СЛОВО ЗА ДРАГОМИР ШОПОВ

Христо Черняев

Драгомир Шопов е автор на редица лирични книги, а и не само на лирика. През последните двайсетина години той се изявява и като активен и най-вече съвестен общественик, което ще се запомни.

Голям дял от творчеството му е свързано с битността му на гражданин и съвременник на едно брутално време, което той с открито чело сочеше и сочи със справедливия си пръст…

Основен белег на поетическите книги на Драгомир Шопов е лиричността. Преди всичко той е силно емоционален поет, което го прави близък на българския читател.

В голямото многообразие на съвременната българска поезия не са много истинските лирици, чиито стихове трогват човешкото сърце, хващат те с нежни и тихи импулси и ти създават единствената радост в грубия нерадостен свят.

Тази поезия е проста като силата на къшея хляб, като полъха на родилната бразда, като упойващия летен мирис на огнената латинка в селски двор.

Това е моята представа за лириката на Драгомир Шопов.

Нека си спомним само неотдавнашните му стихотворения „Старата къща”, „Вълшебната флейта”… А кръгът на залеза в творческия път на поета се разширява. Той е топъл. Побрал е в себе си озарените поетични сезони на поета.

Там има много слънце, много светли звуци на радост и тъга, златисти отблясъци на пориви и надежди, на устреми и волност. Там тъгуват стиховете за мама, огледани в един кротък лъч.

И там е истина, истина е това, речено от поета: „Навярно звуците се раждат във душата”, както са истина и стиховете „Защото… ме тревожат/ очите ти. Красивите очи”.

Стихосбирките „В кръга на залеза” и „За да се върна” недвусмислено посочват, че Драгомир Шопов е един от най-съвременните ни поети. В книгата „За да се върна” изкристализира колкото личната, толкова и голямата българска мъка от средновековното безвремие, в което сме натикани.

Стихотворения като „Просълзено сърце”, „В утрото на Великден”, „В нашето старо жилище”, „В една зимна вечер”, „Нощен пазач”, стихотворението за Генко Генков и последната му изложба правят чест на острото перо на Драгомир Шопов.

Човешкото страдание въпие от стиховете:

„Някъде спорят
за бъдещите американски бази,
другаде -
за фондовете от Европа,
а недоволството
между студените здания лази,
по врати, по прозорци, по съвести тропа!”

Ето как поезията намира истинския си глас.