ТЪГА

Янко Стефов

ТЪГА

На Илия Бахаров

Тъй ниско слизат облаците зиме
над селото, над родната ми къща.
Там ехото повтаря мойто име
и само спомените се завръщат.

Скрипти снегът под стъпките ми още,
изскърцва тъжно старата вратичка.
На бунището не шумят кокошки,
да ме посрещне куче не притичва.

И къщата сега сама тъмнее,
приведена от старост насред двора.
Черницата, приседнала до нея,
мълчи. И нито сенчица от хора!

Зловеща мъртва тишина нахлува
в душата ми, до болка закопняла
- като дете - отново да лудува
под светлината на луната бяла.

С набодена пета от гнили тръни,
от болка настрана захвърлил хляба,
през плач на прага дървен да се спъна
и да се гушна в пазвата на баба …

Отминалото често ще се връща
и облаците пак ще слизат зиме,
ще търсят ниско родната ми къща:
уви, и мене няма да ме има!


ПЕСЕН

В памет на народната певица
Вълкана Стоянова

Запей ми, хубава Вълкано!
Запей за Алтънлъ Стоян,
как пратил Добри от Балкана
в голямо село Стралджа сам.

Запей за оня гурбетчия,
за дом и любе закопнял,
как карал тежката гемия,
но тя запряла в камък бял.

Запей за Яна, Дилбер Яна,
за керванджийчето запей …
Запей ми, хубава Вълкано,
ти - чуден люлински славей!

И нека песента се носи
от Бакаджика до Мараш,
по жетви и по сенокоси,
и по седенки и хора.

А вечер щом припадне здрача
над селото и стихне ек,
по твоя глас кавалът плаче,
тъгува и говори: „Ех,

запей ми, хубава Вълкано,
с гласа си от сребро излян!
Чуй, поздрав праща ти Балкана
от Добри и от Алтънлъ Стоян”.


БУЗЛУДЖА

На Тенко Тенев

Тихо е. Привидно тихо -
сякаш е заспал върхът.
Но във тишината блика
на легендите гласът.

Между буките вековни,
там под камъни и пръст
спят юнаците бунтовни
без гробове и без кръст.

Жив е страшният комита!
Счупил сабята на две
и в смъртта Хаджи Димитър
Караджата пак зове.

А когато буря ревне
и небето закърви,
Дядото в горите древни
алени слова мълви …

Бузлуджа, безсмъртна кота!
Тук пред твойте старини
коленичи днес Живота
свято да се поклони!


РАЗСТРЕЛ

В памет на убитите без съд и присъда
антифашисти в село Войника

Невинни бяха. Бог свидетел бе.
Не ги пожали черният куршум.
Изстена скръбно майското небе,
а вятърът се спотаи без шум.

„Почакайте, не стреляйте така -
като че ли сте тръгнали на лов!..” -
изплака тихо старата река
с окървавена майчина любов.

Ония сякаш бяха зверове,
не чуваха и стреляха без жал.
А също бяха нечии синове
и всеки бе на майчин скут лежал.

Под мъртвите ранената земя
изгаряше от ужаса свиреп.
Сърцето й от болка онемя
и мрака чер завърза като креп.

… До паметника плачуща върба
целува днес простреляната пръст.
Каква по-горка майчина съдба!
Какъв по-свят надгробен кръст!


КРЪСТ

На Йордан Атанасов

Йордановден. Богоявление …
На моста трупа се народ.
Реката влачи изумена
потъналия небосвод.

Молитва кратка, стон изтръгнат
от затаените гърди …
Политнали тела се гънат
дълбоко в речните води.

Един ще бъде късметлия -
това го зная, Боже, но
разравям водната стихия
и търся с мисълта - дано!

Дано пък аз да го намеря.
Надежда здрава ме крепи.
Тълпата там от студ трепери,
а мойта кръв кипи, кипи…

И ето - с вкочанени пръсти
докосвам някакъв предмет.
След миг изтръпвам - вместо кръста
напипал съм удавник клет!

Душата ми от ужас пламва.
Обезумял, изправям ръст
и тръгвам към брега, нарамил
удавения като кръст!


ЕЛЕГИЯ

Училището като буца
засяда в гърлото на дявол.
По пътя плачеща каруца
като вдовица преминава.

Подире преданото куче
търчи, подмамено от хляба.
Камшик, на капрата забучен,
свисти над коня като сабя.

Учителят през сълзи гледа
и стиска ядно тебешира.
У нас дори и Бог е беден,
надеждата от глад умира.

Звънецът бие… В коридора
денят безсмислено се влачи.
Изгонена от час, на двора
България горчиво плаче!


СЪН

Сънувам страшното. Войната!
И уж това е само сън,
ала усещам как земята
превива се след всеки гръм.

Летят снаряди вместо птици.
Небето се тресе от страх.
И със отворени зеници
погиват хора в кръв и прах.

Войнишка каска тежко пада
безсилна в крехката трева.
И гледа с тиха изненада
една умираща глава.

Пищят дечица ужасени
връз мъртви майчини гърди
и питат с устни вкочанени:
„Войната кой ще победи?”

… Денят простира бяла риза
върху въже от светлина.
Умира моят сън, пронизан
с усещането за вина.


ЖИТИЕ

И път звъни като тетива.
През времето лети стрела
и търси мойта полужива
душа под тленните тела.

Едва докосва острието
сърцето ми и бликва сок -
от корена на битието
нагоре към плода висок …

… Прииждат гъсти върволици,
ехти над пътя буйна реч.
И ето: в ясните зеници
река просветва като меч.

И там - изпълнил цял простора,
пренесъл родовия дух -
забива българския корен
във времето кан Аспарух.

А жрецът гордо благославя,
изправен в целия си ръст :
- Да бъде българска държава
навеки върху тая пръст!

И както вечно е небето
над мъдрия и стар Балкан,
тъй вечно да е битието
на твоя род, ювиги кан!..


ГРОТЕСКА

Старата година се спомина,
новата сега едва пълзи.
А небето, паднало в комина,
тъжно лее ледени сълзи.

Гарвани прелитат без посока,
въздуха дерат със грозен грак.
Гладен вълк гризе замръзнал кокал
върху блесналия първи сняг.

Под прозореца на Дядо Господ
гуши се разплакана жена.
Щом я зърнах, в нея просто
майчица България познах!

Мъката душата ми прекършва.
Времето за хората тъжи.
Глас дочух: „Не сме народ, а мърша!..”
Друг отвърна: „Жив е той! Жив!..”