ОТЧАЯН ОПТИМИЗЪМ

Петя Цолова

ОТЧАЯН ОПТИМИЗЪМ

И за нищо не съжалявам!
Готова съм още утре да кажа на оная, с косата,
стига вися над главата ми, дявол те взел,
да вървим!
Ще се усмихна на синовете си: горе главата!
С приятелите защо на тръгване да говорим?
Времето, най-после оттатък
ще ни стига за всичко, нали?
Май още някой трябваше, отчаян,
да ми махне за сбогом…
Но кой е той, Боже мой, кой?
Имало ли го е наистина този мой Някой,
или си е бил просто измислен от мене герой?
Чакай, чакай, къде ще вървя!
И точно пък подир тази, с косата. И точно днес ли?
Толкова много несвършена работа чака ме в този ден.
Е, вярно, дума изрекох, все едно камък хвърлих,
но все пак - ами ако още лута се
моят Единствен някой, да търси по белия свят
единствено мен?
И ако насреща ми иде невидим
най-щастливият от живота ми ден?


ЧЕРНИ ДУПКИ

А нощес пак се разгоря в съня ми онази
раздухвана от горещия вятър трева,
сред която лежахме веднъж под високите облаци летни
над главите ни. И ни носеха те като кораби бързолетни
между небе и земя, между сън и мечта…
Бяхме щастливи тогава и светещи - поданици
на великата и измамно-безкрайна вселена на любовта.
Но черни дупки има и в нея.
И неочаквано една от тях ме погълна.
А аз, оцелялата уж след това, не зная сега,
дали наистина жива от там съм се върнала,
или някоя друга - с моя глас, с моето име,
и вече с безвъзвратно потъващо в старостта лице,
сутрин продължава да става, да пие кафе,
да бърза, да работи бясно, с времето обречено
да се надбягва, на вицове да се смее, да пее,
да търси повод децата си пораснали да погалва.
И само понякога, рядко, поглед отнесено да зарейва
към белите облаци летни, светнали сред високата
синева. Докато мъкне в сърцето си, невидимо
за околните, една оловна, с годините все повече
натежаваща, самота.


* * *
Защо майките винаги са били, са и ще бъдат
неизменно силни. И свети?
Защото до края на своите земни дни
има за кого с обич да светят.