СЕЛЦЕТО

Георги Константинов

СЕЛЦЕТО

Встрани от магистралата с прелитащи коли
забравен кът от рая
зад хълма се спотайва.
По тъмно се надвикват първите петли.
И бледата зора дворовете разлайва.

Пониква русо слънце, топло като хляб.
И дъхав ден
сред лятна глъч узрява.
Селцето диша и върви - живее на инат!
Встрани от магистралата.
И светската забрава.

Встрани от суетата, от битката за власт,
от яловата сянка
на пейзаж бетонен…
И днес, когато мислим за живот на Марс,
селцето тук живее,
при своя жилав корен.

Със труд живее. Пестеливо
подрежда свойте дни.
И все по-рядко може в селската гълчава
едничък детски глас да прозвъни…
Но живо е селцето.
Диша. Оцелява.

Посреща близки гости с усмивка и тъга.
И пак димят комините
в самотната му зима…
Дори не смея да попитам - докога?
Но пак сме заедно.
И заедно ни има.

Село Дрен, август 2018


ЗА МАЛКОТО КАМЪЧЕ

Голямата история
е в ръцете на големите хора.
Те винаги знаят къде минава
и къде води Големият път.
И само те са свикнали
да измислят знамена
и да поставят знаменатели
над земното въртене….
Всичко отдолу
е послушна трева,
безименно море от грижи,
суховей от тъмни въздишки
и увехнали надежди -
всичко това за тях е
бледи подробности
от пейзажа.

И някъде там,
в крайчеца на пейзажа,
като дребна точица съм аз -
с моята малка история,
с моите пет лева в джоба,
с моите смешни влюбвания
и дребни бунтове за справедливост,
с моята банална тревога
за цената на парното и тока,
с чувството, че моят живот
може и без мен…
Да, моята малка история
е дребно камъче сред големия път…
И все пак -
често си повтарям поговорката,
че и малкото камъче
обръща колата.