Росица Станева

УЧАСТ

Отците наши, бежанци, не найдоха земята обетована –
бедняшки преживяваха под зъзнещи звезди.
Към новата Родина своя дълг изпълниха синовен,
но незавидна участ тя им отреди.
А бели кости под криле на сова сяха във войните,
заравяха в полята своята тракийска скръб,
родиха сълзите им черно жито
и жънеха те мъката си нощем с лунен сърп.
След век дори все още ний сме странници
с деди, прогонени от слънчевия юг.
Сърцето ни на две разряза кървавата граница,
оттатък са съсечените корени, а ний сме тук.
Изпепелена е земята, от която идем…
И Арда, Тунджа и Марица – три реки-посестрими редят
прощална песен, като тъжна панихида
за мъртвите. А живите все търсим път…

НЕБЕСНА СОФРА

Сирак окаян, с гладни дни и нощи,
без дом останал, тате, от дете,
ти казваше, че сам Светият Йосиф
бил дърводелец – също като теб.
Ръцете ти с дървото си говореха
и ваеха – не се ли умори? –
бюфети и кресла за по-заможните,
а за бедняците – софри… софри!
Но днес, понеже вече тук те няма,
навярно сред небесна тишина
длетото ти вълшебства там, при мама –
в софра превръща тихата луна.
Звездите – златни, мънички трошици,
разхвърляш в Млечния безкраен път.
И храниш с тях добрите райски птици,
които покрай вас летят… летят!

РАЗМИСЪЛ

Животът ми е тъжен кораб
с мачти прекършени,
доплувах до самотен остров
в море от мъртви.

Със спомените разговарям
из пусти къщи,
напразно имена повтарям –
не се завръщат.

Което е било красиво,
днес е далечно.
За миг ний само сме щастливи,
а тъжни – вечно.

ЗЕМЯ

Земя на непродадената вяра,
засявана с куршуми и подкови,
ти имаш святата, благословена дарба
да се възраждаш винаги отново.
Сред планини – куп биволи налягали,
със нощно слънце – мъничка светулка,
Родина на сърцето мое, Тракийо,
бъди ми гроб, тъй както беше люлка.