ЕХ! ДЕ ДА СМЕ ВСИЧКИ ТАКИВА БАБИ!

Истинска случка

Иван Павлов (Вуйчо Ваньо)

Антон Пинтата и Колю Левтеров бяxa добри приятели. Един ден привечер се срещнаха и отбиха в кафенето „Свободна България” да се почерпят и си поприказват.
От дума на дума, бай Колю попита приятеля си за син му Георги, който тая година свършваше последния клас от гимназията.
- Е, как си с твоя Гошко? Той май тая година свършва.
- Остави се - изпъшка Антон и се навъси. По всичко изглеждаше, че приятелят му го настъпи на най-болното място. И наистина, този въпрос беше най-болният за Антона.
Алчен за земно богатство, беше станал такъв скъперник, че нито един беден, нито едно благотворително дружество бяха виждали някога стотинка от него.
- Остави този пинтия - казваха и го отминаваха. От уста в уста из целия град се разнесе това му име. Тъй си и остана - Антон Пинтията.
Син му Георги беше друг. По нищо не приличаше на баща си, залъка от устата си, гдето се рекло, даваше за другите. Това безпокоеше много Антона, зарад което се навъси и изпъшка, когато приятелят му го попита за него.
- Остави го, Колю! Изгубих надежда в него - едва, като че ли го давеше нещо, можа да каже.
Бай Колю остана изненадан и пожела да научи в що се състои мъката на приятеля му, та пак попита:
- Защо? Аз го знам добро, трудолюбиво и смирено момче. Какво има, кажи, за Бога!
- И баба кажи, не ще сгрешиш! Цяла баба! Не ще стане от него човек.
- Нищо не разбирам, Антоне! Обясни ми, па ще му подирим лек. Млад е още, не е изгубено време, може да се поправи.
- Ще ти обясня, но да се поправи - не вярвам. Не е млад - 20-годишен е вече. Тъкмо в най-буйната вьзраст, а що виждам? Ще се върне от училище, ял не ял, хайде в стаята. Затвори се и по часове над книгите. Чете и плаче. Плаче ти казвам, като баба. Онзи ден го заварих като хленчи над един вестник. Отидох при него, разбутах го и му казвам: „Какво правиш, засрами се поне от слугите. Дете ли си?” А той през сълзи ми отвръща: „Мили тате, жално е, много е жално. Прочети! Цяло семейство в онзиденшните големи студове замръзнало: болен баща, майка и три деца”. Е! - казвам му - ти ли се намери да ги оплакваш? Да са му мислили на време. „Бели пари за черни дни”. Да са се трудили, да са пестили… Не ме остави да се доизкажа, а ме прекъсна: „Наши братя са, татко! Един е нашият баща - Бог. Той да съди и тях, и нас”. Каза и излезе. Е, какво ще кажеш, Колю! Полезен ли ще ми бъде? Или всичко що имам ще пропилее между дриплювци и безделници.
- Друго?
- Бях уловил едного от слугите си в кражба. Съобщих в участъка и го арестуваха. Идва той и ми казва: „Мили татко, прости го, не си за 5-6 метра хасе. Жена има, деца има, голи са, гладни са. За тях, мили татко, за тях го прости и кажи да го пуснат. Кой ще ги гледа? Па и ние, татко, грешим и се молим Господу: „Прости ни, както и ние прощаваме”… Ей Богу, тъй кипнах, че ако не беше офейкал, бих го добре набил…
Антон се не доизказа. Прекъсна го силният звук на пожарната тръба. Всички от кафенето излязоха на улицата да видят на коя страна има пожар. Мнозина, даже без да се разплатят, хукнаха след пожарната команда. Наблизо гореше нещо, но не можеше да се определи що, защото всичко беше покрито с гъсти облаци дим, из които проблясваха големи пламъци.
И двамата приятели се разплатиха набързо и тръгнаха към мястото на пожара. Като стигнаха, можаха да видят, че гори къщата, под която имаше вехтарски магазин. Недалеч от нея беше и дюгенът на Антона, но тъй като вятърът духаше не към него, а на обратната страна, той остана спокойно да гледа що ще стане.
Скоро цялата къща изгоря и покривът й се срути между четирите стени. Усилията на пожарната команда вече бяха да се запазят съседните здания, върху които пращаха силни водни струи. Но огънят, раздухван от вятъра, излезе по-силен от водата и обхвана някои, из които едва бяха сварили да изнесат по нещо.
Тъкмо що пламъците бяха обхванали част от съседската къща, раздаде се силен и отчаян вик из нея „За Бога, помогнете ми!”. Всички смаяно загледаха натам, откъдето идваше гласът, а хазяйката на къщата в отчаяние разправяше, че слугинята й била счупила две чинии, заради което я била затворила в една стая и в залисията си забравила да й отвори.
Всички разбраха кой вика и защо, но никой не се решаваше да й помогне. Страшни огнени езици вече обхващаха цялата къща. Опитът на двама пожарникари да се промъкнат вътре остана напразен. Явна беше смъртта на нещастното слугинче. Мнозина се просълзиха.
Като сянка се мерна нещо всред пламъците, що обхващаха входа на горящата къща.
Младеж някакъв си, с метната дреха на главата си, бързо се изгуби в пламтящата къща. Всички, като че ли окаменяха на местата си и с трепет чакаха резултата на тая смелa решителност - „Помагай на ближните си и Бог да ти помага”. Само пожарникарите не се забравиха. С голямо старание отправиха водните струи по входа, в помощ, доколкото беше възможно, на младежа.
Общ радостен вик се нададе от всички. Младежът носеше слугинчето на ръце, без да обръща внимание, че дрехите и на двамата горяха. Още миг и те са в безопастност, но обгоряло дърво от балкона над входа се сгромоляса върху главата на младежа и той падна със скъпия си товар. Притичаха пожарникари и бързо ги пренесоха на безопасно място. Тук около тях се струпаха мнозина, в числото на които бяxa бай Колю и Антон Пинтата.
„Гошко, моя Гошко!” - в отчаяние извика Антон и с двете си ръце се уви около шията на своя приятел, за да не падне.
Гошко не чу отчаяния глас на баща си. Той беше в безсъзнание, с обгорели вежди, коса и дрехи. Алена кръв струеше по лицето му.
Слугинчето скоро се съвзе и стана, но Гошко не.
Неколцина бързо грабнаха една здрава черга от изнесените на улицата, сложиха го на нея и занесоха в болницата, която не беше далеч от пожара.
Всички като че ли забравиха пожара. Името на Гошка и неговата самоотверженост се носеше от уста в уста.
Той и неговата участ ги интересуваше. А бай Колю, трогнат от това, що видя, не можа да се въздържи, а забележи на приятеля си:
- Баба, а? На ти тебе баба!
Ех! Де да сме всички такива баби!

——————————

сп. „Витлеем”, Година IV. Книжки II и III. Варна, 1926.