СНЕЖНИ СТЪПКИ
СНЕЖНИ СТЪПКИ
Душата ми - пустиня снежна,
от пурпура на пролетна усмивка озарена…
Душата ми - степ тиха и безбрежна…
Следи
от тихи стъпки на дете, вестило чуден сън,
личат по ней… -
следи
от тихи стъпки на дете…
Душата ми - пустиня снежна,
от пролетна целувка озарена…
Душата ми - степ тиха и безбрежна…
——————————
сп. „Наш живот”, кн. 6, 1907 г.
ПОГАСНАЛИ ВЕНЦИ
Отбулих всички върхове и бездни на моята душа,
и всички тъмнини вълшебно осветих
и чаках те… и чаках те в жажда и вълнене.
И в моята душа - в безумната душа - светиня аз ти отредих.
И всички тъмнини и бездни, и бездни осветих.
О, упоение на пролетни утра целуваше възлюблени очи!
И чаках те разпуснал всички сребърни крила на моя дух,
кат полски цвят, очакващ дъжд от слънчеви лъчи.
Застелих всички пътища с лазур и злато и звезди,
и чаках те. Молитвено зашепна всяка рана.
Аз виждах те: ти идеше на плаващи очи - всеблага и сияюща…
Просторите горяха в празника на пролет предвещана.
Но ти - не дойде. Притворих всички тайни, всички глъбини.
С отпуснати ръце проклинам и се моля аз. О, някога ти искаше
възторга на слияние да възвестиш там! О, ти искаше
да прелетиш над всички бездни и над всички висини!
Но ти - ти не дойде… Погаснаха и всички светлини.
О, има печал, която плува над пустини!
Душата ми - блудяща скръб! Душата ми - ридае в тъмнини.
Душата ми - тя никого не чака вече - тя никого не чака.
——————————
ХОРИЗОНТИ
Разбий стъклата ти на всички прозорци, да влезе пролетта -
безумно очарована.
Лучи звънтящи ще се втурнат от отвън,
вълни от радост ще обвият мъртвий сън,
и може би…ще се пробудят пак измрелите цветя.
О, може би… Безсилен бях без пояса на ярко щастие да те обвия,
и може би сега ще смогна.
Но ти - разбий стъклата слънцето да влезе
и от страстта на младата земя да се опия.
Тогава, може би, за миг и да се възмогна.
За миг - и вечност очарована да ти открия.
——————————
ВЪЛНИ
Погасват зарите зад сънни пустини,
водите целуват пустинни прибрежия.
И носят се чайки над морните бездни,
тревожно политат, издигат се, пискат
и губят се бледи в прибрежната нощ.
Откройват се сенки в пустинни простори.
И лудо вълните танц вихрен подемат: -
разгулно политна над морните бездни -
разля се песен на радост безумна.
И страстно вълните прегръщат се, стенят
и ярко се смеят, и тихо си шепнят.
Посочват зарите над сънни пустини,
и кървави ласки вълните обвиват.
Безумно се носят над черните бездни
звънтящи акорди от песен всевечна…
И страстно вълните прегръщат се, стенят
и ярко се смеят, и тихо си шепнят.
——————————
сп. „Наблюдател”, г. 1, кн. 5 и 6, 1910 г.
***
То беше сън…
То беше сън, - но аз ще дойда пак:
кат облаци почиващи по глетчери,
разсипвах аз косите ти по мраморни плещи.
И плащ от розов полумрак
пребулваше най-дивната съблазън в твойте красоти.
- То беше сън…
То беше сън, - но аз ще дойда пак:
то беше сепнат стон на жажда,
на щастие изненадано внезапний вик.
То беше, знам, начало на една порочно-сладка нощ,
то бе на първий грях учудено-вълшебний лик.
То беше сън, - но аз ще дойда пак…
——————————
сп. „Наблюдател”, г. 1, кн. 8, 1910 г.
СЛЕД БУРЯ
Отгънаха облаци бели
просторни лазурни поля.
Над ведри планински предели
пияното слънце изгря.
Обтънал във злато и блясък, поклаща
царска корона дъба -
а пламнали тръпки далече препращат
победния вик на далечна тръба.
——————————
ЕЗЕРО
(вечер)
Между заспалите тръстики
над светла бездна се полюшкват
короните на водни рози.
И тръпнат бледните атлази
на отразени висини.
Сред чер венец от борове безбродни
потръпва лунно езеро насън,
и разкривений лик на мъртъв месец
сред призрачно небе обвиснал се клатушка
над непознати долини.
——————————
СРЕД РАВНИЙ ШУМ…
Сред равний шум на северния лес
ти отдъхни, душа, ти отдъхни, душа.
Прикрий страданията свои, и излез
пред слънцето усмихната.
Мнозина хвърлиха калта
на своята душа връх тебе:
та отмини, невиждаща света,
и слънцето благослови.
О, тишина на северния лес!
Ти напълни душата ми с спокойствие,
ти положи десницата на примирение,
и нека бъде тоя ден
на радост идеща начало,
и нека бъде ден на всепрощающе забвение.
——————————
сп. „Слънце”, г. 1, кн. 7-8, 30 септември 1919 г.
НЕ ИДЕ ЛИ?
И дойде ли - кажете му: тя тихо плака
и жаждуща задряма.
На вишните последний цвят окапа,
калинки пламнаха по ниви разлюлени…
Озарени
от ранно щастие, пробуждат се забравени цветя…
Не иде ли?
И дойде ли - кажи му: тя дълго плака
и жаждуща заспа.
На вишните и сетний мъртъв лист окапа,
последните ридающи цветя умират осланени…
Озарени
от късно щастие, заспиват стихнали простори…
Не иде ли?
И дойде ли - кажете му: тя спи - тя дълго плака
и жаждуща заспа над мъртвото си щастие.
Извиват вихри смръзнали снаги и хищно чака
нощта, приведена безмълвна над пустини поледени,
озарени
от леден плам, горят далечни хоризонти…
Не иде ли?
