РАЗХОДКА – САМ

Иван Ненов

РАЗХОДКА - САМ

Защо те няма днес и тебе тук,
та всеки миг да разделим на две.
Къпините да ни бодат напук,
гнездо на птица да ни призове.

Защо те няма тук? От всеки лист
ме гледат плахо твоите очи!
Дори водата при брега скалист
опитва се сама да замълчи.

По дивата поляна крача сам,
а всеки клин блести като сребро
и аз приличам сякаш на Адам,
от който Бог ще вземе пак ребро.


***
Угасна светлинката във тунела,
тъй както догоряла свещ на гроб…
Старица, като мравчица поела
годините си носеше на гръб…

Старицата е моята родина,
изпаднала е не веднъж в беда…

Ти, светлинка, поела към чужбина,
кому оставяш родната земя?


НОЩ

Мой стих, как искам да те вая -
тъй както Микеланджело - „Мойсей”!
Но в тъмнината кучетата лаят,
а из квартала скитат фарисеи.

И моливът в ръцете ми трепери,
под него даже листът ми гори.
Аз думите все пак ще ги намеря;
клепачите - да чакат до зори.

Като из чаша мракът се излива
в гласа ми - вече немощен и слаб.
И аз безшумно в кухнята отивам
да видя има ли за утре хляб.


АКО…

Ако не носиш свободата в себе си -
ти нямаш свобода.
Ако не носиш вярата във себе си -
ти нямаш вяра.
Ако не носиш любовта във себе си -
любов ти нямаш…
И ако всичко не е във сърцето ти -
сърце ти нямаш!


СУТРЕШНИ НОВИНИ

Край закусвалнята - бездомни кучета.
Пред пощата чакат за пенсии.
Колко сме бедни - ще научим
от чуждестранните агенции.

По магистралите - смърт. Непълнолетни убити.
Пълно с престъпници. Застаряваща нация.
Олигарх - с милиони укрити.
Към властта - безпределни мераци.

Избягали затворник. Арестуван накропласьор,
пуснат под парична гаранция.
Студ в болницата. Баба умряла в асансьор.
Децата - в принудителна ваканция.

И към всичко това - без капка жал,
като към листата от студената есен.
А вятърът свири в обезлюдените села
последната погребална песен.


***
Аз разговарях цяла нощ с дъжда.
На сутринта - когато си отиде,
той казваше - ще тръгне без следа
и няма как във нещо да го видя.

Но го видях - в тревицата заспал;
на крушата в листата тайно скрит;
в крилото на авлига засиял;
скрит в шепата на рухналия зид.


В РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Минути бях във пещерата -
там на Светеца Рилски.
О, Господи! Тук самотата
е в камъни и билки.

Но аз усетих що е болка
и радост, скръб и мяра.
От лист отлитна богомолка
и ме изпълни с вяра.

Тогава тръгнах… На къде ли?
По стара, стара диря.
А долу бяха оживели
камбаните на манастира.


***
Есента узря в една круша
и във празно гнездо си полегна,
със надежда до болка да слуша
глас на птици, далече побегнали.

Няма птиците. Вече ги няма.
Чуждо зърно кълват до насита.
Есента е от скръб по-голяма!
За гнездата защо не я питат?

И ще дойдат ли тука отново
малки пиленца да си излюпят?
Или чуждата сладка отрова
на безценица там ще я купят.

Есента - уморена е вече,
все по-тъжна е, слаба и бедна…
Идва зима - тя гледа далече…
И надеждата чезне последна.