ОСЕМ РАЗКАЗА

Владимир Георгиев

И АЗ СЪМ ЧОВЕК

Когато всичко се успокои и в офиса настана тишина, аз включих компютъра и започнах да работя. Беше към седем вечерта. Когато съм сам, работя най-добре. Изнизаха се един по един моите колеги, знаят, че оставам до късно, трудя се бавно, но съдържателно, упорито, внимателно.
Всъщност крада данни. Досега съм изнесъл доста информация - и то само с флашки. Никой не се усъмнява в мен, защото съм най-добрият във фирмата.
- Имам ти пълно доверие! - казва шефът ми почти всеки ден.
- И аз, шефе! И аз - това отговарям и го изричам с поглед, сведен в земята, за да не съзре началникът колко много го мразя и ненавиждам.
А не бива да го мразя и ненавиждам чак толкова. И той е говедо като всички други началници. Не е по-голямо и по-гнусно говедо, отколкото трябва да се предполага. Но и аз съм човек. Не обичам никакви говеда. Само месото им харесвам.
- Откраднеш ли цялата база данни - намигна ми купувачът на информацията, — ще бъдеш заможен човек. Ще ти дам много пари.
Това е хубаво. И аз съм човек. Имам нужда от пари, нищо че и тях не обичам. Много са… лесни, затова.
Така, копирах файловете. Бързо стана. Взех флашката, угасих настолната лампа и излязох. Направих така, че охраната на изхода да види, че си тръгвам и че не нося нищо със себе си. Шумно поздравих чистачката. И хвърлих дружелюбен и ясен поглед на камерата за видеонаблюдение. Така всички видяха че съм спокоен, небрежен и работлив.
„Глупак! - мислеше си охранителят, докато ме зяпаше отзад със завистлив премрежен поглед. - На негово място щях да открадна цялата информация от компютрите и щях да я продам. И после ще стана богат. Ще пия уиски и ще си поръчвам проститутки. Ех!”
„Този човек е напълно ненормален - цъкаше с език чистачката. - Сигурно е ерген. Все до късно работи. Бюрото му винаги е чисто. Никой не го чака вкъщи, не бърза да се прибира. На мен ми прилича на крадец. Много е доволен от себе си. А в днешно време само политиците и крадците изглеждат така. Тоя не е политик.”
Отдалечих се достатъчно и за всеки случай погледнах дискретно назад. Видях, че охранителят ме наблюдава. Дали не се досеща за нещо? Едва ли. Много е стар. Възрастните хора се досещат за всичко, но нямат воля да го формулират, още по-малко - да го изрекат. А чистачката? Тя ме фиксира по странен начин. „Знам защо се бавиш в офиса, моето момче. Всичко ми е ясно.” Това чета в погледа й. Но коя е тя? И кой би повярвал на приказките й? Никой. Значи няма от какво да се опасявам, мнението на чистачката не може да има значение.
Купувачът ме чака зад отсрещния ъгъл. Вече се мръква. Няма много хора по улиците. Още първия път му казах, че не съм съгласен да се срещаме в заведения. Там всичко е на показ. Предпочитам улицата.
Оставих флашката в дланта му при здрависването.
- Както обикновено - каза сухо и ми подаде сгънатия вестник с плика в него.
Пъхнах го във вътрешния джоб. Нямам никакво доверие на този търговец, но сега не е моментът да броя парите. А и още не му е времето да ме лъже - имам да му доставям още поне една флашка. Той ми съобщаваше предварително каква точно информация му е нужна. Аз имам достъп до целия сървър, паролата ми е универсална. Но си давам сметка, че при последната флашка трябва да бъде особено внимателен: може да ми подхвърли фалшиви или белязани пари. Ще измисля нещо. Знам, че такива като него винаги намират начин да те държат в зависимост. Не е по-умен от мен. Ще помисля върху това. Жаден съм.
Погледнах го въпросително. Той само кимна.
- Миналият път каза, че ще има още една порция - подсетих го. - Да не би да има промяна?
Той мълчеше и гледаше настрани. Изстинах при мисълта, че това е последната ни среща: не бях измислил защитен план, трябваше да има начин да офейкам, ако стане напечено или ако нещо се обърка. А и парите в плика… те дали бяха редовни? Май се прецаках.
- Като прегледам съдържанието на файловете, ще ти кажа. Ще те намеря, знаеш.
Да, знам. Винаги ме намира. По най-необичайни начини, включително като хвърля камъчета по прозореца ми вечер. Щурав човек. Но плаща добре.
Поуспокоих се. Значи не е решил предварително, че това ще е последната ни среща.
Прибрах се вкъщи, налях си бира и се замислих. Трябва да съм заспал, защото се стреснах, когато чух звънеца. Погледнах през шпионката. Двама униформени.
Обясниха ми, че ме викат за справка. Ясно. Знам ги тия справки. В патрулката си чудех кой ме е издал. Купувачът ли? Та той няма сметка. Все пак остана нещо недоуточнено между нас преди малко, на срещата зад ъгъла. Инстинктивно опипах вътрешния джоб. Там беше вестникът с плика в него. Лошо. Нямах време да занеса парите при другите, в обществения трезор. Не че там е безопасно, но още не бях измислил подходящо място за криене. Познавах собственика на трезора, беше съвестен пияница и не ме водеше в дневниците си като клиент.
Изведнъж ми хрумна, че може шефът да ме е разкрил. Възможно е да ме е следил през цялото време, да е знаел, че крада данните. Не е изключено. Защо иначе непрекъснато ще ми повтаря, че ми има доверие? За да опровергае истината и да ме накара да повярвам в лъжата. Скоро ще разбера.
В полицията си помислиха, че мълча, защото имам право на това. Не беше така.
- Защо? - питаше настойчиво полицейският инспектор, възрастен и спокоен шишко. - Кажете, моля. Това е само разговор.
- Не е никакъв разговор - упорствах аз. - Имам право на адвокат.
- Разбира че, имате право. Но вие не сте задържан. Просто ви извикахме на разговор.
- И както е това процесуално-следствено действие? В кой закон пише, че полицаите могат да викат хората в участъка, за да си бъбрят с тях?
Той се засмя. Разбра, че няма да му кажа нищо.
А аз не знаех изобщо как да обясня защо крада информацията. За себе си нямах обяснение, камо ли за пред службите. Как да им кажа, че и аз съм човек? Това не е пояснение, точно обратното.
Видях през малкия прозорец на стаичката, че доведоха и шефа ми. Погледнах го с укор, защото една от версиите ми допускаше, че той ме е накиснал. „Имам ти пълно доверие…” Мръсник.
„Какво става? - Шефът ме гледаше злобно през рамото си, докато чакаше асансьора заедно с придружаващия го полицай. - Аз ти имах доверие, а ти?”
„Какво аз? - отговорих му мълчешком. - Крада като всички. Но щом настояваш, ще ти кажа: доверието е форма на кредит. Безлихвени кредити няма. Безлихвено доверие - също.”
Шефът ми се оклюма, като прочете отговора ми. Вяло повдигна глава и ме загледа уплашено: май му се искаше да поприказваме. Нямаше как.
Добродушният инспектор, който ме разпитваше досега, внезапно стана и каза:
- Добре, ще те оставя на мира. Но преди това ще размените няколко реплики с колегата.
- С кой колега? - вече се дразнех. Исках да се прибера. Трябваше да помисля. Нещо се обърках. Доверие, кражба, кредит, и аз съм човек… тия неща не бяха на една линия.
Шишкото не ми отговори и затвори вратата след себе си.
Изправих се до стената; после закрачих из стаята и за малко да се блъсна с този, който нахлу в помещението със замах и самочувствие. Познах го веднага. Беше търговецът. Купувачът на информацията.
- Ти? - погледнах го с ужас. - Ти… ченге ли си? Тук ли работиш?
Може пък да са го хванали и него. Но инспекторът го нарече колега.
- Да, ченге съм. Работя под прикритие. Благодарение на теб хванахме далаверите на шефа ти. Той не се шегува. Злоупотребите му са за милиони. Но ти вероятно го знаеш.
Истината е, че нищо не знаех. За мен това бяха просто масиви информация, битове данни. Нищо повече. Просто поток.
Погледнах в земята. Правех това все по-често напоследък, очертаваше се да стане мой нов навик. Странно е, когато си създаваш навици на стари години.
- Значи съм продавал данните на полицията без да зная това - съобщих бавно и тъжно.
Ченгето се засмя. Да, смешен бях. Говорех със себе си.
- Да - кимна. - Това беше единственият начин да го хванем. На теб ти трябваха пари, на нас - информация. Квит сме.
Пуснаха ме. Докато се прибирах, все повече осъзнавах, че и аз съм човек. Да, наивен, глупав, неориентиран, саможив, но все пак човек. Свършил съм нещо добро. Ако знаех, че е добро, никога нямаше да го сторя. При хората като мен е така: никога не сме квит.
Шлях се дълго из тъмните улици. Установих, че не се страхувам и не изпитвам вина. Мога да продължа да живея така.
Оттогава не крада информация. Не искам да бъда в услуга на властта, а и не ми допада да бъда безнравствен като нея - да превръщам доверието в бизнес, от който печели законът. Тъпо е. Затова крада друго. Гледам да не работя за държавата, освен ако се налага. Бачкам само за себе си. И аз съм човек.


ЛУННО

Набичи до максимална степен уредбата в автомобила и тръгна. Работният ден отдавна беше приключил, трябваше да прегледа още документи и стана късно. От офиса до вкъщи го деляха пет минути. Стори му се прекалено малко време.
Слезе бавно през алеите, беше светло и чисто. По това време в курорта нямаше никого. Хотелите стояха като самотни призраци, съзнаващи, че не плашат никого. Тъжни. Тук-там пробягваха омърлушени кучтета. Морето беше съвсем близо.
Черният цвят на автомобила се сля с тъмнината. Храсталаците бяха още зелени - тук зимата нямаше власт.
Хрумна му, че по това време хората сигурно вече мислят за вечеря, за разговори, за любов. Мека беше тая зима. Край морето всичко изглежда иначе.
Дразнеше го светлината. Би трябвало да е по-тъмно. За какво и за кого е така ярко всичко? Та тук няма жива душа.
Лимузината тръгна по първа алея и се спря чак когато два триъгълни камъка - така изглеждаха пред фаровете, препречиха пътя му. Всъщност бяха със стоманени върхове, не бяха камъни, а забранителни бетонни блокове. Реши, че са ги взели от вълнолома, за да ги поставят тук. Чий ли път препречват?
Спря музиката. Нейният кънтеж му позволяваше да не мисли. Това, което видя, го изуми.
Луната го гледаше. Беше наистина огромна. Като око над морето. Наблюдаваше жадно и всичките лъчи, които хвърляше, сякаш се впиваха в него. Би трябвало да е красиво, но му се стори зловещо. И защо морето е така спокойно? Сякаш се отдръпва…
Загаси двигателя и слезе. Остави фаровете запалени. Електрониката вътре запиука, за да го подсети, че е забравил нещо. Тръшна вратата да не чува нищо освен тихия прибой. Свали обувките и тръгна по пясъка.
След час един охранител на средна възраст в близкия хотел излезе да изтрезнее малко и забеляза черната кола. Доближи внимателно. Виж ти! Стори му се неестествено някой да остави тук автомобила си и да запраши в нощта. Къде ще отиде? Имаше две работещи заведения в комплекса, но не повярва този ненормалник да е решил да ги посещава, щом е оставил фаровете запалени. Или е пиян като него? Колега, значи. Хм. По това време и момичета почти няма. Тук човек се запива от самота, не от радост. Огледа се. Тихо. Луната се къпеше. Тя често го прави, все да е чиста. Нямаше вятър. Хладното време и лошите жени са винаги сухи, той знаеше това от опит. Беше се развеждал два пъти, и все успешно: никой за нищо не го безспокоеше от години. Затова се загърна доволно с ямурлука и реши да се поразтъпче още малко. Може да открие пръв трупа на този клетник. За какво е дошъл тук по това време, освен да се удави?
- Знаете ли? - попита същият клетник малките пенести вълнички. - Знаете ли, че от четири нощи съм спал?
Те тихо проплискваха в краката му. Чорапите бяха ненужни, свали ги и сгъна един в друг, направи от тях топка и я ритна силно. В съзнанието му отсреща изскочиха децата и му викаха нещо, ръкомахаха. Усмихнати, с протегнати ръце. Просълзи се. Искаше да легне върху мокрото и да усети студа на счупените миди. Миризмата им.
Така и направи.
Прииждаха и тръгваха. Като спомени. Като любов. Тези вълни го накараха да си представи толкова много неща, колкото сякаш не беше изживял. Да, това беше: люлка е животът, той не слизаше от нея, защото се страхуваше, че иначе ще умре.
Подгизна ризата, сакото. Не можеше и не искаше да стане. Това било гравитацията. Отпусна се и главата му, натежала от нещо, цопна в малка локвичка, издълбана от вълните край брега. Сепна се. Като че ли се беше унесъл.
Огледа наоколо и видя светулка на фенерче, драскащо мрака като тебешир. Някой се приближаваше. Досети се, че беше оставил фаровете на колата включени. Защо го направи? Може да е предизвикал внимание. Но на кого?
- Господине, добре ли сте? - по тежкия говор на наближаващия мъж разбра, че наистина е събудил нечие подозрение. Съжали.
Не отговори. Нека този си мисли, че не е добре. Че е откачалка. Нека се страхува.
Затвори очи. Луната го гледаше, усещаше жълтите ? лъчи под клепачите. Почувства топлина и тъкмо да… Тромави и неравномерни стъпки стържеха пясъка наблизо. Спряха мислите му като екота в лимузината. Мъжът идваше с хрупкавия шум на някакво наметало, което се усукваше около краката му като гумен бръшлян.
Дъхтеше отдалече на вкиснало вино. Ръката му беше тежка и груба.
- Господине, жив ли сте?
Отблъсна го с рамо и направи знак, че е жив. Не отговори.
- Имате ли нужда от нещо? Този автомобил там… ваш ли е?
Нещо изскочи от водата. Дребна рибка, може би. Клетникът бавно отвори очи и тихо рече:
- Морето е прекалено спокойно. Не смятате ли?
„Тоя е луд. - Охранителят отдръпна рязко ръката си и изведнъж реши, че си има друга работа. - По-добре да се махам. Утре ще открият трупа му други. Аз да не се забърквам.”
Носеше бутилка вино в джоба на сивия си ямурлук. Винаги имаше вино под ръка, когато беше зима. Тук иначе не се трае: ветровете не спират, вие като освирепяло времето, сякаш има да мъсти за нещо. Само сега - виж ти! - беше по-различно. Сигурно за това беше довтасал тоя пришълец - може да е поет, който е решил да тури край на своето несъвършенство точно пред природата. Вероятно е уместно. „Обаче кара хубава кола - замисли се и обърса с опакото на ръката устните си. - Язък! Ако имах такава кола, щях да я продам и да си купувам всеки божи ден по пет бутилки от същото вино. Или от още по-доброто, от онова, дето го пият заможните.”
Замечта се и с едри крачки тръгна към хотела, който пазеше. Всъщност нищо не пазеше, защото нямаше от какво. Хотелът охраняваше него и той, като позастарял бодигард и пияница знаеше, че когато те е страх, най-добре е да станеш пазач.
Мина отново покрай черната лимузина. Светло беше - от луната или от тези ужасни неонови заврънкулки по чардаците на затворените кръчми, които никой не премахваше през зимата и те внезапно блясваха и угасваха като развален електрически стол, сякаш да ядосват кучетата, пустотата и времето. Спря и погледна към морето. Тоя сигурно вече се е гътнал. Натисна дръжката на шофьорската врата. Не е заключено. Пъхна главата си и се огледа:
- Брей, като самолет е, мамка й! Готина глезотийка. Тоя сигурно бая пари върти.
Разтършува се в купето и видя, че между седалките има кожена папка. Отвори я, махна снимката на две щастливи момчета, които му се хилеха неуместно в ламиниран портрет, видя малък портфейл и много се зарадва. Цяла пачка! Имаше един магазин в края на комплекса, той трябва още да работи. Погледна часовника си: да, ако побърза, ще го хване.
Затича се. Кучетата се разлаяха след него. Изпсува, хвърли срещу тях празната бутилка от джоба на ямурлука и свърна към мокрия пясък до вълните. Тук можеше да бърза без да го следват и джавкат помиярите, те не обичат солената вода. Магазинът беше почти при кея, досами прибоя. Ще стигне навреме, ако не спира.
Не му се ставаше. Но трябваше. Не може да остане тук. Не бива. Нито край морето, нито в него, нито изобщо… тук. Какво прави на това място? Децата, съпругата, всички хора, които обича, бяха далеч. И колкото повече време минаваше, те се отдалечаваха, като окото на Луната, като спомен, който те оставя да остаряваш сам, защото не си заслужил друго.
Рано е за спомени. Стана и потърси чорапите. Да, тях ги нямаше вече - нали станаха на топка. И обувките не са от значение. Тръгна към колата. „Тези камъни, тези островърхи бетонни блокове, те ми препречиха пътя; това не беше случайно - рече си. - Да. Така трябва да е. Не вярвам в съдбовности. А вероятно трябва. Значи ще поема обратно. Ще се прибера. Тук не ми е мястото.”
Стори му, че пак чу същият шум в плиткото край брега. Рибките не спят нощем.
„А децата? - нещо в него потрепера. - Децата как са? Спят ли? Защо не се обаждат?”
Взе решение.

На другия ден в офиса разбраха, че шефът си е тръгнал. Обадил се бил рано сутринта от голям град на петстотин километра разстояние, че вече няма да идва на работа. Морето обожавал, но въздухът бил особен. Или нещо такова. Никой не повярва в това. Говореше се, че жена му била проклета и му поставила ултиматум: или морето, или нея. Той, нещастникът, избрал нея въпреки чудесните условия, при които бил назначен тук. Въпреки всичко, той нямало какво да губи всъщност: дори любовница не притежавал - не защото не можел да си го позволи или нямало кандидатки, а понеже…
И друга новина имаше. Нощният пазач на крайморски хотел се бил натряскал същата нощ по толкова ужасен начин, че се удавил без да иска. Съблякъл се по гащи и влязъл в зимното море да издирва някакав предполагаем самоубиец, на когото преди това бил отмъкнал портфейла и си купил с парите най-хубавото вино, което бил пил досега. В сайта на местния вестник вечерта поясниха: „Такива показания е дал пред властите магазинерът в бистрото край кея. Пазачът-удавник обърнал цяла бутилка пенливо вино още в магазина, почти на екс. Взел втора и тръгнал към водата. За последно бил чут да крещи в плиткото, гол до кръста: „Върни се, човече! Искам да ти благодаря!”. После свидетелят заключил с катинар бистрото и си тръгнал към вкъщи, защото било студено и смяната му свършила, а онзи бил разгорещен, налитал на бой и не подлежал на разубеждаване. Пляскал по вълните, викал и размахвал фенерче, с което търсел някого в морето - този, когото уж окрал. От полицията съобщиха, че няма подадени сигнали за кражби през същата нощ. Инцидентът се разследва.”


ПЕРСОНА НОН ГРАТА

Дадоха ми персонална пенсия.
Първо го чух по радиото. Отворих нета, гледам по сайтовете - вярно, бе! Дали са ми персонална пенсия.
Нито знам защо, нито знам кой. Ама пише - по предложение на министър е станала тая работа. После цялото правителство е взело решение чрез вишегласие и консенсус. И накрая - парламентът.
Брей! Голяма работа съм бил. Имал съм принос, така прочетох. Към културата. Изтичах в банята да се огледам, подскочих и установих със задоволство, че наистина съм голяма работа. Друг е въпросът, че огледалата винаги ги слагат по-високо, отколкото е нужно за целите и потребностите на хората с принос.
- Айде, наборе, да почерпиш! - обажда се първи Гоше. - Честито! Да не вземеш да се надуеш, че съвсем ще се пръснеш. Не бива. Има хляб в тебе. Винаги съм знаел.
То освен хляб друго в мене не остана. Малко съм нисък за килограмите си, но очевидно съм достатъчно висок за културата.
Дадох воля на радостта си и вместо да произнеса ода, изругах най-лирично и възторжено по щастливия повод.
- Пундьо, ще очаквам още утре да полеем пенсията! - изкрещя по жицата другият ми приятел, Серлата, след половин час. Как бързо се разпространяват новините - истински, фалшиви, няма значение: летят със скоростта на младостта. - Няма да те дера, ще отидем в някой ресторант да ядем фазани и патици, че отдавна не съм хапвал дивеч. И червено вино. Айде, до утре!
Пундьо. Не отива на културен човек такова име. Особено когато си лауреат на персонална пенсия. И се казваш Иван. Ама Пундьо ми остана артистичен псевдоним от младите години, когато чертаех жалоните на културата в завода за метални опаковки. Бях шлосер.
Връща се жената от надомната работа, с която се е заела от два месеца, за да запълва дупките на семейния бюджет, и от вратата крещи:
- Свари ли яйцата?
Вярно, че бях обещал. Ама се развълнувах покрай тая новина и забравих.
- Ей сегичка, злато мое! - отвръщам и врътвам копчето на котлона.
Явно не е чула още вестта: а и няма къде, нали по цял ден набива с един калъп форми за габърчета в малък затвор без прозорци насред гробищата извън града; затова му викат надомна работа, понеже мястото е подходящо. Нищо, ще разбере скоро, ще се изненада, най-вероятно ще пожелае да ме целуне и и ще поиска за компенсация да я заведа на екскурзия я на Северния полюс, я на Южния. Или в Перник, където тия два полюса се сливат през зимата като две влюбени противоположности и понякога правят сияние или произвеждат чалга.
Спрях да мечтая, защото моята Пундьовица, златото ми, рязко пусна телевизора на макс и повече не ми проговори. Дори не опита яйцата, сварените.
На другия ден черпя Гоше и Серлата в тенекиеното заведение до градската тоалетна.
- Още не съм взел пенсията - викам, - това е за разгряване.
Човек трябва да загрее, защото иначе не бива - може да ти се пръсне сърцето от радост. На мен и панталонът ми ще вземе да се спука: ако не от радост, от друго. Затова е добре да се разкърша преди интронизацията като първенец преди състезание, да почувствам сладостта от тържественото снизхождение към чуждото нищожество.
Черпя ракия, от най-евтината, а за мезе - кисели краставички. Рупаме, боцкаме, отпиваме и се веселим.
- Персонална, брато! - тупа ме ме по гърба Серлата. Краставичката ту влиза, ту излиза от гърлото ми. - Персонална пенсия! Голяма работа си! Пундьо и половина!
Сетих се, че не мога да достигам нивото на огледалото в банята, но пък това съвсем не пречи да си голям. И Наполеон е бил нисък.
- Така е - скромнича. - Очевидно хората са ме оценили.
Давам си сметка, че странното ми артистично име не ги е смутило. Че то хората, ако по имената се познаваха, мен нямаше и в тоалетната да ме пуснат. За Серлата да не говорим.
- И как няма да те оценят? - Гоше смуче краставичката, защото няма зъби, а протезата му убива. - Ти си персона!
- Персона нон грата! - добавя окуражително Серлата. - Гранде!
Никога досега не бях подозирал, че съм персона. Какъв ли не съм бил на културния фронт: заварчик, шлосер, оператор по чистотата, където се запознах със Серлата - така го нарекохме, защото все му се падаше да чисти женските тоалетни. И съпруг бях през цялото това време, съвсем приличен и физкултурен. Оценили са го хората. Те имат очи и уши навсякъде, тия от министерствата, трябва да са разбрали най-сетне каква перла представлявам. Сам по себе си.
Серлата внезапно хуква към тоалетната, той винаги прави така, защото задържа течности или по навик, а ние с Гоше поръчахме по още едно. Хубаво мина денят.
Но вечерта разбрах, че имало съвпадение на имената. Първо го чух по радиото - награденият с моето име вече си е получил персоналната пенсия. После включих нета - да, награждаването е минало. Състояло се е в някаква гранитна зала…
Какво да ви кажа? Все едно чух пернишка рапсодия от сорта на „Камъните падат, падат от небето…” И все връз мене. Трябваше да се досетя. Ама нали съм суетен, реших, че го заслужавам. Дали били пенсията на друг Иван. Ивановци много, ама Иван-Пундьо е един! Така да знаете.
После бавно ми попремина, поуспокоих се. Че съм персона - това може и да е вярно, даже е истина. Но още не съм пенсионер, признавам. Как тогава ще ми дадат пенсия? За персонална пенсия трябва хем персона, хем пенсионер да си. По едно и също време. Сигурно чакат да ми дойде времето. И тогава ще ме интронизират. Знаят хората, че настъпи ли старостта, човек помъдрява и става толкова културен, че вече и да иска, не може да харчи пенсията за себе си. Най-много да я прахоса цялата в аптеките, ако преди това не я е раздал на телефонни измамници да се почерпят за здравето на болните.
То, ако се замислиш и на компютрите им викат персонални, ама всички ги ползват като да са общи; от куртоазия са ги кръстили така, да дадат значителност на тия, дето ги имат. Компютърът персона не прави, не. Друго трябва за тая работа. По-първо човек трябва да се докара до персона, че после чак да добие пенсия. Защото много пенсионери остаряват и се сбръчкват до ужас, а персонално хич ги няма. Персонализираш ли се, пенсията сама ще дойде лека-полека, ще се отърколи с времето и… хоп! Пада в капана на персоната и става персонална пенсия! Така ги разбирам аз нещата.
Виж, взема ли веднъж аз тая персонална пенсия, всички ще усетят културата ми, не само Серлата и Гоше. Ще бъда щедър, бодър, весел и съобразителен. Ще започна да поздравявам съседите. Няма да тупам чергите от балкона и ще изхвърлям боклука само в контейнера.
Слагам яйца на котлона, та като се върне моята Пундьовица, да знае, че съм мислил за нея през цялото време. Днес съм само персона нон грата, но утре… кой знае.


ПО ПЪТЯ

Наблизо имаше чешма. Слезе по стърнището надолу. Забеляза, че са разорани нивите, но нямаше посеви. Беше месец май.
Раницата му тежеше. Имаше още няколко километра до града. Стори му се доста път. Свали товара от гърба си и седна на объл камък да почине. Така. Развърза вървите и погледна вътре: пълно беше с дрехи, малък вентилатор, пари, увити във вързопче, тоалетна хартия, пътна карта, зимни обувки… „Защо пък съм взел зимни обувки?” Знаеше защо - страхуваше се от змии. Всичко имаше вътре; натъпкана догоре, раницата се късаше по шевовете. А бутилката - изпита и празна. Накъде без вода? Със сигурност тук имаше извор. Някой добър човек беше изкарал навремето от поточето тръба и оттам капеше, дори течеше понякога чиста, насълзена вода. Дядо му разказваше за този човек, но вече не помнеше ясно. А да! Добрият човечец имал трима синове. Пораснали и се разбягали по широкия свят. Останал съвсем сам старецът. И понеже му било тъжно и нещастно, направил чешмата, та когато се върнат, да отпият и да си спомнят. Глупава история. Сантиментална. Обаче автентична.
Огледа се. Кестенът си беше на мястото - още зелен и вече напъпил, съскаше нещо в храстите, а косовете се поклащаха бавно и мързеливо по вейките с отворени човки, защото беше топло за сезона и рано за следобеден сън. Уж пълно с живот, а нямаше жива душа: едва ли ще срещне някого да го упъти.
Ядоса се. Стана и тръгна делово с бутилката в ръце към долчинката, раницата остави. За какво се му тези дрехи? Почти е лято. Целият този багаж го беше взел, защото отдавна нещо го теглеше да дойде и да поостане няколко дни в къщичката на дядо си покрай градчето - вечер там ставаше студено, така помнеше, завивки не знаеше дали има останали, а и те са изгнили или въшлясали, няма как да е иначе след толкова време. Имаше си оправдание този багаж и това оправдание тежеше.
Всеки трънак му беше познат - вчера сякаш беше, когато с пръчка сечеше бодлите им като Санчо Панса, оръженосецът; представяше си, че когато порасне, ще стане Дон Кихот и ще обиколи света като истински рицар. Тук се играеха като малки. Да, ето тук. Това му беше поршето - в папрата си беше направил основи и носеща конструкция на своя бъдещ автомобил. По този макет след години щеше да сътвори собствена състезателна кола - най-бързата на планетата.
- Бръмм! - изръмжа и сви наляво.
Затича се, изсвистяха гумите на поршето и изведнъж я чу! В съзнанието му бликна сякаш. Водата ромолеше! Знаеше, знаеше, че е тук. Някои неща не се променят. Където е текло, пак ще…
Ромоленето се оказа част от пожълтяла пластмасова кутия. Тихият ветрец я блъскаше в изгнил корен на старо дърво и тя стържеше и хлопаше ритмично.
Хвана го още повече яд. Не може да е сбъркал. Зави надясно и се помота в кръг. Започна да къса нервно бъзаците, да гони пилците от гнездата им, да чупи клоните. По дяволите! Нали се връщаше! Как може да го посрещат така? Какво е това безразличие? Стар е вече да играе на жмичка. И с кого? С какво?
Уф, най-после! Ето го. Пред очите му е бил тоя чучур, затова сигурно не го е виждал. А когато човек е ядосан и жаден, не вижда, не чува добре.
- Да! - възкликна. - Знаех си! Това е!
Капеше едва, процърцорваше, но беше достатъчно. Наля си и отпи. Същата течност - хладна и чиста, ведра, позната, го изпълваше със спомени и усещане за младост. Остави капките да се излеят покрай устните му и да намокрят фланелката. Краката му, свити, изтръпнаха, докато напълни малката бутилка, тя се изпоти, затегна капачката и тръгна обратно.
Тук беше облият камък.
Раницата обаче я нямаше. Погледът му зашари из полето - изорано и незасято. Нямаше жива душа. А обли камъни - колкото щеш. И започна да обикаля из камънаците, всичките обли и бели, за да намери раницата край някой от тях.
Толкова дълго я търси, че накрая слънцето тръгна към залез. И водата пак свърши. Значи трябва да се върне при чешмата.
- И колко ще продължава това? - запита се на глас. - Въртя се в кръг. По-добре направо да вървя към града, към къщата на дядо.
И тръгна. Без раница му беше по-леко. Помисли си, че този багаж вече няма нито смисъл, нито оправдание.


СТЪПКА

Свали раницата от гърба си, седна на освободеното място и се загледа в пода. Там имаше нещо. Беше влажна малка животинска стъпка; това му се стори важно. Спомни си, че един слепец с куче беше минал покрай него преди малко. Беше чувал, че уж метрото било недостъпно за тях: и за слепците, и за кучетата им. Явно не е съвсем така. Нищо, глупавите нрави и користните грижи в този безсмислен свят вече нямат значение.
Влакът пътуваше бързо. След двайсет минути щеше да пристигне на летището.
Стисна раницата между краката си, за да провери и да усети още веднъж дали багажът е там. Вътре имаше бомба, а устройството тиктакаше съвсем тихо, но отчетливо. Всичко беше наред. След точно десет минути щеше да се взриви. На предпоследната станция.
Огледа се още веднъж. Вагонът беше претъпкан. Една презряла жена застана нахално пред него и левият й крак изпълни влажната стъпка, в която се беше втренчил.
- Няма да ми отстъпите мястото, нали? - попита госпожата. Косите й бяха бели, носеше очила със силни диоптри и държеше чанта, пълна със зеленчуци.
- Разбира се, че не. - Точно сега не виждаше смисъл да бъде учтив.
Погледна часовника си. Осем минути.
- Днешните младежи са невъзпитани - съобщи възрастният господин до него и стана. - Моля, заповядайте, госпожо.
- Благодаря. - Тя изсумтя и седна отривисто. Погледна с възмущение този до себе си. Изглеждаше й напълно нормален, но в същото време го ненавиждаше.
- Не можеш да познаеш вече кой какъв е - каза. - И всички носят раници. Като да са алпинисти. Мислех, че тази мода ще отмине. А вече повече от десет години ги носят. И късите поли не бяха модерни толкова дълго навремето.
Възрастният господин кимна. Това беше вярно за съжаление. За късите поли. И за времето.
- И знаете ли какво носят вътре? - оживи се жената с диоптрите. - Нищо! Едно обемно нищо. Това е целият им багаж.
Собственикът на раницата се опитваше да не слуша.
Пак погледна часовника. Седем минути.
Влакът направи остър завой и хората се сбутаха. Учтивият старец едва не се строполи върху коленете на младежа. Осветлението започна да примигва, за миг спря и после светна отново.
- Всеки носи това, което има. Понякога и нищото е багаж - сподели остарелият джентълмен и поотупа нервно панталона си, сякаш се ядоса, че е имал неволно съприкосновение със седящия непукист. - Нали така, млади човече?
„Скоро ще разбереш, дъртако! Съвсем скоро!” - отговори мълчешком и притисна по-здраво раницата между краката си; сведе поглед. Изобщо не го беше страх; яд го беше, изпитваше злоба. Дразнеха го тези моралисти наоколо. Какво е техният свят? Нищо. Свинщина. Като собствения им живот. Нямат религия, нито вяра. Не смеят да обичат. Не смеят да мразят. Нищожества. Гласоподаватели. Идеалите им се свеждат до някакъв евтин морал, а повечето от тях дори не знаят съдържанието на тази дума. Те трябва да умрат, подлеци мръсни. За да започне нещо ново. Да! За да се роди сияние - от гърма на експлозията, от огъня на мъчителния взрив!
Без да усети, беше вдигнал леко ръцете се с дланите нагоре и усещаше как сърцето му лудо бие. Краят наближаваше. Затвори очи.
- Може пък да е глух. - Очилатата дама очевидно искаше да води разговор. - Не ми изглеглежда невъзпитан. Не бива да съдим за хората по поведението им.
- А по какво? - Възрастният стискаше по-здраво висящата дръжка и гледаше строго.
Разговорът им потръгна. Тези двамата наистина бяха моралисти и изпитваха радост да се възмущават публично от държанието на човек, който се опитва да ги пренебрегне.
Оставаше само още една минута, стисна още по-силно раницата. Започна да се моли, устните му се движеха, но не говореше нищо, дори не шепнеше. Пулсът му се учести, знаеше, че между живота и смъртта има само няколко секунди време. През съзнанието му профучаха като във вихър всички грехове, които беше извършил, зави му се свят, вярваше, че за него ще има нов живот, нов шанс, прераждане - там, в белия облак, при справедливия бог, където неверниците…
Изведнъж мотрисата рязко спря, изсвистяха остри спирачки, металът стържеше и ехото му кънтеше в тунела, хората изпопадаха и се блъскаха по пода. Чу се нещо като лай, свиреп лай. Раницата отхвръкна и часовникът, тиктакащ в нея, изскочи и се отърколи някъде под седалките; две жици го свързваха с бомбата. Осветлението отново спря, замъждука и после светна приглушено. По вътрешната радиоуредба мъжки глас съобщи:
- Моля за спокойствие! Всички да останат на местата си. Чакаме линейка. Имаме извънреден случай!
Хората зашумяха, че някой е опитал да се хвърли под влака. Една жена започна да плаче. Други ругаеха.
Възрастният господин вече не говореше с очилатата госпожа.
Двамата бяха свалили дегизировките си и държаха здраво младежа. Всъщност не бяха възрастни, поне не достатъчно стари за ченгета, готови да умрат преди или вместо пенсия. Бомбата беше обезвредена за секунди, никой не видя какво става в суматохата. На пода се търкаляше зарзават.
Влакът бавно се придвижи до спирката, дойдоха санитари и униформени, хванаха младия човек и започнаха да го обискират. Той не се съпротивляваше. Главата му падна настрани като отсечена, от устата му потече кръв.
- Няма пулс! - установи лекарят делово, докато опипваше врата му. - Поместете се, моля! Носилката, по-бързо!
Очите на младежа, покосен от тежък внезапен инфаркт, гледаха към влажната стъпка на пода, която приживе му беше направила толкова силно впечатление. Тази стъпка не беше човешка.
Сякаш никой не забеляза полицейското куче, което внезапно се появи отнякъде и тревожно дишаше миризмите около трупа и раницата. След него вървеше слепецът и говореше нещо по радиостанцията. Носеше тъмни очила, но без тях виждаше по-добре.


СЪБОР

- Какво да ти кажа? То не е за приказване. Ден да мине, друг да дойде. Настана едно такова време - препарирано, изкуствено, мъртво време. Гледа те право в очите и нищо не вижда. Опулено. Имах навремето един авер…
Полският фиат, измазан наскоро с кафява боя, едва лъкатушеше из кривите пътечки над селото. Пътуваха към манастира. По това време там имаше нещо като събор - много хора се събираха.
- По-внимателно - прекъсна го строго спътникът. - Тоя, твоя авер, не беше никакъв препаратор. Едно пиле беше балсамирал само. И то приличаше на скумрия. Много говориш, а не гледаш пътя.
- Че какво да му гледам на пътя? От година на година по-зле става. Никой не ще да го оправя. Като дойдат есенните дъждове, направо отнасят и последните остатъци от асфалта. Камънаците от билото се търкалят надолу и понякога достъпът до манастира е невъзможен. Как деянат там монахините - един господ знае.
- Те си имат брашънце сигурно, не им трябва много.
- Така е - съгласи се шофьорът. - И градинка си имат, аз съм я виждал. Садят си това-онова. Казват, че и зад баира стопанисвали малка нивичка. Преди години продаваха ракийка, ама не струваше, слаба беше. Добре, че вече не произвеждат. Джанковица.
Направи голям завой, за да заобиколят голяма дупка по средата на пътя. Вляво зеленото блестеше като сресано - едва покълналата трева леко се поклащаше от вятъра, а слънцето мамеше погледа и осветяваше цялата източна част на билото: вековни дървета и остри зъбери разкриваха тайното си великолепие безмлъвно, гордо и спокойно.
- Красиво е, а? - шофьорът беше в добро настроение. Беше сменил важен чарк в автомобила и сега знаеше, че няма да има проблем да отидат до манастира и да се върнат. Колата му беше на повече от трийсет години и вече трудно се намираха резервни части.
- Много. Много е красиво. Не съм идвал никога тук напролет.
- Идвал си, ама беше отдавна. А аз съм идвал повече от тебе. Навремето с жена ми не пропускахме събор. Ама то какви бяха съборите - веселба, ядене, пиене, лакърдии, музика… Празник беше, не събор. Сега не е така.
Някой отзад рязко наду клаксона. Възрастният водач на фиата свали прозореца и махна с ръка:
- Айде, минавай, минавай! Закъде си се разбързал? Най-много да спукаш някоя гума. А дано!
Пристигнаха тъкмо навреме. Огромен казан с вкусна чорба приятно димеше на средата на поляната пред манастира. Нямаше много хора. Слънцето припичаше.
- Искаш ли, докато стане време за обяд, да запалим по една свещ, а после да те заведа на хубавото место? А? Ще си спомниш, как няма. То си е същото, местото, малко хора го знаят.
Спътникът кимна. Нямаше какво друго да правят. Запалиха по една свещ за мъртвите, по една за живите. Видяха новия параклис, построен преди една-две години. Манастирът беше поддържан. Надписите с разни цитати от Библията, бяха като нови, с ярки кафяви цветове. Чистичко. Тук-там подаваха родовите си главички иглики и теменужки.
- Слънчево, ама си е още студено - рече шофьорът. - Айде да походим малко, че да се сгреем. Ще ти покажа местото.
След десетина минути полянката се скри зад тях, а те навлязоха в рехавата борова гора, където беше още по-хладно. По високите части на дърветата клоните пукаха, блъскайки се един в друг от вятъра.
- Брей, настръхнах! - разтри раменете си спътникът. - Страшничко е в тая гора. Защо ме доведе тук?
- Страшничко, глупости! Виж колко е чист въздухът само. И е спокойно, диво. След малко ще видиш защо те доведох.
Пред тях блесна на слънцето малка полянка, цялата в цветя. Беше бяло и зелено, като че ли снегът още не се беше стопил.
- Ето тук ще поседнем. Тук идвахме винаги. Ще си спомниш.
Опряха гръб о гръб и замълчаха. Мислеха за различни хора, но по еднакъв начин. И двамата седяха със затворени очи, вслушани в тихото жужене на времето, което стоеше край тях препарирано и ги гледаше с кръглите си, строги и ококорени мъртви очи. Стана време за обяд, от полянката се чу глъч, надойдоха и младежи, деца тичаха по тревата.
Полският фиат едва се тътреше по нанадолнището към градчето. Двамата пасажери в него изглеждаха умислени.
- Не трябваше да идваме - каза унило шофьорът. - Стана ми мъчно.
- Добре направихме, че дойдохме. - Спътникът му умеше да възразява благо, ненатрапчиво. - Иначе щеше да ни бъде още по-мъчно. Аз като си спомням, ми става хубаво. И по-малко боли като че ли. Забравя ли за миг, боли, та се къса - вина ме налита, че аз съм виновен, задето те умряха, а не аз.
- И при мене е така. Затова ти казах, че вече ме е страх от времето - все ми се струва, че ме наблюдава. Щурава работа. - Зелените равнинки бавно се сливаха с потъмняващото небе. Замириса на огън, от него или от мъглата дим се стилаше под планинския гръб като сапунена пяна. Спътникът пак разтри раменете си и се загърна с шубата. - Ама ти си станал много зиморничав? Преди не беше такъв. Нали ще останеш да преспиш у дома? Ще запаля печката. Има къде да спиш. Даже може да избираш между две стаи. Къщата е празна. Куха е като мене.
- Не, ще си ходя. Има влак в седем вечерта.
- И закъде си се разбързал? Утре е неделя.
- Именно. Неделя е най-тъжният ден. Човек трябва да е сам. Така е по-близо до тези, които е загубил. И по-далече от другите, дето нямат нужда от него. Сам ли си, значи си по-близо до себе си. Аз така мисля.
Колата силно се раздруса и амортисьорите - стари и ръждясали, изскърцаха гневно.
- Май си прав, братче. - Шофьорът стисна кормилото по-здраво и дланите му се изпотиха. - Да, май си прав. Значи - живот и здраве, чак догодина пак по това време ще се видим, а? Ще вземем да се забравим дотогава.
- Ще се забравим - повтори като ехо спътникът. - Ще забравим ли? Дай боже.
Старият полски фиат спря пред портичката на стара къща. Двигателят запърпори и угасна. Шофьорът бавно слезе, разкърши кръста си, огледа се, замижа срещу слабата крушка на вратата на къщата и погледна в купето на колата.
- Забравих да ти кажа - каза, - че влакът вече не спира тук. Гарата я направиха на хотел. Ама и той фалира. Кой те излъга, че в седем има влак? А?
Спътникът му не отговори. Той беше хванал влака. А неговият стар приятел и съсед, шофьорът, още стоеше на гарата и махаше за сбогом след железницата.


СЪН

Много дълго продължи този сън. Като нишка от някаква плетеница - усукваше се, диплеше свои форми, после се обръщаше, влизаше в други образувания и накрая вече всичко се объркваше в хаотична безредица, красива и плашеща едновременно.
Сънят рисуваше живота му такъв, какъвто той не искаше да бъде. Паяжина - бяла, надиплена и примамлива като капан, висеше в главата му всяка нощ. Усещаше, че паякът е той, затова не можеше да спи, тревожеше се, че ако помръдне, ще се оплете в собствената си мрежа - уж негова, а всъщност оплетена от съня, същият сън, който идваше и си отиваше без да пита.
Дали не бълнува?
Бълнува, разбира се.
- Ето сега ще стана и ще отида до мивката, за да си налея една чаша вода! - провикна се бодро и установи, че гласът му е уморен, дрезгав и не е… съвсем негов.
После видя някак острани, че тялото му се изправя, прегъва се, за да направи крачка, а сянката, която го отразяваше, беше много по-голяма и ясна от самото тяло.
Отпи от водата и се взря в отпечатъците на потните си длани върху стъклената чаша. После се обърна и се уплаши, че сянката го наблюдава, станала е съвсем голяма и е готова да го погълне. Тази сянка е напълно черна, не е като паяжината от съня му. Дали да не избяга? Къде? Та той е пленник на собствената си паяжина. Нали той изплете живота си такъв, какъвто е? Как да избяга? Невъзможно е.
- Сега ще се върна в леглото и ще заспя! - каза още по-силно, та сянката да се уплаши и да избяга. Неговата сянка никога не се плашеше. Тя беше по-смела от него, такава сянка има право на собствен живот.
Вероятно затова тя му отвърна със същия дрезгав, рязък и силен глас:
- Ще си легнеш в леглото и няма да заспиш! Заспиват само хора с очи. Затварят клепачите, спускат пердето на този живот и отиват в другия.
Да, стаята беше прекалено малка за двамата - за него и за сянката. Нека тя да си крещи, това също е безсилие, той ще прави каквото иска и каквото е решил. Сянката да отговаря за своите сенчести неща.
Затвори очи. Перде? Хм. По-скоро щора. Карай. Всичко е сянка.
Защо ли се изпотява? Не е топло. Не е и студено.
Просто има нужда от почивка, това е. Дали животът е паяжина, не е въпрос, който ще реши паякът. Нито собствената му сянка.
Този въпрос могат да решат само жертвите на паяжината. Унесе се. И сякаш задрема. Обаче телефонът звънна.
Мразеше мобилните телефони.
- Кой е?
Мълчание. Сигурно е грешка. Понечи да натисне копчето за затваряне, обаче чу:
- Аз.
Позна гласа му.
- А, ти ли си. Кажи.
- Няма какво да ти казвам. Обещах да ти се обадя, когато идвам.
- Ти… Кольо ли си?
- Не, Сянката съм. Вчера говорихме.
- Вчера говорих с Кольо.
- И утре ще говориш с него. Кольо е вече при мен.
Значи затова се е изпотявал. Сянката е била на жица разстояние. А може би е грешка?
- Кой се обажда всъщност?
Чу се пиукане.
Дължеше пари на Кольо. Сигурно е от някоя колекторска фирма. „Боже, боже… Защо се наложи да вземам заеми на стари години. И ги взех, макар да знаех, че няма да мога да ги върна. Сигурно защото цял живот се нядавах някой да го стори вместо мен. Нещо добро. Без аз да правя добро. Да взема от чуждото и друг да плати. Така е най-сладко. В крайна сметка животът е… такъв.”
Закахъри се. Кольо бил… при нея. Че коя е тя, по дяволите, та да знае за Кольо? И за задълженията му? Жена му ли? Едва ли. Кольо никога няма да каже да жена си, че дава пари на своя приятел, дори те да са му последните.
Но пък, от друга страна, щом Кольо вече е на оня свят според Сянката, значи няма да има на кого да връща парите. И всичко е наред.
Сипа си вода, ръката му трепереше. Надигна чашата, а в отражението на водата видя нея… Сянката. Клатеше зад гърба му нещо в края си, костовато като показалец: „Не пий вода… Няма нужда.”
Остави чашата на мивката и я погледна злобно. „И дълговете като нея ще оставя. Кольо ще пие студена вода. Синовете му - също. Нищо не могат да вземат от мен. Нямам нищо на мое име. Това е добре. Всичко съм премислил.”
Сърцебиенето не беше нещо необичайно, но този път дойде внезапно и по-силно. Нещо блъскаше, лумкаше в гърдите, като разгоряла пещ със стари цепеници. Усети, че този път е различно.
- Дълговете… Кольо… - едва говореше. Държеше се за стомаха и опипваше гърдите. В него беше влязло нещо.
Досети се за сина си. Тя, майка му, трябва да се е погрижила. Минаха шейсет години. Не му пращаше издръжка на младини, наистина. Но пък в крайна сметка… може би е имало причина. Винаги има причина. Децата са на майка им. Той тогава имаше други проблеми, други харчове. Това дете не беше само негово.
Сянката дойде и го помилва. Стана студено. Беше по-грозна от това, което бе виждал на рисунки и в сънища. Миришеше ужасно.
Не беше милване докосването й - режеше този допир, стържеше, скърцаше като стиропор в огледало, разкъсваше го. Усети, че целият гори. Чувал беше, че така е преди края.
- Дълговете се наследяват - каза благосклонно миризливата грозница. - Това облекчава болката по пътя надолу. Няма страшно.
- Но аз нямам наследници - едва продума смъртникът. - Дори не осинових, въпреки че можех. А сина ми… майка му само знае къде е.
Тя се изхили доволно:
- Ето това е страшното. Цяла вечност ще плащаш лихвите. - Изкикоти се зловещо. - А главницата си ти. Ха-ха!
Не се уплаши от вида й толкова, колкото от думите. А тя се изплю в лицето му:
- Адът е банка. Там обичат длъжниците. Хранят се с тях. Няма равноправни. (Хи-хи! Равноправни!) А ти, самодържецо? Везните… Ти си изпуснал везните на своя живот. Защото си мислел, че ги държиш. И своиш. Сега ще разбереш някои неща. Налага се.
Не го остави да говори повече. Нямаше смисъл. А и трябваше да плаща. Не биваше да се мотае вече в този негов свят.
„… Много дълго продължи този сън - каза си, когато усети, че вече е буден. - Имах чувството, че няма да се събудя никога.”
Опита да отвори очи. Но не успя.
Понякога така се случва. Клепачите залепват. Когато има защо.


У ДОМА

Към обед притъмня и започна да вали. Градът беше под планината и отдалече изглеждаше като слят с нея.
Отдалече гледаше и той, затова му се стори, че този град не е същият вече, не е неговият. Беше израснал там и сега се връщаше. А градът като че се беше смалил. Двайсет и две години по-късно.
- Край пътя преди града има кръчма. По-добре да спрем там. Ще отдъхнем и ще се насладим. Гледката е чудесна, ще видиш.
Човекът до него беше доста стар, но ходеше изправен и без бастун. Носеше куфар.
- Добре - съгласи се старецът. Зарадва се, че ще починат, ала каза: - Но защо да спираме?
- Така искам. Нали се разбрахме във влака? Аз съм ти водачът, ще ме слушаш.
Повървяха още около половин час. Ръмеше леко, дрехите на стареца подгизнаха, но той не се оплакваше.
- Тук беше - рече водачът. Пътят се отбиваше вляво, имаше празно място и няколко едри камъка, но друго нямаше. - Сигурен съм. Тук беше страноприемницата. На два етажа. Първият етаж беше хлебарница, до нея на калкан - кръчмичка с хубава наливна бира.
- Добре, Саше. Щом казваш, значи така е било. Но сега не е така. Искаш ли да поседнем?
Лицето на възрастния човек разкриваше умората му. Движенията му още бяха пъргави, но цялата кожа по лицето му се беше свлякла, очите му изглеждаха ококорени и подути.
Сашо се съгласи. Няма закъде да бързат. Къде е ресторантът, по дяволите? Цяла къща не може да се изпари току-така. На горния етаж живееха негови далечни роднини. Те първи щяха да го видят. Къде са те сега? Или беше сбъркал мястото?
- Ти постой тука, почини си - каза. - Аз ще поогледам наоколо.
Край пътя зеленината беше гъста и почти непроходима. Планината се беше свлякла като кожата на стареца и беше погълнала половината от трасето. Личеше, че оттук не минават много коли. Прахоляк и тръни правеха картината още по-тъжна. Сега прахолякът се превръщаше в кал. Обувките му се пързаляха и той се подхлъзна, олюля се и се отърколи в малката долчинка, която зейна пред него изведнъж.
Докато се търкаляше равномерно и бързо по надолнището, стискаше здраво в ръката си чантата - там бяха портфейлът му и снимката. Усети острите камъни и бодлите на трънаците, в него нещо пропука, но не се почувства наранен. Най-сетне спря да се върти. Виеше му се свят. Усмихна се: легнал в дола, гледаше мрачното небе и падащите от него капки - бавни, уморени и тромави, едри като мъниста. Затвори очи и усети влагата върху клепачите си. Беше му приятно.
Опита се да стане, но по-рязко, отколкото трябваше. Остра болка прониза кръста му, той се наведе, изохка и пак легна, този път настрани. Внимателно се подпря на единия крак, повдигна се, но болката отново го сряза.
„Трябва да полежа малко - каза си. - Сигурно съм се навехнал или съм прищипал някой прешлен. Това трябва да е. След минута-две ще отмине.”
Полежа десетина минути. Не усещаше болка, но дъждът се усили и вече не му беше приятно.
Отново се повдигна на ръце, после придвижи левия крак напред и тъкмо да се изправи, нещо прощрака и болката в кръста направо го сряза на две. Притъмня му пред очите и рухна на земята.
Когато се опомни, дъждът беше спрял и като че ли вече мракът беше причината да бъде сиво и глухо наоколо, не толкова лошото време.
Страх го беше да направи нов опит. Имаше ли избор обаче?
Чу звъна на мобилния си телефон - някъде далече и спотаено припяваше мелодийката му, има-няма десетина-петнайсет метра, към по-високата част на долчинката. Звънеше настойчиво.
„Добре е, че дъждът не го е повредил. Сигурно съм го изпуснал, докато се търкалях надолу. Дали ще мога да го намеря? Само да го намеря… ще се обадя да ме вземат оттук. Трябва да опитам да стана.”
Опита. Но не се получи. Болката беше нетърпима. Мръкваше.
- Сашеее! - викаше старецът край пътя и се оглеждаше. Имаше около час път до града, а вече се свечеряваше. Той не можеше да ходи бързо и чувстваше, че вече е време да тръгва. - Сашеее! Къде си?
„Трябва де е минал по някой пряк път - помисли си. - Няма смисъл да го търся. Той бърза. Поне да се беше обадил. Чакай да му звънна.”
Набра номера на мобилния му телефон. Никой не вдигна.
„Тук може да няма обхват. Това градче е малко и е под планината. Няма връзка вероятно.”
Прибра телефона в джоба си и тръгна сам по пътя. Дъждът беше спрял и се ходеше по-леко.
Не можа да мигне цяла нощ. Беше му студено и изпита страх - зъл, хладен и тревожен, тръпнещ страх, който го изненада. Не се беше страхувал така много отдавна - може би от двайсет и две години, откакто напусна това градче. Тогава беше съвсем млад, но като че ли не бе преодолял страха от тъмното. През годините този страх стана непоносимонст към неизвестното. Омраза към непознатото.
И към влечугите. Опасяваше се, че ако мърда много-много, ще го нападнат змии и гущери. Тук трябва да има много. Планината е съвсем близо. Той беше в планината. Как да се предпази? Дори не може да се движи. По-добре изобщо да не шава. Ама че нелепа ситуация! Нищо и никакво подхлъзване, а виж какво докара. Как сега ще намери джиесема, как ще се обади? Кой ще го намери тук? Е, все трябва да има начин да се измъкне от това дере. Не може да умре тук в края на краищата. Глупаво е даже да си го мисли. Човек не се ражда и не работи цял живот, не учи, не се развива, не лъже и не го лъжат, не гради и не мечтае, за да погине по този безумен начин. Чак пък толкова безсмислен животът не може да бъде.
„И все пак… Какво да правя?”
Не можа да си отговори. Но не се успокои, защото наоколо беше толкова тъмно, че отраженията на далечните тихи светлинки на града в ниските облаци му се струваха ярки и близки. Нямаше звезди.
Старецът стигна до града и намери пощенската станция. Там го упътиха. Беше вечер, трябваше да побърза. Не бива да отива по никое време. Докато влачеше нозете по непознатите улици, опита отново да се свърже със Сашо. Не успя. Странен беше този младеж. Запознаха се във влака. Не изчакаха автобуса, който щеше да ги закара директно до градчето; решиха да вървят пеша.
- Ще видиш колко е живописно! Навсякъде е зелено по това време, пътят е чудесен, ще се отбием да пием по бира в една красива кръчмичка. Ще видиш! Само ме следвай. И си запиши номера на телефона ми!
Запамети го - знаеше как да използва клавишите. И го последва. Интересен беше разказът на този Сашо. Да зарежеш всички - близки, познати, роднини, и да заминеш внезапно. И никой да не знае къде си. Дори майка ти. Да не пишеш. А в същото време да твърдиш, че си ги обичал през цялото време. Че са ти липсвали. Възможно ли е това?
- Никога не си задавам този въпрос - каза Сашо във влака. - Не знам дали е възможно. Знам само какво чувствам. Сега вече имам пари. Мога да ги гледам спокойно в очите. Имам стойност. Те ще видят нов човек. Ще ме уважават. Какво бях преди това? Какво бях преди да се махна от този град?
- Какво беше? - попита старецът, защото искаше младежът да довърши споделеното.
- И сам не знам. Една мечта бях. Глупава мечта. Страхливец. Страхувах се от тъмното. От змиите. От неизвестното. Май от всичко се страхувах. Дори ме беше страх да мечтая: мечтите ми станаха толкова големи, че можеше да ме погълнат. Разбираш ли?
- Разбирам. Струва ми се. - Старецът не разбираше напълно Сашо, но се опитваше. Той самият отдавна нямаше мечти. Единственото му желание беше да не пречи. На неговите години това е достатъчно.

Стори му се, че вече зазорява. Храстите живнаха, клоните на близките дървета прошумолиха, птичките май се разбуждаха. Опита да повдигне тялото си, но вляво като с нож го проряза рязка и парлива болка. „И как сега да се изпикая, по дяволите!”, изруга и стисна със зъби. Това положение го вбесяваше. Доближи до себе си чантата, извади снимката на майка си и замижа. Още не се виждаше добре. Гледа я дълго, докато стана съвсем светло. Целуна снимката и внимателно я прибра в чантата. Двайсет и две години. Майка му вече не изглежда така, това е сигурно. Но той винаги така ще я помни. Как ли ще се зарадва, като го види! И като разкаже, че е успял, че вече е заможен, че има планове… Хубаво ще бъде. Тя заслужава тази радост. А той ще бъде горд, че я е зарадвал.

Краката едва го държаха, куфарът уж беше лек, а сега му тежеше; но не се огъна. Стигна до старческия дом. В тъмното сградата му се стори красива и спретната. Там го очакваха. Приеха го, настаниха го. Вече беше късно за вечеря. Нищо. Нямаше да е за първи път да си легне гладен. Излъга, че е вечерял. Беше сам в стаята. Не искаше да мисли за нищо сега. Беше много уморен. Легна и заспа.
На сутринта слезе в трапезарията и се запозна с персонала. Всичко му се струваше чудесно. Имаше зала за почивка, нещо като голяма всекидневна с масички и сив мокет, с телевизор, табли, шахматни дъски, малка библиотека. Градината беше чудесна. Закуси с голям апетит. Истински Дом за възрастни. Хубав дом. И хората едни такива - прибрани, тихи, тъжни, премерени. Имаше и по-стари от него, ще намерят какво да си кажат и за какво да помълчат. Всичко изглеждаше наред. Да, тук той щеше да живее добре. И нямаше да пречи на никого. А Сашо… Сашо обеща да му идва на гости. Като на свиждане, но не съвсем така: това е старчески дом, не е болница.
В купето на влака Сашо говореше така: „Аз ще се установя да живея в този град. Обичам го. Пред всичките тези години го обиквах още по-силно. И ти ще ми идваш на гости. Ще те запозная с мама. А сега ще ти покажа пътя до Дома за възрастни. Не е далеч от пощенската станция. Като поспрем за малко в кръчмичката, няма и час - и сме там.” Обаче стигнаха само да кръчмичката. Тази, дето я нямаше вече. Сашо не му показа пътя докрай, тръгна нанякъде, сигурно не е имал търпение да се прибере у дома. Нищо, той сам го намери, пътят беше единствен, нямаше разклонения. Дано да е добре това странно момче. Как внезапно изчезна! Щом не се обажда, добре трябва да е. Така е при младежите.
Сашо не беше добре. Лежеше, не помръдваше, беше жаден. Беше по-тъжен от хората в Дома за възрастни; и по-безнадежден от тях. Опита се няколко пъти да извика за помощ, но нещо вътре го режеше остро, щом поемеше по-дълбоко въздух. Трябваше да диша леко и да не се напряга.
Започна да лази полека към мястото, където вчера беше чул звука на мобилния телефон. Скоро се отказа. Болката беше по-силна от желанието му. Като мечтите, които преди двайсет и две години бяха станали по-големи и по-силни от него.
Старецът беше намерил своя нов дом. Сашо - също.
Те двамата повече не се видяха.