Коста Странджев

1.

Тролейбусът се е откачил от електрическия си гердан, килнал се е и запречил улицата. Подире му ръмжи и потръпва моторна колона. Пред мен е олющен „Форд”, който високомерно намига с възпалените очи на стоповете си. Отсреща е павилионът на „Здрава храна” и макар че съм ужасно гладен, не мърдам от седалката. Съвсем съзнателно се възмездявам за снощната си мекушавост. За да отбия пристъпите на глада, паля цигара и съчинявам мислено някакви глупави комбинации с цифрите от милиционерския номер на „Форда”. Получават се интересни числа и ако съм фаталист като Яна, непременно бих си ги записал за седмичния тираж на тотализатора.
Шофьорът пълзи по белия покрив на тролея, но усилията му да прикачи антената са безполезни. Кой знае докога ще дреме така! Все повече се дразня и както винаги при подобни ситуации преди всичко на себе си. Ако не бях толкова малодушен, сега щях да се излежавам на дивана в топлата стая и да преглеждам както винаги по това време сутрешния брой на вестника.
Снощи Яна ме попита:
- Утре вечер сме у Калчеви, нали? Повдигнах рамене с преднамерена разсеяност.
- Как така! - удиви се искрено тя. - Мисля, че вече знаеш. Сам чу, когато им обещах вчера по телефона, и не възрази. Спомни си, моля ти се!
Не беше нужно да напрягам паметта си, защото Яна наистина е права. Но на тази уговорка тогава погледнах само като на пожелание. У Калчеви аз няма да отида. И затова реагирам категорично:
- Ах, да!… Спомням си. Само че едва ли ще мога. И особено утре вечер. Имам да пиша много бръз материал за подлистник на втора страница. Непрекъснато отлагам, но съгласи се…
- Номер ли е? - попита ме тя вече с иронии в гласа си. И тези нейни иронични нотки вся¬кога са ме карали да побеснявам.
- Престани с тия твои номера. Не съм мистер Сенко, за да дебнеш във всяка моя дума фокус. Искам да пиша!
Ефектът, както и очаквах, беше страхотен. Скандал. Упреци. Накрая не издържах - съгласих се…
- Ти винаги си бил послушно момче. Тогава не забравяй да отидеш в магазина на „Комунални услуги” за цветя. Жана ще си умре от радост. Знаеш каква е. ..
-Добре - съгласих се аз миролюбиво, макар че би трябвало само да се изсмея гласно на нейния наивен аргумент: „Знаеш каква е!” У Калчеви съм бил само веднъж и втори път кракът ми няма да припари никога там. И досега имам чувството, че през онази нощ съм бил не на гости, а на скучна оперета. Калчев ни посрещна с наредено шахматно табло в хола, но жена му не ни остави. С танцуваща, оперетна походка ни помъкна из лабиринта на новия апартамент, твърдо решена на всяка цена да ни смае с английския хладилник, телевизора „Филипс”, белгийската нафтова печка, радиограмофона. Бяхме провинциални екскурзианти, попаднали в национална художествена галерия, с екскурзовод Жана. И тя, подобно на всеки екскурзовод, не се уморяваше да бъбри с предварително заучени формули. Бъбреше за това, кое как е купено, връзките (споменаваше ги в полушепот), баснословните цени (е удоволствие). Когато най-сетне свършихме и с банята („Бойлерът е уникален. Ах, какъв ужас, какво търчене беше и за него!…”), бяхме грохнали. Седнахме на червения диван до големия фикус и млъкнахме. Всъщност никой от нас нямаше повече какво да каже на другите. Калчев смутено премести шахматното табло към мен, но аз се прозинах най-просташки и казах, че е вече достатъчно късно, та най-добре ще бъде да си вървим. Вече на вратата попитах Жана със злоба дали и изтривалката не е от „Кореком”.
- Защо се подиграваш? Та те са порядъчни хора! - възрази ми сърдито Яна навън.
– Имаш предвид рентгеновата снимка на Калчев ли? Тя, скъпа, доколкото си спомням, беше на капачката на коляното, а не на сърцето му.
- Не се опитвай да остроумничиш! Не ти отива, пък и не умееш!
И тогава, както и снощи, ние с Яна се скарахме. - Хората могат да живеят, както намерят за добре - убеждаваше ме тя. - Достатъчно е да не ощетяват другите и да са порядъчни в обществото.
- А ако са подлеци?
- Калчеви никого не са изнудили, за да говориш така за тях.
- Но те са роби на вещите - горещях се аз, - а това винаги е една потенциална предпоставка за развитието на еснафа в подлец.
- Остави тези шаблонни фрази от вестника1
- Но защо бъркаш тук вестника? Забрави ли, че тази Жана припадна, когато колежката й си купи портманто, по-модерно и по-хубаво от тяхното? Ами за мача с „Ювентус”? Спомни си! Не счупи ли телефоните за билети, макар че никога през живота си дотогава не беше стъпвала на стадиона? Но тя настояваше, защото тогава това беше модата на деня и онзи, който се снабдеше с билет, притежаваше двайсет и четири карата щастие, по нейния израз.
Извръщам глава назад. Колоната ни, начупена и дълга, вече се е проточила едва ли не до халите. А тролейбусът все още не се помръдва. Сега по него се катерят двама здравеняци й шофьорът отдолу им подава дълги пръти. Само кондукторката е безучастна към всичко това. Подпряла се е на стъпенката на тролея и явно флиртува с регулировчика. Да, противно пътуване. И все пак сто пъти съм по-доволен, че се противопоставих на Яна. Сутринта започна с това, че се ругаех за снощното си малодушие. Защото това всъщност е най-големият недостатък в характера ми. Трябвало е още когато съм бил дете, родителите ми да го видят и да ме лекуват, така както са ме церили от скарлатина и заушки. Струваше ми много колебание да вдигна телефона и се обадя в службата, където работи Яна. Казах й твърдо, че главният редактор току-що ми е наредил да замина в командировка, така щото довечера…
- Къде? - прекъсна ме тя.
- В Сребрен! - казах неочаквано и за самия себе си. И сетне, вече със сравнително чиста съвест, поясних: - Ще пиша очерк за председателя на кооператива… - И бях готов да възразя, че не съм фокусник, защото познавах нейната заядливост при такива случаи и очаквах упреци за нови номера. Но този път тя премълча, слава богу, навярно не е била сама в стаята. Пожела ми добър път и неизменното - да внимавам с колата.
Двамата младежи с прътите най-сетне наместват тролейбусната антена на електрическите й релси и въздухът посинява. От жиците бликва фантастичен бенгалски огън. Тролейбусът тръгва. Кондукторката приключва флирта с регулировчика. Подала е глава от отворения прозорец и му маха с ръка. Потегля и крантата с възпалените очи - „Фордът”. Преминавам стария мост на Марица и движението отново ме вбесява. Пред мен е камион на отдел „Чистота”, зад който съм принуден да пълзя с бързината на пешеходец. Опитвам се да свия вдясно - предупредителен знак, - улицата е затворена. И пак пълзя, като за стотен път се заричам, че непременно трябва да напиша статия за този непробиваем вал от забранителни знаци, с които КАТ е барикадирал всичките улици на Пловдив.

2.

Не е номер, както сега вероятно си въобразява Яна. Наистина пътувам за Сребрен.
Преди няколко дни секретарят на Окръжния комитет на партията ми разказа за председателя на тамошния кооператив. Обещах му непременно да отида и това, че именно днес пътувам за Сребрен, е плод на онова хрумване, което ме осени при разговора с Яна. А случаят, който разказа секретарят на Окръжния комитет, е такъв:
Пролетта, в продължение на цяла седмица, трактористите на Сребрен не щели да работят. Двама от тях се женили, единият заминал войник. С една дума, ударили го на празници. Но времето било фатално за сеитбата на памука. Тогава председателят запретнал ръкави и седнал сам на машината. Всяка вечер, от името на тракторната бригада, отчитал в Окръжния народен съвет засятото през деня.
Удивително! Секретарят непрекъснато се възхищаваше на откритието си и твърдеше, че това е типичен образ на високосъзнателен деец, истински златен фонд на окръга.
- По моему - каза ми той - за този човек следва да се напише драма или роман. Опитай и ще видиш.
Улицата - права и влажна, все още претоварена от движение, едва се побира в четириъгълника на обзорното стъкло. И тъкмо успявам да се измъкна от града, един милиционер вдига ръка. Проклятие - КАТ! Сега пък проверка от КАТ.
- Може ли до Сребрен? - пита ме милиционерът и дявол знае защо ми козирува.
- От Сребрен ли сте? - интересувам се аз, като оправям с неудоволствие одеялото върху седалката.
- Тамошен. А вие по каква линия?
Промърморвам, че съм в служебна командировка, и за да парирам по-нататъшните му опити за разговор, пускам радиото на колата. Предаваха на френски извънреден бюлетин за нивото на река Дунав.
- И моята учи френски! - усмихва се с неудобство милиционерът. - Малка е, ама във френската забавачница бая ми ти нещо вече бръщолеви. Тя, жената, все се муси, ама аз й викам - нека да алащисва детето още отсега. Че то иначе без наука остане ли, в земята да си потънеш. . .
Превъртвам стрелката на радиото по черната скала. Милиционерът се напряга, ослушва се в припрения италиански брътвеж, но този път, без да се обади. Сетне сваля фуражката и като изтрива с шепа челото си, казва:
- Едно време къде ти френски! То и колко съм учил, там някоя и друга година, ама зимъс баща ми все с магаре ме водеше на даскал. Без магаре не можеше. Затривахме си цървулите в калта. Ама каква кал беше, акълът ти не може я побра…
Един син „Чепел”, натоварен с греди, префуча край мен, без дори да го чуя, и ако не бях успял да свия леко вдясно, щеше да ме понесе по шосето. Няма нищо по-проклето от това, да кормуваш по влажен асфалт. Милиционерът вече мълчи, а аз си мисля, че ако сега той пътуваше не с мен, а със секретаря на Окръжния комитет и на него разкажеше тази история с магарето, сигурно би го разчувствувал. Зная си аз. И секретарят щеше да ме засили да търся милиционера по всички участъци в града. Какво да се прави - типичен случай в типични обстоятелства. В тъмното минало бащата е шляпал в калта с магаре на училище, а сега дъщерята учи френски. Подстъпи към комунизма? Ами ако тази малка дъщеря, която сега е чудесен агитфакт, след време порасне и забрави, че е човек? Или пък друго - ако тази френска забавачница е само външен израз на еснафа с милиционерска униформа? Тогава подстъпите ще се вдигнат в небесата и ще се започне една луда гонитба за „щастие от двайсет и четири карата”, материализирано в английски хладилник, телевизор „Филипс”, белгийска нафтова печка. Вероятно и тогава пак ще се намери един хаплю-журналист, който ще търчи, ще звъни, за да търси билет за международния мач.
Неочаквано шосето се изравнява с железопътната линия. По нея влакът се е втурнал като бесен в равнината. През затворените му прозорци се мяркат ту размазани човешки фигури, ту пустотата на вагонните коридори. Натискам газта и колата полита главоломно напред. Играта е опасна - разбирам, но изпитвам дивото желание непременно да настигна и надмина влака. Метър по метър, вагон след вагон, наближавам локомотива и той започва да пухти - напред блестят семафорните стрелки.
Милиционерът не откъсва поглед от влака. В сиво-синкавите му очи има някакво детско изумление. Същото изумление съм забелязал и в очите на баща си. Той можеше по сто или хиляди пъти да се удивлява от едно и също нещо с искреността на човек, който току-що е слязъл от друга планета на Земята. Така беше и с бялата ми риза. Бяха го уволнили от фабриката, а аз вече си острих моливите - бях в първо отделение. Не можех да отида на училище с дочената риза, с която през цялото лято бях играл на улицата. Пари за нова нямаше. Тогава майка ми разпра единствената официална риза на баща ми и от плата й ми уши нова. С нея и с китка бели ружи тръгнах в първия ден. По-късно, след година, когато баща ми заболя, на всички свиждания в болницата ходех само с бялата риза, макар че ръкавите й се бяха вече разнищили и имах други две ризи, едната от които дори беше шита не от майка ми, а купена готова от магазина. Колкото и хора да имаше край леглото му, с когото и да разговаряше той, никога не сваляше очи от ризата ми. А останехме ли сами, ми казваше: „Каква хубава риза има моето момче! Я виж ти, същински мъж е с нея!” И я гледаше така, сякаш току-що сме я купили, като че ли преди това той не беше я носил повече от три години..
Милиционерът ме улавя, че го наблюдавам, и се смущава от това.
- Заповядайте!… - подава ми шепа ситни бонбони, които вади от джоба на куртката си. - Ментови са…
Навлизаме в остър завой. От дъното му втренчено ме гледа едноокият живачен указател - регулировъчното огледало. Вземам завоя внимателно и колата се понася отново по правото асфалтово шосе. Питам коварно милиционера:
- Ти защо избяга от село?
- Не мелем нещо с Филип.
- Кой е тоя Филип?
- Председателят на сребренския кооператив.
- Мда-а-а.
Наистина имаше нещо, което не проумявах от цялата тая история. Та нали аз ще пиша за тоя Филип!
- Защо не отнесете спорните въпроси до Окръжния комитет?
Милиционерът се смее добродушно. Не разбирам дали приема думите ми като упрек или шега. Замълча и дори по едно време, опънал назад жилавите си плещи, задряма. Въздъхвам облекчено. Мълчанието е нещо, което изключително много ценя в живота си и към което, откакто се помня, винаги съм се стремял. Винаги ли?
За строежа в Родопите заминах късно есента. Само след два дни парторгът ме изпрати на един от най-отдалечените обекти. Дълбок, съвсем неочакван сняг беше задръстил пътя за него. Под пуловера си бях свил връзка с броеве от вчерашния вестник, а в джоба на ватенката ми лежеше прегъната политиформация за последните събития. В гората се заблудих. Загубих пътя, който и без това не личеше. Пълзях по стръмните пътеки, като впивах пръсти в заледената земя, за да достигна чернотата й. Проклетата бяла тишина, сякаш навързана на възли, ме блъскаше и аз виках до изнемогваме. Виждах халюцинации: Пред мен - хора! Подире ми - също. И изведнъж команда - хората млъкват. Плачех, молех ги да не мълчат, защото исках да живея. Плачех, проклинах се, не исках да умирам. Дотътрих се до обекта, но тези измислени човешки гласове не ме оставиха. И аз им бях благодарен както удавникът на своя спасител. От носа ми - кръв. Разбрах, че по пътя, без да усетя, жилавите храсти бяха разкървавили носа ми.
Политинформацията прочетох още същата вечер.
Раздадох вестниците, миньорите и бетонджиите ги прочетоха в общежитията си, но отново се върнаха при мен. Казах им - не знам нищо повече от това, което беше писано във вестниците. А. те настояваха, питаха ме. И аз се радвах, защото така много исках хората да ме питат. Отговарях им. Да, това беше нощ, в която ние не заспахме. Трябваше да си кажем толкова неща. Беше нощ, в която нито един миньор, нито един бетонджия, нито един мъж на земята не биваше да заспива, за да не остане дори и в съня си сам.
В Будапеща бесеха комунистите и децата на комунистите.
Беше октомври 1956 година.
Още много пъти подир това ми се случваше да бъда на тоя обект. Но никога не забравях стръмната му пътека, белия сняг по нея и едрите капки от моята кръв. И тревогата в очите на мъжете.
Последен завой и пред мен е Сребрен.

3.

В селото пристигнахме още преди десет. Времето до свечеряване ми е достатъчно да свърша работата си и да потегля обратно на светло. Отвратително е да се движиш на фарове.
Милиционерът слиза малко преди центъра. Сбогуваме се, а ръката му лепне - сигурно е от ментовите бонбони. Упътва ме любезно за канцеларията на стопанството, а сам свива край бялото панаирно стрелбище, кацнало в западния край на парка.
Продължавам сам.
Стаята на председателя е заключена и затова чукам на съседната врата.
- Аз съм партийният секретар - представя ми се сух мъж с ниско подстригана коса, след като му обясних, че съм журналист от окръжния вестник. В стаята няма нищо особено - старомоден телефон и традиционната за партийна канцелария маса, покрита с червено сукно. На тесен месал едно до друго лежаха сланина и филия хляб. Явно човекът се готвеше да закусва или, по-право, беше започнал да яде, защото по устата му тук-там са полепнали трохи.
- Значи, за нашето село ще пишеш, а?… - казва той с равен глас, без да разбера дали се радва или само констатира. - Хей сега!… - занавива ръкавите на карираната си риза и удря с юмрук по стената.
- Запознай се! - казва той на мъжа, който влиза след малко. Това беше главният счетоводител на стопанството. - Марине - нареди му партийният секретар, - я дай на другаря данните! Той е от вестника.
Счетоводителят излиза безшумно и се връща с две папки. Запрелиства ги, а партийният секретар, все така прав, реже едър залък и продължава закуската си. Счетоводителят мърдаше занесено устни, като провлачваше черен пръст по книжата:
- Стопанството е основано в 1945 година - проговаря най-сетне той с бавно движение на устата, но затова пък така гръмко и патетично, сякаш е конферансие на тържествено събрание. Чете някакви цифри, които аз механично записвам в бележника си. Това беше размерът на трудовия ден през различните години. Една дълга поредица от числа, сякаш се готвех да пиша академичен труд за историята и икономиката на ТКЗС в Сребрен. Партийният секретар крачеше замислено по скърцащото дюшеме на канцеларията и се намеси на два пъти:
- От моя гледна точка грешиш, Марине - рече той първия път. - През петдесет и трета бяхме с две стотинки по-ниско. Тогава ни юрна градушката. - И втория път се обади, когато счетоводителят стигна до 1954 година: - Тогава провалихме тютюна. Жените се заинатиха, не излязоха на къра и в края на годината я вапцахме. Трудоденят го мерехме със стотинки.
Удивявам се на собственото си търпение. Всичко това нямаше никаква връзка със задачата, за която бях дошъл.
- Какво получихте от памука през миналата година? - питам аз, като решавам да се приближа до въпроса, който ме интересуваше. Счетоводителят ме гледа зяпнал. Или не е разбрал въпроса ми, или пък артистично позира като недочул.
- Ти му подвикни, другарю - казва партийният секретар. - Той е малко нещо телефонист. - И може би, за да ми покаже нагледно как, вика високо: - Марине, другарят пита за реколтата от лани, тоест за памука! - уточнява се бързо той.
- Аха! - И счетоводителят рови отново в дебелите папки.
- Не можем да се оплачем от памука - не дочаква партийният секретар, като сподавя едно оригване. - Набрахме по 80 кила от декар, а кооперативите край нас едва-едвам по десетина-двайсет.
- 79, 300 кила от декар - все така с тържествен глас, макар и със закъснение, обявява счетоводителят.
Старомодният телефон зазвъня и партийният секретар, като се извини, че му се налага да отскочи до съвета, ме помоли да почакам в неговата канцелария, докато се прибере председателят. Но от вратата се обърна и ми предложи:
- То дип не е много хубаво човек да се заседява по канцелариите. Марине, от моя гледна точка по-добре ще е да разведеш другаря из селото. Нека види това-онова.
Усмихвам се скептично. Очевидно е, че и тоя местен деец е попрочел нещо за откъсването на писателите от живота, но все пак излизам. В канцеларията без друго ми беше станало задушно.
Малкото площадче в центъра на Сребрен сега изведнъж ми се стори необикновено кокетно. Човек би казал, че това не е село, а алпийско градче, пренесено в нашите Родопи. В центъра му - градинка с лехи и два бора, а непосредствено до градинката - паметник с чешма, от която непрекъснато шурти синя вода.
Счетоводителят върви неотстъпно до мен, като не млъква. Не считам за нужно повече да записвам и затова само слушам. Селяните докарали камъни от планината и сами си изработили павета, с които е застлана улицата. Прокопали канали и довели вода отдалече… Ама хубава вода… В селото имало вече 15 чешми по улиците, а във всяка къща отделно мивка. Направили са три язовира… Изобщо редица „нови ценни придобивки”, както пишеше в традиционните си заглавия при такива случаи нашият вестник.
Приемам, че няма отърваване, и затова се опитвам да отклоня разговора, като питам вяло нещо за произхода на селото, но счетоводителят си знае своето - продължаваше за язовирите и помпената станция. Сетне се опомних за предупреждението, че не дочува, и млъквам - няма друг изход.
И точно тогава зървам палатката на панаирното стрелбище. Бяхме в западната част на парка и оттук тя прилича на ладия, издула брезента си от леките пориви на вятъра, тръпнеща в прегръдката на голямата синя тишина.
Посягам към една пушка и жената, която досега отегчено се беше облегнала на дървения парапет, изведнъж се оживява. Трудно ми е да определя възрастта й, но явно - навлязла е в ония години, когато жените трябва вече с отчаяна ярост да бранят пристъпите на посивяването. Обута е в панталон от черен шлиферен плат и бяла плетена блузка, опъната от острите й гърди.
Тя пуска грамофона и някаква певица пее кресливо отдавнашна джазова мелодия. Мисля, че е от Глен Милер.
Прицелвам се в белия бутон на първата фигура: Щрак! Бррр! Улучвам. Червената шапчица се измъква от лапите на вълка и с тенекиен звън побягва към къщичката в гората. После вземам на мерник последователно трите ореха, които висят със станиолово целомъдрие на канапа.
- Заповядайте!… - подава ми жената кутия „Фемина”. Вземам само една цигара. Не мога да пуша „Фемина”. Имат вкус на тютюн, паднал във вода и сетне сушен на печка. Тази жена не е за тук. Кой знае защо я виждам като танцьорка под черния купол с изкуствени звезди на бирхалето. Да, наистина би била отлична танцьорка, ако не е това неприятно червено петно на дясната й буза.
Връщам се разсеяно отново към парка и едва след десетина крачки се сещам за придружителя си - глухия счетоводител. Момче, което досега беше гърбом към палатката, се е облакътило на парапета й и не сваля жадни очи от бялата блуза на жената, тоест от гърдите й.
Счетоводителят ме настига запъхтян. В ръцете му е червената кутия „Фемина”.
- Викам й на Магда, я дай насам…
- Пушиш ли? - питам го аз високо.
- Ами! От време на време ще дофтаса някой закъсал апап. Къде ти да са видели нашенци такива. За мостра ще ги вардя.
Вади голяма носна кърпа и увива с нея червената кутия. Пита ме малко нещо докачено:
- Смееш се на акъла ми, а?…
Махвам с ръка. Глупаво е сега да крещя и да му обяснявам, че съвсем не се смея, а само се усмихвам и, разбира се, не на кърпата с увитата в нея кутия цигари.
Юношата е вече при Магда. След малко и двамата ще изчезнат зад паравана на палатката, а после оттам едно момче ще излезе мъж. И ще хапе пламналите си устни. Така, както аз станах мъж в онази прибулена, мъглива и тръпнеща вечер, в която съблякох в къщи гимназистката си униформа, нахлузих татковата винтяга, обух неговия панталон и вцепенен от неизвестността, почуках на прозореца на парясницата, с която ме бяха запознали приятели от класа. Това беше висока, плоскогърда жена с дебели и вече сивеещи устни. Каза ми, че цял живот е мечтала да бъде танцьорка, но първият й мъж не я разбирал, вторият бил пияница. Попита ме обичам ли да танцувам, а сетне спусна басмените пердета на стаята, прегърна ме и ние затанцувахме под такта на мелодията, която тя свиреше с уста. Главата ми се замайваше, слепоочията пресъхваха устата ми, сякаш бях в пустиня, защото за първи път се докосвах до великата магия, която хората наричаха така прозаично - жена.
Чудно нещо! Защо е така с всеки мъж? Най-напред има една мъглива вечер, някаква Магда със сухи гърди и дрезгав глас, а жулиетите и офелиите заедно с букетите и парфюмираните пликове на писмата идват винаги след това?
- Познаваш ли Данчо Тошков? Берберин е в Пловдив - прекъсва мислите ми счетоводителят. - Набор ми е и на времето, преди години, служихме в пехотата. Един майтапчия, да те скъса. Вика ми един път…

4.

От Сребрен си тръгвам късно вечерта.
Пътувам обратно и си мисля, както винаги при подобни случаи, скептично - неблагодарна е командировката за очерк. Понякога пропиляваш по цели дни и за какво - времето отишло по вятъра. Така стана и днес. С Филип нищо не излезе, не мога да меля и аз с него, както каза отзарана милиционерът.
От честите и неприятни срещи с други коли очите ме заболяват. Много рядко шофьорите се разминаваха на къси светлини. Настроението ми обаче беше развалено до момента, в който влязох в първите улици на града. Трябваше автомобилните колела буквално само да стъпят на паважа, за да се възвърне отново спокойствието ми.
И сега, макар че пълзях пак подир тролейбусна кола, пътувам с истинска наслада. Защото за мен пловдивските улици всякога са имали своя музика - пластмасова: от луминесцентното осветление и цветната дъга на неона. Някаква удивителна музика от светлини и сенки, която аз нося винаги със себе си, дори и когато съм в чужбина.
Тази вечер вместо в хола събувам се още отвън, на стълбището. Въпреки каменния паваж, по обувките ми все пак е полепнала сребренска кал.
- Е? - пита ме с любопитство Яна още щом ме вижда. Не ми се говори и затова избъбрям кисело:
- Нищо особено! Председателят се оказа обикновен фантазьор на дребно.
- Все пак добре е, че с колата не се е случило нищо. - Това беше в нейния стил. Тревожеше се както винаги повече за колата, отколкото за мен.
- Там е работата, че се случи! - опитвам се да й отмъстя с ирония.
Гледа ме изненадано.
- Да, вентилът на резервната гума изпуска!
Яна се засмива. Пак не успях да измисля нещо остроумно, което наистина да я уязви, и нейният смях ме хвърля в тъпа ярост.

5.

Щрак! Стрелката на масивния електрически часовник в редакционния хол отскача с още една минута напред.
- Най-сетне! - въздъхвам с облекчение. Турът ми блокира последната пионка на Савата и само след два хода матът му е неизбежен. Той разбира това, посяга към черния си цар и предлага глухо:
- Нека изиграем още една, имаме още толкова време.
- Не ща, омръзна ми! - Разбирам, че и на него не му се играе, но предлага втората партия само от добро чувство - иска да ме развлече.
Този ден както никога в редакцията е спокойно. Четирите страници на утрешния брой са запълнени с директивите за новата петилетка. Телетайпът със сънлива баналност е зачукал още от обед: чугун, сярна киселина, оловен концентрат, пшеница, тухли, етернитови тръби…
Нямаше какво да се прави. Отговорният секретар повика Савата за някакви илюстрации и диаграми, а аз откачам шлифера си от закачалката. Излишно е повече да се въртя в редакцията - няма за какво.
- Отдавна не сме ви виждали - усмихва ми се гардеробиерката на „Тримонциум”. Всъщност това „отдавна” означаваше само три дни, тоест от онази сутрин, когато заминах за Сребрен.
- Има ли други от редакцията?
- Не! Този път вие сте пръв!
Отлично! - мисля си аз, като подавам шлифера. Защото иначе в никакъв случай не бих прекрачил прага на сладкарницата. Вътре е шумно, препълнено с хора и само благодарение любезността на познатата келнерка успявам да се добера до самостоятелна маса.
- Коняк, нали?
Кимам и се заглеждам вдясно. Двама младежи от съседната маса са се надвесили над третата страница на нашия вестник и коментират несдържано. Басирам се, че е за вчерашния мач на „Спартак” с изпортената от левия бек дузпа. Или може би за предстоящото гостуване на югославския естраден ансамбъл със Саша Попаз.
Както винаги и днеска получих новия брой на вестника още докато се излежавах на дивана. В затоплената стая радиото предаваше най-нови записи от филмова музика: Адамо, Силвия Вартан, Лили Иванова… Със сънливо спокойствие започнах с четвъртата страница. Навик! Нови стихове, репродукции от картини на модерни художници, интервю с главния режисьор на театъра. Третата - както винаги беше спортна. Реклами - за естраден югославски ансамбъл, за сметанов сладолед, за новата цена на печената тиква. И някъде в ъгъла на страницата, непосредствено под справочника на читателя - съобщение. Сега, когато връщам в паметта си първите часове на днешния ден, разбирам, че просто съм го прочел по някаква случайност. Толкова невзрачно и встрани беше то. Набрано с петит, обградено със сива рамка, започващо с традиционното „по телефона”: „Днес (б. р. вчера) при трагични обстоятелства скоропостижно загина другарят Филип Андреев - бивш политзатворник, партизанин и дългогодишен председател на кооператива в Сребрен. Обстоятелствата бяха такива - при инвентаризация на един от складовете другарят Андреев беше захапан от заразен с отрова плъх. Въпреки намесата на лекаря, смъртта настъпи след около два часа…”
Признавам, че бях забравил за Филип. След Сребрен, през шуплите на журналистическото ми всекидневие минаха хора, събития и какви ли не истории. И затова тази сутрин в първия миг дори не повярвах на съобщението…
- Нов е, ама е пианист и половина! - шушне ми интимно познатата келнерка и сочи с очи младото момче на пианото. Съгласявам се.
Действително тоя има нещо ново в изпълнението си. Това не беше втръсналата ми се от другите вечери дрънканица, нито превзетата и фалшива сантименталност, която можеш да понасяш единствено след като си се докарал порядъчно. Вариациите на тоя пианист преминават от една мелодия в друга, без в нито един от тези преходи да се почувствува безвкусицата на дилетанта.
Младежите от дясната маса наистина спорят за футбола - чувам името на левия бек на „Спартак”, виновен за неудачната дузпа. А само на педя от информацията за мача е съобщението за Филип. Те обаче не го виждат и изобщо едва ли биха го прочели, дори и да го забележат. Изпитвам гузност, неловкост пред самия себе си, сякаш съм виновен, че за тях дузпата на „Спартак” е по-важна от смъртта на Филип. Чувство, подобно на онова, което ме гнетеше през цялото време на днешния ми разговор с главния редактор:
- Налага се да заминеш с фоторепортера за Сребрен. Хайде!… Репортажна информация със снимка за третата страница.
- Неудобно е!
- Теоретично е така. Прав си, че е неудобно, а и не е в традицията на вестника, но от Окръжния комитет натискат и аз склоних.
- Не ме разбрахте! Неудобно ми е на мен да отида в Сребрен.
- Не виждам защо? Дори тъкмо обратното. Все пак ти си журналистът, който последен е разговарял е него, и така да се каже, впечатленията ти са най-свежи.
– Именно затова!
- Не разбирам. Ти нали се срещна с него?
Вдигнах рамене. Днес на главния редактор отговорих само с някакво късо и съсредоточено „да”, но сега аз мога да възстановя в себе си цялата тази среща между мен и Филип.

6.

Не измислям. Тогава наистина се срещнах с него.
Това беше малко след като се разделихме с глухия счетоводител и аз дремех в затопления „Москвич”, вече почти загубил надежда, че ще успея да се видя с човека, заради когото бях пропилял целия си ден. Тогава той отвори вратата и сложи ръка на рамото ми:
- Ха добър ден и здравейте! Аз съм Филип, председателят… - И като опъна старателно одеялата на седалката, седна до мен. - Ти, значи, си от вестника, а? Ясно. . .
Беше нисък, широкоплещест мъж, с тесни, безцветни очи.
- Сигурно често ви се случва това?
- Кое?
- Да посрещате журналисти.
Той се усмихна и разтвори ръце сякаш го бях поласкал.
- И протоколът един и същ ли е винаги? - парирах аз добродушието му. -Протоколът - повторих аз и като прочетох учудване по лицето му, поясних: - Диктуването на трудоденя за всяка година от основаването на стопанството досега, сетне показните разходки с тоя глух човек…
- Той не беше глух! - прекъсна ме Филип, като гледаше съсредоточено през замъгленото стъкло на колата. - Деля му спука тъпанчетата и на двете уши. Жените бяха побеснели, напираха да разбият обора и разграбят добитъка. Пратихме Марин да ги вразуми, а те му издъниха тъпанчетата. И брат му беше с него, ама се уплаши и драсна.
Брат му. По някаква необяснима асоциация тогава си спомних за милиционера с жилестите плещи, с когото пътувах днес сутринта. Дали той не беше братът на счетоводителя! Професионалното любопитство ме изгаряше, но въпреки това не посмях да попитам. Би било глупаво, ако се осланям само на интуитивни хипотези.
- А защо не го изпратихте в ИСУЛ?
Филип не ми отговори. Почувствувах се малко нещо гузен и за да изляза от неловкото положение, смутолевих някаква мисъл, запомнена навярно от уводните статии на вестника ни:
- Тогава изобщо здравата са поработили. Трудът ви не е отишъл напразно - солидна е материалната ви база.
Филип извади „Слънце”, запали цигара и все едно, че нищо не е било, каза:
- А протокол, дето викаш ти, в тая работа няма. Така се е случило днес. Пък че идват журналисти - факт е. Не мога да кривя душата си, за да викам на черното бяло. И все за трудоденя им е думата. Ама пък какво да се прави. Така е устроен животът. Затова не се сърди. Ха сега питай да видим ти пък какво ще поискаш, щом като не ти трябва трудоденя.
На площада затрептяха светлините на първите лампи и аз с неудоволствие констатирах, че няма да мога да се отърва от фаровете. Разказах накратко епизода - за трактористите, за сеитбата на памука и прочие, така както го бях запомнил от секретаря на Окръжния комитет. Постарах се да акцентирам на обобщението, към което ме беше насочил и самият секретар - „тази саможертва е показателна на какво е способен съвременникът в осъществяването на голямото дело”.
Филип се почеса по гладко обръснатото лице и избъбри нещо неразбрано, което аз си обясних по своему - скромност или поне склонност към позиране на скромност. Сетне каза:
- Не беше баш така. И изобщо не беше така… Имаше един дървен философ в Окръжния съвет. Ще сеете, вика, памук до еди кое си число. Нареждане. А на мен главата ми завря. Щуротия! Никой в село не помни да се е сял памук по това време. А отгоре натискат, натискат… Заплашват чак…
Секретарят на Окръжния комитет на партията е бил заблуден. Охо! Изпитах леко чувство на злорадство.
Въпреки категоричната и яростна заповед на „философа” от Окръжния съвет, Филип решил „на своя глава” да не засява памука в посочения срок. Освободил тихомълком трактористите, а сам той седнал на редосеялката. Но тя била празна, без зрънце памуково семе. Било е някаква комедия, предназначена за „философа”, някаква илюзорна сеитба. И всяка вечер предавал добросъвестно сведенията по телефона. В окръга били доволни от него, дори го похвалили. А истината е, че в Сребрен памукът бил засаден три недели по-късно. Сеели нощем, защото през деня из селото все се навъртали хората, дошли „по каква ли не линия”.
- Мда… - казах аз, щом свърши Филип. - Ясно, очеркът няма да стане. Ех, нищо. Поразходих се, запознахме се. Нещо друго да кажете? - Не питах, а по-скоро констатирах с въпроса си - разговорът е приключен.
- Че защо да не пишеш? Та белким само тая история дето я изфантазирах, за да не ме навикват там в съвета, е важното. А това, че нашенци с нокти драпаха, докато се измъкнат от калта и сиромашията, за да прогледнат и те като хора. Според теб дреболия ли е? Може и да не си чул, ама в ония години, когато не можехме да стъкмим и стотинки за трудовака, жените криеха по нивите памука в кюлотите си, а ние трябваше да ги причакваме вечер по пътищата.
- Не ща за това! - възразих остро аз. - В края на краищата какво - работили сте и толкова. Всеки е длъжен да се труди, иначе не може да живее. Поработили сте, уредили сте си селото, къщите, дворовете. Толкова! Та в Америка има села с телевизор, съвършени хладилници и лека кола едва ли не във всяка къща! И все пак тяхното не е комунизъм, нали? По-важното е другото, което ние често забравяме, другарю председател. Става думи за вътрешната човешка красота, за моралните добродетели и етичността на хората, които с никакви павета и кухненски мивки не можеш измери или сравни. Чистата човешка красота, ето къде е величието на комунизма.
- Красотата не вали от небето - прекъсна ме сухо Филип. - Нито можеш я измъкна с кофа от кладенеца. То аслъ сиромашията и хубостта по хората са като мащеха и заварениче. А това дето викаш за Америка, не ми го навирай в носа. И ние малко нещо разбираме. Едно е да си аргатин, пък ако ще и самолет да клечи в двора ти. Друго е при нас - грамофон си купиш, твой си е, на децата ти е. Никой и с пръст не може да ти го бутне.
Реших да се браня с ирония срещу ограничените и опростителски Филипови възгледи, но вместо това предъвках възраженията си. За какъв дявол ще разигравам дискусия. Бях достатъчно уморен тоя ден, тъмнината все повече се сгъстяваше, а и беше изключено да повярвам във Филиповите теории, независимо от уверенията му, че след пет години в селото няма и една стара къща да остане. Нима въпросът е до къщите? Спомних си за Калчеви и бях убеден, че тук също става дума за еснафщина, само че от други мащаби. В последна сметка обаче крайната цел беше същата: къщи, грамофони, нови печки, телевизори.
Разделихме се с Филип сухо и аз подкарах колата. Спомням си, че и паркът, и паметникът, и бялата палатка на стрелбището от здрачината на свечеряването тогава бяха наедрели - като детайли в мултипликационен филм.

7.

Днес казах на главния редактор:
- Да, срещнах се със сребренския председател. - Беше излишно обаче да му обяснявам какво и как всъщност бях разговарял с Филип.
- Твоя работа. Тогава да изпратим Момчил? Или? …
Усетих нелепото чувство, което винаги ме обзема, когато разбера, че друг е успял да прочете мълчаливо мислите по лицето ми, но все едно, нямах никакво намерение да се съгласявам. Би било йезуитско сега от моя страна да се заема с тоя погребален репортаж. Защото би трябвало да пиша за неща, извън мен, които дори и сега не мога да приема независимо от неприятния факт - смъртта на Филип. И затова довърших предложението на главния:
- Защо не! Разбира се, че Момчил.
Той кимна на коректорката, която беше донесла първите шпалти с набора за утрешния брой. Приех това кимане като израз на съгласие с предложението ми и бързо изскочих навън. В стаята си Савата беше сам и аз нямах нищо против молбата му да изиграем една шахматна партия, макар че досега няма случай да ме е победил. С потта, бликнала по челото му, с това непрекъснато пъшкане край дъската, сякаш вършеше кой знае какво, Савата наистина ме развеселяваше. Но дори и тогава не можех да се отърва от представата за главния. Виждах го мислено как трие с носната кърпа очилата си, примигва късогледо и все още се колебае между мен и Момчил. Дано само не си въобрази, че аз наистина завиждам на Момчил. От това предположение ми прилошаваше. Момчил действително расте бързо, преуспява, за някакви шест месеца стана завеждащ отдел, а го готвеха и за член на редколегията, но аз се възмущавах от душевната му бедност, от елементарността, до която свежда и най-сложните житейски случаи, макар че животът и без друго е така щедър на опростителство. Опасявах се, че главният ще ме заподозре в завист към Момчил, защото той много добре разбираше ненавистта, която хранех към него, независимо от това, че никога не е вземал страна в нашите чести препирни. Само веднъж не изтрая и се опита да ми възрази, че всеки човек носи в себе си своя правда, която не винаги се покрива с общоприетите представи за това понятие, и че да се стигне до истината, трябва да се отговори на много и много коварни въпроси.
- Когато разглеждаш хората така, ще се убедиш, че бая зор ще ти коства да ги класифицираш по измисления от тебе каталог.
- Това за всички ли се отнася?
- За всички.
- А за подлеците?
- Познаваш ли истински подлец?
Тогава се засмях предизвикателно, като махнах с ръка:
- Още как! Дори и тук, в редакционния коридор.
- Бедата ти е, че имаш някаква странна философия за човешките задължения. Сякаш хората са прясно мляко - обереш отгоре с лъжицата каймака и другото е вече ненужно, въпреки че е глупаво да се отделя стремежът на хората да имат всеки ден хляб от желанието им да бъдат добри.
- Само, моля ви, не обобщавайте. Казах съвсем ясно, че никога не бих искал да се превъплътя, да вляза в мръсната логика на еснафа или подлеца, за да го разбера. За мен това е принципен въпрос, по който за нищо на света не бих направил компромис.
Тогава главният вдигна към мен късогледия си поглед:
- Добре де. Разбирам, че си принципиален. Но не разбирам, все пак, откъде си купил локатора, с който така безпогрешно различаваш еснафа и подлеца сред милионите хора, за да го туриш в съответната си нравствена папка. И защо си въобразяваш, че този твой локатор е толкова точен, а не например дефектен.
- Не! Не е точно така.
- А как? Да изгоним сега Момчил, защото той не влиза в твоите представи за човешките добродетели, а?
Тогава в кабинета влезе администраторът на вестника и така разговорът между двама ни остана незавършен. А аз имах да му кажа още нещо, в смисъл, че не трябва да бъде така, че в този объркан хаос за човешки представи трябва да има някаква позиция, от височината на която да се съди за постъпките на хората, за възпитанието на чувствата и хуманизма им.
- Още един коняк? - пита ме любезната келнерка, която не сваля занесен поглед от новия пианист. И точно в този момент пристигнаха другите. Шумят и ругаят. Чакали близо половин час в „България” и сега Батинков се заканваше шумно на управителя на заведението. Не се съмнявам, че ще изпълни заканата си. Завеждаше във вестника рубриката за фейлетони и негови „щатни” герои бяха все келнери, управители на ресторанти, кроячи от промкомбината или шофьори от пиацата.
- Четири „Плиски”! - поръчва той на келнерката с някаква изкуствена строгост на гласа си. - Плюс четири оранжади… - Поглежда ме с кучешките си очи и се засмива. - Научаваме се от добре осведомените източници - подхвърля той, както винаги с помощта на готовите щампи от еднотипните телеграми на БТА - че главният те бил сапунисал?
Казвам му, че нещо не ми е добре и затова нямам намерение да реагирам. Поръчвам си вечеря и правя опит да прехвърля разговора на друга тема. Просто ми провървя. Хванаха се на нея и едва ли не забравиха, че аз съм четвъртия на масата. Толкова по-добре. Сам съм. Сам в тази галактика от цигарен дим, звън на чаши размазана светлина и човешки гласове. „Пианистът и половина” се кланяше усмихнато на публиката и възпълното му тяло сякаш очаква лек тласък, за да се търколи на свободния дансинг. Мисля си, че пианист с такава фигура никога не би направил замайваща артистична кариера. Както и поет с шкембе.
Другите разпалено спорят. Темата, която им подхвърлих, е вече „изконсумирана”. Минали са на втора. Едва ли някой би забелязал, ако се измъкна сега оттук. Но все пак не бива, просто ми е неудобно заради Савата. Оглеждам го под око. Косата му е ниско подстригана и това прави главата му още по-квадратна. В редакцията е отскоро. Преди това е бил шофьор, дърводелец, шлосер, каменар и дявол знае още какво. И сега в редакцията говори така, сякаш е на улицата или на гаровата рампа, където спори със своите „копелета”. Покорява ме винаги неговият начин да беседва с хората - свободно, без всякаква литература. И ако има да завиждам на някого, това е единствено на него, а не на онзи фукльо Момчил. Завиждам му, че може така искрено и вярно да улавя света край себе си, макар че напоследък работата си в редакцията изживяна като трагедия, която не може да скрие. Все по-често го виждам как с часове се застоява пред прозореца, втренчил празен поглед навън, без да обели нито дума. Измъчва го стилът на вестника ни, с който още не може да свикне. Тоест, тормозят го щампите, които така хубаво са ни впримчили. Страхувам се, че е невъзможно да разкажа за майка си или за един хубав ден в живота си, без да прибягна към тези патерици. Те сливат всичко в една удивително сива униформа, която аз безропотно нося и няма надежда да я смъкна от тялото си дори и на смъртния си одър.
Батинков позира самочувствие, обляга се назад и явно скучае, Савата е успял да си поръча вечеря и сега реже небрежно студената пържола.
- Момчил също отказа да отиде утре в Сребрен - съобщава с прозявка Батннков. - И главният ми нареди да замина аз. Фейлетонист на погребение. Няма как! Великата хармония на тъжното и смешното е спазена в класическо единство. Все пак ти трябваше да напишеш очерка, преди да умре героят ти. Пропадна ти една темичка.
Чувствувам, че вече ми се повдига:
- Наистина ли?
- Малко повече патос в него и сега щеше да прозвучи като кантата на безсмъртието… - И започва да се смее тъпо. Не е вярно, че е бил само в „България”. Пил е и преди това. Кикотът му е пиянски, сякаш има някакви нервни тикове в муцуната. Непоносимо ми е да го гледам повече, затова ставам и тръгвам навън.
Някъде на масите зървам Калчев. Той също ме вижда и ми маха с ръка. Извръщам се демонстративно. Иска ми се да му покажа поне една малка част от пренебрежението си, поне тук, макар и да зная, че ще си имам сума неприятности с Яна, когато тя научи за това.
Пред „Тримонциум” е стереотипната суетня. Навярно пак чужденци, разбира се, както винаги, чужденци. Пробивам си път през върволицата от куфари, оратори и уморени групи хора с уморени букети цветя в ръцете.
- Весо, Весо… - Савата ме догонва, като бърза смешно, с късите си крака. - Ти май че се докачи, а! Зарежи го това копеле. Не видиш ли, че като се напие, няма капка мозък в главата си и плещи само щуротии.
Вървим мълчаливо по тротоара. До ъгъла на площада той се спира в нерешителност, каквато за първи път виждам у него.
- Тази нощ ще вали. Сто процента е сигурно - казва ми той и млъква. Тръгвам си сам, но не мога да избягам от тревогата, която се е сгъстила в очите на Савата. Струва ми се, че я усещам дори с гърба си.
- Какво? - питам го аз, като се връщам и го хващам под ръка. - Да не си имал пак неприятности с главния? - Напоследък главният редактор на два пъти му прави язвителни забележки, че трябва да говори по-ниско, защото иначе…имало опасност да се срути мазилката на редакцията. И Савата изживяваше тия присмехулни бележки много тежко. - В края на краищата не бива да се тровиш за подобни неща. Глупаво е!
- Да де, глупаво е, знам, ама… Хайде, друг път ще говорим. Сега виждам, че бързаш. Може и да те чакат.
- Още утре ще отида при главния и ще му кажа, че прекалява. Дявол да го вземе, не сме детска градина, а все пак творческо учреждение.
Савата се изтегля от ръката ми и прошепва виновно:
- Аз, братко, мисля да се женя…
Смея се с искрено недоумение на неговата наивност. Но той ме гледа така смутено и така уплашено, че все пак задържам смеха си и му обещавам:
- Ще поговорим. Дадено. Всъщност работата съвсем не е трагична. А сега бързам, защото наистина ме чакат.
За никъде не бързам. И не се упреквам, че го излъгах. Не зная какво ще си каже той сега, като прочете написаното тук за онази вечер. Мисля обаче, че ако би искал правилно да ме разбере, не бива да се сърди, защото целият този хаос на „Тримонциум” за мен беше вече непоносим, стягаше ме до полуда в изпотените си шепи, гърчеше се като физическа болка в гърдите ми.
Врътвам стартера и колата се плъзва безшумно по безлюдния булевард към гарата. Часовникът на площада сочи със светещите си стрелки 11. Вече извън града пътувам сред люлка от светлини и сенки. Електрическите тапети все повече оредяват и колата се врязва с ослепителните си фарове в нощта. Спирам край тъмнозелената стена на акациите, които обграждат парка. Действително не бързам за никъде, никой не ме чака и затова мога да остана тук, колкото си искам. След пушилката на „Тримонциум” дробовете ми поемат с облекчение потоците от чист въздух. Важното е да бъда сам, да не се прибирам в къщи преди Яна да е заспала. Това е сто пъти по-добре, отколкото неизбежния скандал и банални обвинения в „номера”. Когато днес на обяд й показах в стола вестника със съобщението за смъртта на Филип, тя успя да придаде изведнъж на лицето си тъжно изражение. „Ама че неприятно!” - каза тя тогава. И присви устните си така, както правя аз винаги, когато заговорим, че нашата улица е мочурлива. Яна дойде при мен преди три години. В залата на народния театър в града имахме публично обсъждане на вестника. Тя се изказа след третия или четвъртия пенсионер. През всичкото време не сваляше очи от мен, а когато се изправи на трибуната, заговори с някакви суперлативи единствено за моите репортажи. По-късно, когато вече се ожених за нея, стана дума за един от репортажите, който най-много си харесвам. И разбрах, че не беше го чела.
- Всъщност аз познавах една единствена твоя работа - това беше статията ти от броя преди обсъждането на вестника. Мисля, че беше за качеството на обущарските услуги в Пловдив.
- А защо тогава говореше за всички мои неща от години наред?
- Страшно много исках да ти харесам, защото аз също страшно те харесвах вече. Просто бях луда по тебе.
- И все пак кога настъпи укротяването ти от тази лудост?
- Глупости! Та аз и сега те обичам.
- Само че не в двайсет и четири карата, нали? Защото вече отдавна си престанала да се удивляваш от мен, нали?
И, разбира се, разговорът свърши с остра кавга. Не се сърдех за тактичната хитрост, която Яна ми изигра, за да стане моя жена. Понякога в компания тя се шегуваше:
- Всички журналисти са маниаци. Признават за гениални единствено собствените си драсканици. Можеш да завъртиш главата на всеки от тях, стига да му кажеш, че е написал репортаж-шедьовър. Изобщо те са болни на тема талант и всеки е влюбен в себе си.
Това също са глупости, плод на нейната вятърничава логика. Трудно ми е да свикна с лекомислието й. Както и с фатализма й. Например тя сутрин никога не слиза от леглото с левия крак, страхува се от черни котки и искрено вярва във всемогъществото на различните поличби.
Можеше да не е Яна. Можеше да е всяка друга, защото вече след Нея за мен беше без значение за коя ще се оженя. В първите нощи, когато лягах с Яна, аз мислех за Нея, търсех топлината на Нейните устни и очаквах Нейния шепот: „Весо, защо не спиш? Погледни отвън каква бяла нощ има! Като онова бяло болеро, което слушахме в парка, а пред нас валеше бял сняг и гората беше бяла. Помниш ли? Ти гледаше снега, а аз те молех в себе си: „Целувай ме! Защо не ме целуваш?” Но Яна мълчеше и аз съм й благодарен поне затова, че в такива мигове не чакаше от мен банални и евтини любовни признания, които човек така лесно може да научи от всяка плоска естрадна песен у нас.
Една жена, облечена във ватенка и забрадила главата си с шал, като сянка изникна от акациите.
- Добър вечер, другарю!…
Оставя със звън бакъра, който носи, и гледа не към мен, а встрани, там, където се издига тъмната зелена стена на парка. Не съм ли зървал насам някакво теле?
- Едно бяло теле, с кафяво петно между рогата. - Не съм ли го зървал? Откъснало се от майка си и сега, кой знае къде, трепери само! - Господи, какво нещастие! - тюхка се жената и зашляпва с пантофите си навътре в парка.
През неравни интервали от време ме ослепяват автомобилни фарове. Това са последните леки коли, които се прибират в Пловдив. Имам чувството, че шофьорите и любовниците им - чуждите жени в колите, непременно ме виждат и ми се надсмиват. Загръщам шлифера, но студените тръпки не ме напускат. Вместо южното небе с изящните звезди, над мен е някаква мътилка, която по-скоро прилича на дефектен телевизионен екран. Не е нужно да гледам часовника - зная, че е минало полунощ.

8.

Яна все още не спи. Надеждата ми, че тази нощ ще бъде спокойна, се изпарява. Щом пристъпвам в тъмната стая и Яна се размърдва в леглото.
- Къде беше досега?
Гласът й е станал дрезгав. От безсънието е.
- Имах работа.
- Беше на много, много важно съвещание, нали?
- Моля ти се престани! - овладявам се аз и щраквам ключа. Небесносиният лампион залива хола с уморената си светлина.
- Добре, ще престана, щом ти е толкова приятно вечно да мълча. Само че по-напред искам да зная среща ли се тази вечер с Калчев.
- Не! - лъжа удивително спокойно аз.
- Жалко. Толкова много те търсеше. И в редакцията звънял. И в къщи…. Вероятно сте се разминали.
- Чудесно е, че сме се разминали. Дявол знае какво е щукнало пак в ума на жена му.
- Не бъркай тук Жана. Калчев е избягал от Жана и казал, че никога повече няма да се върне при нея. Съсипала му живота. ..
В първия миг не мога да осъзная още случилото се, толкова съм слисан. А Яна вече разказва подробностите: Калчев заявил, по-скоро ще се самоубие, отколкото да се върне отново при жена си. Викали го в партийния комитет. Ще го накажат, а може би и от службата…
- Браво на Калчев - казвам уморено. - Само че съвсем не ми е ясно какво ме засяга всичко това.
Неочаквано Яна се закрива през глава и по завивките разбирам, че плаче.
- Ти всякога си бил такъв… Такъв чужд за нещастията… И изобщо не познаваш страданието на хората, и затова го отричаш.
Сядам на края на леглото и правя опит да я галя по косата. Навън вече вали, защото чувам как водата шурти по водосточната тръба, в началото едва, едва, кротко, а сетне като порой. Яна не ме разбира. Наистина какво общо имам с целия тоя хаос, от който се мъча да се измъкна. Със смъртта на Филип, сватбата на Савата, телето на оная жена, бягството на Калчев от Жана! Какво съм отговорен за всичко това аз? Или пък съм длъжен? Не зная. С Яна не мога да говоря за това. Отдавна вече съм успял да прекъсна един по един контактите, които ме овързваха с нея.
- За Калчев имаш право - все пак казвам тихо аз. - Лошо е, че сме се разминали. Хайде, престани!…
Яна открива главата си и повдига тялото си на лакът. Лицето и чаршафите й миришат на помада, с която се маже всяка вечер.
- Тази пижама е непоносима като десен - казвам аз напосоки, за да отвлека неприятната тема. И успявам.
- Зная! - съгласява се Яна и в полумрака очите й все още светят от сълзите. - Особено оранжевите резки по нея. Още утре ще отида в магазина.
- Потърси ми бяла. Моля ти се, непременно бяла.
- За да приличаш на финландски скиор, нали?
Пак нейните глупости. Откъде го измисли този финландски скиор. Навярно това е било някаква филмова бомба на ония от телевизията. А аз съвсем сериозно така много искам да имам бяла пижама. Виждам се целия в бяло и се мъча да задържа насила тази белота в погледа си.
- Харесват ли ти скандинавските филми? - питам с безразличие, като ставам от леглото и тръгвам бавно към ъгъла на стаята.
- Коняка ли? В барчето на библиотеката е - съобщава ми вече поуспокоена Яна.
Но аз вървя не към библиотеката, а към ключа на лампиона, защото време е да си лягам. И вече в леглото Яна ми казва:
- Целият гориш. Пак си с температура. Вземи термометъра.
He ставам. По дяволите термометърът и всякакви температури!
Трябва да заспя, преди да се е съмнало. Защото още щом зазори, отвън ще звънне тролеят, ще затрополят работниците от първата смяна, ще се струпат бъбривите жени пред млекарницата. Цялата улица като под такт ще полудее от напрежението на деня и всичко това, независимо от плътните щори на прозорците, ще стигне до мен. И утре отново ще бъда като болен от безсъние. А аз съм длъжен да заспя, преди да са изчезнали тези бели петна от погледа ми. Защото не всичко е загубено, щом като човек има нещо скъпо в живота си, с което е успял да заговори, без да се размине. Нека това да е само бяла детска риза и китка ружи, едно бяло болеро с белите целувки на жената, която никога не мога да забравя, и една бяла нощ с кървави капки от моя нос по снега. Вече заспивам и мисля за утре.
А утре? …
Отвън дъждът се е усилил. И кастанетите на дъждовните капки тропат по прозорците, прострелват мъртвата тишина, в която заспивам.

Новела от сборника с новели „Таран”, изд. „Христо Г. Данов” - Пловдив, 1968