ИЗ „РАЗКАЗИТЕ НА БАБА: ИНТЕРВЮТА С ВЪЗРАСТНИ ЖЕНИ ОТ ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ”

Даря Бориславова Уайт

Три жени

Въведение

Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през него. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.

Иисус Христос (Матей: 13,14).

Сънувах сън. Бях в стария град на Банско. Вървях по калдъръмена тясна уличка с големи зидове и затворени порти. Изведнъж пред себе си видях отворена порта и вътре в малкия двор седнали три възрастни жени. Махнаха с ръка да вляза. Влязох и седнах на пейката заедно с тях. Едната стана и мина покрай портата, протегна ръка и извади един голям гвоздей. Подскочих: „Недей, ще падне портата!” Извърна се към мене и отговори: „Скоро всичко ще падне”.

Същата нощ сънувах друг сън. Една огромна масивна златна порта се отвори. Широк павиран път отиваше нанякъде и аз стоях пред портата и се чудех дали да мина през нея.

***

След няколко години, прекарани в България, се върнахме в Щатите, където е американското ми семейство. Аз започнах пак училище, но с разклатено здраве и нерви. Заминахме и брат ми внезапно почина. Оставих мама и татко в Банско и бъдещето зейна празно.

Един ден разговарях с американски колега и ей така му казах: „Искам да напиша нещо за българските баби”, а той възкликна: „Това ще бъде книга!” От едно изречение и един сън реших, че ще събера историите, докато не е станало късно. Същото лято се върнах в Банско и околните села, за да посетя бабите в Пиринска Македония. Не знаех точно какво търся.

I.

В един слънчев следобед с приятели отидохме до Добърско. Тука Пирин, в който премина моето детство, се вижда отдалеко връх по връх. Влязохме първо в църквата -  мястото, където ослепените Самуилови войски са намерили почивка и лек. Казват, че изворчето лекувало всякакви болести по очите. Наплисках се с вода. После се разходихме из селото. На пустия мегдан седяха три възрастни жени в традиционни стари носии. Поканиха ме да седна при тях. Баба София, баба Катерина и баба Елена. Разказах им защо съм дошла. И подхванахме разговор:

- Какво да ти река? Носих им пшеница в училище, не знаят какво е. Как не знаете хлеба? Времето се мени. Хората ле го менат?

Речеше ми мама: „Чедо, че изореш две ниви в гората.” Изорах нивата, накарах воловете в селото и си дойдох сама. Ние сме шест души жатвари. Не можем да я фатим на еднаш нивата. Като изкараме, караш права постата, да не е ту нанам, ту нанам: постата дели житото на половината. Затова го пише: „Права постата режала, с песните не запрела.”  „Тодора пуста мари, режала мома Тодора, на 300 души море, аргате.”  Песента в гората, това не може да го чуете, баба. Който обича историята, той помни. Некой рече: „Защо ми разправеш глупости?” А некое рече: „Бабо, кажи!

- Тога се пеешее, ееее, като сме на нивата. Като чуеш жетварката да пее, цалия Балкан пее:

Жнала Вера два дена, до пладнина се жнала и пеяла,

след пладнина все жнала и плакала.

Защо до пладнина жънеш и пееш, след пладнина жънеш и плачеш?

Либе ми е забегнало, девет годин ка го нема.

И да го видиш, че  го познаеш ле?

На гърдите белег.

И той се разгърнал, открил гърдите…

- Това са истини!

- Я съм била чубанка, та се научих да свиркам.

Баба Катерина като свирна, писнаха ми ушите. Видях я млада и пъргава със стадото високо на Пирин.

- Докато туриш пръстите, докато оставиш гегата, овците бегали. Овците еднаж в неделята ги кърмиш с олио и брашно. Едни годлевчени щеше да ме нападнат. Я съм момиченце. И я като свирнах на сол, овците дойдоха. Не я знаят овците тая свирка, а едно време я знаеха. Сега и овцата не знае, и младежта не знае.

- А преди какво беше тука? Вие сте били малки по време на войната.

- Тука имаше партизани много, ходеха хората да им носат храна в гората. Но не беха убави времената.

- Оти сите същото го повтория: и партизаните и тия преди тях?! Требваше да се покаже като слезоха от гората, че се борят за по-справедлив свет. Най-виновния накажи, по-невиновните, не ги закачай, да покажеш, че ти си по-справедлив…

- И от партизаните е имало сигурно некои добри, които са били милостиви, не им е било угодно какво се върши..

- Вие, жените, не казахте ли нещо?

- Ние жените не сме се мешали…

- Бях на 12 години, хванали са ги и са в училището, вързани ръцете отзад, раменете опнати. Не стига, че ги обесиха в Разлог, но и ги мъчеха. Едно дете имаше там и то им дава да пият. Дойде един от жандармерията и изтури водата. Това човешко ле е?

- Исус Христос като го са разпнали са му дали гъба с оцет.

Тишина…

- Я като дойде 9 септември съм свидетел на кашмер, не иская в дедо Господ да се верува, накараа магарето вътре в църквата. Не давая да се оди в цръква. Не сам венчана нито я, нито децата. Мъжът беше партиец. Иди си избирай от комунисти и фашисти.

- Наш‘те майки ни отгледаа.

II.

Разказва Янка Тренчева, православна, родена 1933 г., Банско

Новата кукла

Кога спеше майка ми, не знам. Всичкото облекло се правеше на ръка. Хурката беше по цяла нощ забодена - да се изпредат и изтакат ризи. Долните дрехи, всичко беше вълнено. Кога пукнеше пролетта, докато завалеше снег, беше все по полето, после ние помагахме. Ще направи първо вечеря, после ще иде да налее вода на блатото с два големи котела. За другия ден пак ядене. Месеше тестото в нощви с квас. През нощта ще разбърка тестото и сутринта изпичаше цяла пита, за да седим няколко дена на полето.

На другия ден натоварехме колата. Като тръгнехме по време на жетва от Банско, по нивите до където гледаш - от Банско керван от коли и всички щастливи хората - това беше големо събитие като се тръгнеше на жетва, защото храни семействата - пшеницата, ръжта. Там цал ден работехме, жънехме. Аз бях още малка, после вече и аз помагах. И за да имаме вечеря, мама направеше огнище от три камъка и сложеше едно гърне фасул и сланина. Ние жънеме, то си къкри. А вечер уморени като си легнехме, сложеше до колата неколко ръкойки - както си са снопите, разстеле ги, метне отгоре една ленена черга и легнеме всичките. Над нас са борчетата и като духне така вятър, се слушаше „ууу”. Чудна хармония имаше. Ония светулки… Щурчетата земат да пеят през нощта. Като дожънехме едно место, се пренасяхме на друго. И за да не е тежко на каруцата, и пеша сме ходили.  Всяка година.

Баба ти Марушка като една светица беше, викахме й Црънкото Тренчовото. Тя е 10 години по-голема от мене. Тя ходеше при кметицата да й шие копринени рокли, та от шалчетата ми направи копринена парцалена кукла.

Тате в началото бил каруцар. Но заболе го единият крак от нараняване във войната и му отрезаха крака до коленото в София. Аз съм била в предучилищна възраст. Преди да иде в София да отрежат крака, все съм му викала, че София е голем град, да ми донесе кукла. Не съм разбирала… И когато си го докараха, го донесоха в черга. Нашите плачеха. Я съвсем ясно си спомням,  към него гледах, и той се усмихна. Викам: „Течю, кукла?” (пауза, тука се разплака)  Вика: „Носа ти. На ти кукла”. Свалиха багажа. Отвориха капака на кутията да ми покаже кукла. И я вече не знаех на кой свет съм - такава беше радостта. Преди това имаше едно момиче, доста така ме дразни, имаше кукла, па не дава да я пипна. Тая кукла толкова беше красива, отворих капака и я сложих  на прозореца да се гледа. Сурия деца дойдоха да я гледат.

***

Моята дъщеря Джулия беше на седем, когато й разказах историята на малката Яна.

- Разкажи ми пак за куклата! Tell me about the doll!

Бащата на Яна е неин прадядо.

Пепеляшкин бал

Завърших педагогика във Велинград. Това беше рядко - за първа година се откриха такива педагогически гимназии, понеже липсваха учители. Мои приятелки искаха, но родителите не ги пуснаха. С каква радост завърших и колко бях щастлива?! А сега какви са изискванията и пак се сърдят децата, че нещо не достига. Не знам дали баба ти Тренче знаеше, че имаше абитуриентска. Тогава не се говореше за такива работи въобще. Една моя приятелка съученичка, която беше в друго училище, ми даде нейната рокля: черна рокля с бела якичка. Роклята стана, стана, обувките - 38 номер. Обаче аз нося 39. И хазяйката с една лъжица, мъчи да ме обуе, и накрая зорлем, напълнила обувките, и зорлем не мърдам. И зорлем ме държаха да ида до рейса. Абитуриентската беше на Клептуза. Слезнах там и там ме пофанаха други. Влезнахме в ресторанта. Събух се веднага, бяха отекли краката. Дадоха ми бели гуменетки: патъчки, та танцувах и играх цяла нощ. И на сутринта гледам - не могат да се обуят обувките в никакъв случай - в ръцете обувките и по шосето. И други много имаше с обувките в ръцете: и техните носени.

III.

Разказва Райна Иванова Мацурева, протестантка, родена 1932, Банско

Цвете

Толкова добър баща, моят баща беше всеотдаен. Пет деца сме, изгледал ни е от край до край с работа - и той да работи и ние - от толеджеви: да обичаме труда. Имахме и много поле, и овци много, и крави, и  всичко по двора. С това съм израсла. Четвъртата съм.

Купеше ни тенекия мед да има да ядем, халва в едни големи кутии. Това се не видуваше по людето, само каквото има: боб и картофи, това се ядеше. Много беше любвеобилен, обичаше ни. Немаше време да ни прегърне, стопеше ли се снега, на полето се вървеше. И ние всичките - от толеджеви. Имахме първо три декара, той купи още земя, та я направи на девет. Беше с големи грамади по средата. И ние вървехме - големите по-големите камъни, манечките -  маненчи, като ваш‘те деца таквия: носим и хвърляме. И всичките деца знаехме да се трудим, да работим, от малечки.

Сега пустее земята, пусто е всичко, оти стана калпав свето да не иска да работи. От таквия деца работея - имаше работа за всички. А сега толеджеви мъже се протегаа. Изроди се народа. От малечки знаехме, че иска се трудиш, че иска живееш с това. Това е хлебът - трудът.

Дедо ти Йован тука, ненга ме е видел съм карала колата, мома, съм карала за полето тор, та съм била натакната с едно мушкато на ухото. И като дойдох тука вика: „Така искам да те гледам да се си винаги така натакнала и винаги засмела се.”

Вуйна Райна беше жената на любимия малък брат на баба ми Елена: брат, който си отишъл много млад. Тя беше последната останала от това поколение в бабиния род. Ходехме на сурва с децата. На дъщеря ми Джулия изплете червена пелерина. Вуйна Райна почина преди две години.

Толеджави - толкова големи (бел. авт.)

Ненга - някога (бел. авт.)

IV.

Разказва пред група жени Елена Събева (по баща Дундова), православна,

родена 30-те години на ХХ век, Банско

На Връбница

Историята на мойта майка и баща ми Джйоре Дундов. Тогава е било от попрелка на попрелка да се видят ерген и мома. А мама е била голема игроорка. Харесал я е на хорото. Ходили повече от една година. Татко требува да иде войник. А мама я накароваа брачята, тия са пет братя, я накароваа да се ожени за един петивник, богат, занаятчия: направел е букли. А братята са имали много дървен материал. „Ние че докараме материал да бичиме, а той че направе букли.” Добре, ама мама го не иска. Отишли да питат татко дали ще се жени за мама и той отговорил: „На Връбница.” Върнал се вуйчо ми при мама и й рекъл: „Той не че те земе, той вика, че се ожените на Връбница - на Връбница никой не се жени.” Оглавили мама, а татко заминал войник. Писали му: „Кина Кушлева се е оженила” и той отговорил: „Или Кина дома, или я че избегам и че дойда и че я утрепа и нея, и него, и мене, и на нашата и на нейната порта ще има черно платно”.

Баща му се зачудил какво да прави, синът си е луд, че дойде и че я утрепе. И се одумаа дедо и баба Марушка да кажат на мама, ако е съгласна да иде дедо за нея на Проданичината чешма. И баба Марушка отишла и се разбрала с мама. Мама отговорила: „Като я нема майка ми, я иска меса хлеб и да го изпека. Като го метна в пещта, ще река на Милош да го извади.” А баба й рекла: „Кино, облечи се по-убаво, оти нема да ти дадат нищо от тука.”

Дошел тоя ден. И тя си облекла два фустана, две кошули, каквото имала по-хубаво, го сложила на нея. Отишла на чешмата и чака да се свирне да трасне котлите и да бега. Напълнат се котлите, изтури ги, ай па. По едно време чула свирката, траснала котлите, бегала. Дедо я чекал при Дузманчине и си я водил у Дундове. А другите баба и дедо се прибера от бане и нема Кина. Милош реве. Не може да извади хлебо от пещта и вика: „Кино, Кино  я че ти кажа като си дойдеш!”

Отишли жандармерията. Питали я: „Кино, искаш ле Джйоре?” „Я ако го не искам, немаше съм бегала със свекоро.” Рекли на дедо Митър: „Ние немаме работа тука, тя си го иска и е дошла доброволно.” А татко й извадил всичкия чаиз на цапарнико. Една покривка само запазила, в черно и бело беше, даже си я спомням.

Пишат писмо на татко: „Кина е у Дундове.” И той се моли да го пуснат отпуска. В Джумаята служи. Решил да си дойде през планината за по-бърже. Та три дена направо. Излезе виелица горе и не може да си дойде. Баба, свекървата на мама, сънувала лош сън. И се разбудила насред нощ: „Нещо е станало с Джйоре, нема го.” Питала майка ми: „Кино мари, ти спокойна ле си, като Джйоре го нема?” „Я си го искам и той че си дойде.” Седнала баба накрая на чердака и от чердака е стълбата. Седнала, само се клати. Като чула свирката от Спасевата чешма горе, рекла: „Мамо, Кино, Джйоре дойде.” Думите на мама:

- Слазем надолу на чешмата. И съм на средата на дворо и той рече: „Мамице, шо трасиш тука, мари моме?”

- Течю ти ме доведе.

Той влезнал, прегърнали се. От убаво по-убаво. И до 82 години живея щастлив прекрасен живот. Не се е чуло „Кино” дома. Викаше й само: „Айде, пиле”, „Айде, ягне.”

Попрелка - седянка (бел. авт.)

Букли - големи съдове за вода (бел. авт.)

V.

Във Филипово, общ. Банско

Разказва Елифе Зехир, мюсюлманка, родена 1922,

Проклетия

Елифе Рифат Зехир. Българското ми име е Емилия Илиева Туталова. Родена съм 1922.  Имам 5 деца: Фетах - Гълъб, Джемиля - Донка, Адели - Людмил, Зекир - Здравка, Ибрахим - Ивко. Туталовци са  били най-големата фамилия във Филипово. Един брат и две сестрици бейме. Се са измрели, само я съм жива. Най-манечката бех.

Я се ожених на 17 години. Окраде ме еден човек, немаше как, зех го. Беше голем. Я бех малка. Окраде ме горе в гората. Там беше стоката. Беше добър човек. Направиха му магия, та осакате с краката, болен, много болен. Ние знаехме, но немаше шо да напреим. Вече нема такива магьосници, а тогава беше страшно. Той си беше един само с майка му. Татко му беше умрел през войните. Та лежа години. Свето обърнахме да го лекуваме.  Ходихме по болници, по ходжи, по врачки. Дадохме всичките пари. Една жена ни рече: „Магията е хвърлена във водата.” И във водата си отиде, без лек. Едно момиченце родих.

Па се ожених, но не погодих. Повторих тая проклетия. И с втория мъж не живех убаво. Той беше щурав. Утрепа едно младо момче, един син на майка, от далеко войник. Беше пъдар, момчето да откъсне една ябълка, па той с пушката… Като отиде на съд, майката се обадила: „Много съм стара, не мога да дойда. Вие решавайте, каквото ще решите.”  Па го пуснаха, не го държаха фного. Искаше там да си умре, немаше да тегла толкова. Я се борех за децата: имат ле да ядат, немат ле.  Шест деца имах, само едно умре.

Целия живот ми е бил тежък. Задевах децата, катерех се по тия камъни, там горе съм носила децата да жъна. Децата ги съм гледала, сега никой не ме гледа. Щерка ми в Гърция работи, не си идва. Тука съм самичка. Баща ми умре рано, майка ми умре рано. И тука нема на кой да се оплака. Имаше един брат, и той умре. Измрели, останала съм само я.

Не видем вече, плака, плака, не видем. Най-тежкото е: нема кой да ти отвори, да затвори. Мъча се, мъча да стана да смета. С едната ръка държа метлата, с едната бастуна. Искам да си смета да ми е чисто. Па нема кой да влезе, сестра немам.

Всеки си гледа него. Никой те не гледа можеш ле, не можеш, имаш ле какво да ядеш. Замине си, върви към дома. Не те гледа човек ле си, не си ле човек.

VI.

Дойде друга баба - Найла. Запознахме се. Седнахме на малки столчета пред неизмазаната тухлена къща, обедното слънце напича. Найла и тя с пет деца.

- Старото време не требува да се забораве.

- Много е лошо в къщи сам сами. Децата бегаа, тия са в Казанлък. Снахата е тука, ма си е по-друго, не е като щерка. Вечер легна на тука, додева ми, на там - додева ми. Само умрели гледам. 73 карам.

- От дека е силата?

- От Бог е силата. Оти тука къде да го побере тоя народ всичкия, нема дека, иска и некой да си иде.

- Като ревем не е па нешчо да сме спечелили.

- На Елифе бащата е бил ходжа. От такова семейство е била.

- Забравила съм всичко. Българското си учим. Корана не го разбираме.

- Ходжата като рука, ние не го разбираме какво говори.

Разговорът продължава. Говорят за ходжата, за измиване на умрелия и за опело, за мюсюлманските гробища. Дойде време да си тръгвам. Оставих ги двете през къщата. Темата беше за пенсиите, цената на дървата и скъпия живот. Къщите им на една пряка една от друга, време за обедна почивка. Найла стана да си върви, полечка с една тояга.

***

Върнах се следващата година да дам покана за изложба. От прозореца на схлупената къща ме гледа нова кукла. Попитах какво е станало с Елифе. Казаха ми: „Замина при дъщеря си в Гърция.”

VII.

Разказва баба София, православна, родена 1920, Добърско

Катастрофа

На 88 години съм. Имах внук. Той беше дете убаво много - на 23 години. То беше за пример това дете. Иде некъде с компания, некой нещо се скарва - той разбранява. Ни пиеше, ни пушеше. Катастрофа и почина. Майка му купила на булка дрехите, на него дрехите. Майка му живе 17 години след него. Три години как е починала. Тя беше и тя много убава. Но на секоя майка си е много убаво детето. Ама…

Все сънувам, все ги виждам на сън! Я не рона сълзи, а сърцето плаче винаги. Правдата ме държи. Не ща некой да се скара, искам да ги помира. Се ние сме тука със сино. Като си раздадоя земята, той беше в София учител и там седе и като така се имаме много имот, убава къща. Той си дойде тука, като я че си остана сама. Се с него живееме, той работи, много е работен. Та това ме държи вече. Искам да му сготва яденце. Снаха от Костинброд, та тя си е там. Има 15 години майка залегнала на легло.  Толкова се милуваме, толкова ми е мила, секоя вечер си говориме по телефона. И все пита сино: „Какво прави майка?” Той рееедко иде ненга. Оти като имаме кон, иска некой да му слага, оти плевната ни е далечко. Нищо не помагам вече. Зорле, зорле излеза. Там зорлето съм седнала, ма така. Жените гледам как са наванка. Не сам видела убаво, ма ми е дадено живот да жива и защо? „Живи се фанали, мъртви се пуснали.”

***

Отидох да видя баба София след една година. Имаше некролог на ниската порта пред къщата. Беше починала през зимата.

VIII.

Разказва Елена Мацурева, протестантка, родена 1924, Банско

Покорна

От моя дедо си сме протестанте. На Роса Пидова нейния течю, тия са довели евангелизъма в Банско. Некога като е била долна махала вече запалена, са подслонили Мис Стоун. Записали от селото до Добринище повече от 30 къщи евангелисти. В течение на годините, като се роди момиче и иде в друга къща, запира предаването на верата. Жените са бегали, старите са починали. Сега направиха нова снимка в църквата. Ама и на новата снимка я съм най-старият човек, на 88 съм.

Баба ти Катеринка и моята майка са първи братовчеди. Баба ти Катеринка, нейната майка е на дедо Обецановия сестра. Та и из Мацуреве си сме род и из тука. Та се сме овързали из две места. Ние с кака Цветана и баба ти бехме втори братовчеди из Ушеве.

Тогава беше наглашане, немаше любов. Протестантски ергенин искаше се ожени за протестантска мома. Течю, какво рече той, ти се покоряваш. Течю ми е рекъл така: „Бог е определил цръквата за жена нему послушна. А жената е цръквата на мъжа, каквото каже той, требва да го слушаш. Щом си отишла там, какво каже той, това е.”

- Ти не го познаваше момчето, така ле?

- Ми той не беше тука, три години беше войник. На 20 бех, а той беше на 23. Той беше в Сърбия запас, три години седеха там, да охраняват границата, и като си дойде есента един комшия, ме нагласи за него.

Викнаха ме долу наш‘те”: „Там че си.” Па я рекох на течю:

- Не мога я там да съм, я не го знам каков е. Нито веднъж не е седнал да продумаме.

- Не! На тоя ден че се главеш.

И да си против, мълчиш. И се рече и айде. На Водици беше и другата неделя сватбовахме. Искаш, нечеш. И да плачеш, пред кой да плачеш, татко не даваше да се плаче: “Моята дума е закон.”

Запознах се с него на главеша. Дружина на песни, на хоро. Качих се горе, не исках да се кача, ама като рече течю, качих се. Уж беше най-богатият ерген, а една парцалива черга само.

Той се попиваше. Оти тия, като са били войници в Сърбия, са викали: „Тая вечер  оживейме, ама утре вечер може ни изтрепаа.” Та си беха свикнали да пият. Па като се разсърдех, после си кажа: „Бог дал такова.” Ходехме в неделе всичките на църква. Като се роди дъщерята, той я товареше в ръцете и я носейме на Словото (църквата). Немаше колички.

Повече от 15 години седехме у Мацуреви.  Пет семейства бехме, на всяко по една стая. Да не си заповнил по една лоша дума от некой. Всичко заедно. Вечер баба ти Катеринка и дедо ти Йован като седнея, кой какво е работил се прекажеше. Летото баба ти Танка и Тоше спеха на вашия чердак, ние па на нашия издолу, беше жега.

Секой е бил покорен, не сме се карали за нищо, секой покорен на старите, да ги уважава. Имаше и свине, изкарвахме ги със свинар. Ако излезе бачю, че изкара и наш‘то, и нийното. Ако съм я долу да изкарам кравите, отвързовам и нийните, и наш‘те. Една дума да не съм заповнила лоша. Един скромен живот, ама пълноценен без кавга.

Молитва

Моли се много, за всичко се моли. Да не е на тоя кажа, на оня кажа. Мълчание: думам си с Бога. Думай и тука под лъжичката ще почнеш да слушаш къде ти говори. И каквото е казал след година, след две така ще е. Не се мени, ще си се изработи. Я и на полето да ида, не мисла на некой лошо, пея си духовни песни. Нема никой да те чуе. Кучета. Чобани са долу. Я ида, ама не ме е страх от кучетата. Нивата малко заградена. Я си пея една духовна песен. Две кучета - едно из тука, едно из тука, гледат и слушат. Мене не ме е страх да не влезат. Я ида по-натам, поработа и запра. Чуят ле ме че пея, па дойдат, стапили са и слушаа. Каква дарба има, дух некой, който ги привлича?

Младите да веруваа, ама не е такова верата: днеска вера, утре без вера. Да веруваш стабилно и да го питаш. „Господи това може ле, това не може ле?” Единственият Бог е на света: Исус Христос, кой да е друг?! Един е Бог: Бог е Отец, Исус Христос му е син,  и Духа. Тия са едно.

С никой се не карай, злоба в сърцето да не помисловаш. Бог че каже най-добре какво е. И я не се ядосвам. Живота: карай го малко по-хлабаво, не се стресирай за нищо, всекой ден има за какво да се стреснеш. Ако работиш добро, Бог ти го дава да го видиш на лице.. Каквото има, то минава. Нема нужда да се караш с друзия. Претърпен, спасен. Едно спокойствие. А спокойствието е здраве. До ден днешен, на тия години не съм ходила на доктор. Никога! Като се роди Асен 1956 година в родилния дом: от тогава не съм била на доктор. И да се разсърда, не отговарям с лошо. Премълча си и след това думам с Бога.

Все едно с човек си думам. Седнала съм, думам си с Бога. Като питам, като разсъждавам, беседваме си с Него. Не излазем на сбор с жените. Замина: „Добър ден, добър ден, как сте, що сте”, отмина. Вътрешни работи не разгадавам.

Имам един син от дъщерята. Той иде на закуските, види деца без пари, каже на жената да им даде на всичките. И той извади и плати. Викам: „Много си подадлив, чедо”, па той вика: „Бог те цени в сърцето и в душата как ще живееш с него. Я нема да умра за една закуска. А децата като ги гледам, че ядат, мене тука мед ми капе.” И така иска си и ти, за да имаш мир в сърцето. Нека и друзия да помине. С такава вера да заслушаш Бога къде вървиш. Ще си го върнеш спокойствието. Сутрина се моли, в акъле, ще питаш първо Бога и той ще ти го върне.

Един доктор имаше тука, войник беше. Седнали сме, думаме си. И той вика: „Не бързайте с лекарствата, секой организъм не приема еднакви. Ако искате най-убавото лекарство - два пъти в неделета едно домашно яйце, да го знаеш не е яло нещо. Че строшиш, една лъжица захар, кисело млеко, че разбъркаш убаво, че го земаш. Сетне може да не ядеш надъго, то изчисти сичко, пречисти. По две яйца в неделета. Домашни яйца.” 780 яйца от нова година до сега от кокошчите сме зели. И на баба ти Райна носа. Като изпиеш три и нема да одиш, ами че фъркаш като пиле!

- Ти от Бога чекаш добро да даде.

- Лошото Бог че го разкара. За напред Бог да даде зелена пътека, да пееш и да вървиш и Бога да благославяш за всичко. Това ти пожелавам. Всичко добро, Бог пред тебе.