срещу „Гостинний двор”. При обявяване на Руско-турската война през 1828 г. той снабдява даром с муниции, дрехи и саби 3000 войници.

За тази доблестна постъпка руският император го удостоява с дворянско звание и орден за храброст. Неговият портрет се пази в дома на Лихачови като първа драгоценност. Върху обратната му страна е залепен Манифестът за обявяване на Руско-турската война от Александър II.

През 1996 г. група българи от Театралната академия в София, водени от Екатерина Даскалова, снимат последния документален филм за акад. Лихачов по повод на неговата 80-годишнина. На раздяла той заявява пред тяхната камера:

„Български приятели, знайте, че България е най-старата славянска нация в света. Тя е крайъгълният камък на славянството в Европа. Малките народи могат да се прославят само със своята култура. А на България принадлежи бъдещето…”.