ПО-ЯКО ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪДБИНИ

Илия Пехливанов

Или как едно проникновение
на нашите възрожденци намери потвърждение
от съвременни изследователи на българския принос
в духовния живот на Европа

Как българската държава - най-старата държава в Европа, според изричното признание на в. „Осерваторе романо”, орган на Ватикана - е оцеляла до днес на този пренаселен исторически кръстопът, пожелаван от не едно племе или народност? Загадката на този феномен е занимавала и занимава учени хора от различни страни, които са имали вътрешното убеждение, че нейният отговор има съществено значение и за историята на цяла Европа, където е безсмислено да се оспорва българското присъствие.

През последните години се появиха нови опити за обяснение на този феномен. През 1979 г. италианският учен проф. Санте Грачиоти - директор на Института по славистика при Римския университет, отпечата в авторитетното списание „Нотициарио академия интернационале арте модерна” статия под заглавие „Духовните корени на Българското възраждане”. В нея наред с другото той пише:

„Онова, което съдбата е отнела на древна България в политическата област, щедро й го възвръща в културната. Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено до голяма степен в България като дело на българите. След краткия Кирило-Методиев период в България процъфтяват първите школи на старославянската църковна и светска литература в стихове и проза, предимно преводна, но и оригинална. Тук става първото преливане на византийската култура в славянската и оттук тя преминава в другите южнославянски земи. През Х в. Русия приема кръщение от Византия, но книгите получава от България. Българската книга бележи начало на книжовността и за други славянски и неславянски страни на православна Европа. Това е най-значителната роля на България, разгърната в европейски мащаб”.

На свой ред френският учен проф. Роже Бернар, който в продължение на три десетилетия оглавяваше катедра по българистика в Сорбоната, заключи:

„България, спасявайки делото на Кирил и Методий, е заслужила признателността и уважението не само на другите славянски народи, но и на други народи по света, и това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност”.

Като имаше предвид горните заключения на двамата западноевропейски учени, руският академик Дмитрий Лихачов, който със своята славистична школа в града на Нева възстанови връзката с традицията на руската наука отпреди 1917 г., в словото си при награждаването с новоучредената международна Кирило-Методиевска награда през 1980г. каза:

„Дейността на Кирил и Методий и онази държава на духа, която те създадоха, имаха значение за запазването на българската народност, а впоследствие на нацията, за нейния културен подем и развитие и имаха значение за цялото славянство… Държавата, създадена от Аспарух, осигури успеха на дейността на Кирил и Методий, а дейността на Кирил и Методий запази българската държава като непревземаема държава на духа”.

Оказа се, че тайната за необичайното дълголетие на българското присъствие в духовния живот на Европа е била достъпна и на мислителите от Българското възраждане. Най-ясно е изразил това Петко Рачов Славейков в една своя статия, напечатана във в. „Македония” на 9 май 1870 г. под заглавие „Единадесетий май”:

„Св. Кирил и Методий са първите, които дигнаха високо пряпореца на славяно-християнската цивилизация в Европа. До тях, до великите тези от Солун братия българи, никой не бе погледнал със свойско око връз съдбата на един толкоз многолюден и почтен народ, както словенският, и никой не бе проникнал в сетните столетия на неговото бъдеще. Те първи и вярно са схванали, че това велико племе, надарено от природата с всички хубави душевни дарби, ако ся наоръжи и с хубавата онази дарба на книжевната наука и закрепне в народний си живот чрез развитието на народното си слово, тогаз то всякога може да бъде по-яко от историческите съдби, щото, потиснато в един случай, да може в друг да ся възправи и с нова сила да следува пътят на повишението на народний си живот”.

Остава вместо днешна приписка да добавим, че сред вълната от всеобщи преоценки новоявилото се философско-публицистично понятие „Българска държава на духа” оцеля и се възприема като откровение от официални представители на властта.

Нека то послужи за основа на мъдри държавни решения в неотложното бъдеще!