БЕЛИТЕ КОСИ НА ВЕТРОВЕТЕ

Славка Зашева

БЕЛИТЕ КОСИ НА ВЕТРОВЕТЕ

Колко посивял
ще е часът, във който
старицата ще се прекръсти,
ще подреди прецизно
малката си тъмна стая
и ще излезе през вратата й
на пръсти.

Колко тишина ще влачи
във очите сини,
по изгорелите от слънцето ръце
и по баира.
И как реката през нозете морни
ще премине,
без да спира.

Колко болка
ще попива здрачът,
докато камъните светли
потъмнеят,
докато бреговете разделят без жал
всяка песъчинка в нея.

Потъва нощ.
Изгряват над водата
белите коси на ветровете.
Часове на пръсти стъпват.
Тишината
в тъмната й стая свети.


РАЗЦЪФТЯЛО НЕБЕ

Аромат на липа
хоризонта облича,
сваля моята кърпена риза.
Аромат на липа
от години на пролет
спря близо.

Зажужаха листа
като спомени цветни.
Небето
изправи снага -
с нова пролет
в липа разцъфтя,
сред пчелното ято.


БЯЛА БОЛКА

Имам време
да посадя дърво.
Млада съм.
А то
да порасне по-бързо от мен.
И мъдро
за двама ни.
Да се гордея
с гнездата му.
Да прегръщам полети
по терминали
пролетно-есенни,
до старост.
Да роша клоните му,
до глупост.

Ще посадя дърво.
В средата на мене.
Държа коренче Бяла болка
в шепи.
И копая,
дупка
за време.


***
По тротоара мина дъжд.

Стига ми дори
крайчето на роклята
да си намокря,
за да прогизне вечерта до кости,
цялото ми лято
и усмивката,
която пазих суха,
боса.

… скъсаните локвички събирам.


РЕВНОСТ

Слънце на двора. Привечер вътре.
Дим от кратка въздишка.
Събира думите в ленена кърпа -
претеглени нишка по нишка.

Сгъва простора - в шепа го крие,
в нея обиди замесва.
Топла вечеря. После ще свие
сълзите в посърнала песен.

Утрото чака слънцето в двора -
сънищата изпича.
Пълна синия дълго ще носи
вина на невинно момиче.


РИБАРИ

Остана лятото на кея,
завързано за тъмния си глезен.
Морето е молитва. А след нея
рибарите от храма са излезли
и влачат мрежи, пълни с имената
на ветрове, стихии и любими -
донесли шепа сол от свободата,
полепнала по погледите сини.

След знак от слънцето подаден,
лодките нареждат се без ропот,
а мислите им - заливи изядени,
прегръщат пристана и дълго светят.


СИВИ НИЗИНИ

Под погледа на планината
седя и премълчавам
низините.
А двата гълъба
до мене чакат
да им нароня от тъгата
ситно.
Жадно шепите ми
изкълвават
раните.