Георги Стойков

Книгата си Андрей Романов започва с една изповед:

„От дистанцията на времето - пише той - се опитвам да правя равносметка на своята трудова дейност, която продължи близо четиридесет години. Без излишно да скромнича ще кажа, че живях достойно и не съм в дълг нито на обществото, нито на приятели и другари.

Кое е помагало в работата ми?

Сигурно това, че още от ранна младежка възраст се занимавах с организационна и управленска дейност. И най-важното, винаги, особено в дни на изпитания, аз имах подкрепата на верни приятели и семейството си.

С моята съпруга Пенка сме заедно от 31 декември 1952 година. Живяхме и живеем скромно. Минахме през всички несгоди на времето от първите години след социалистическата революция: неудобни квартири, недоимък на предмети от първа необходимост. С помощта на родителите ни отгледахме деца, събрахме дом.

Едва през 1965 година получих държавно жилище, което деляхме с още едно семейство. Живяхме дружно, но пораснаха децата, налагаше се да търсим решение. Другото семейство бе настанено в самостоятелен апартамент, а за нас бе цяло събитие, че получихме още една стая и жилището ни стана цели 60 квадратни метра, където и сега живеем.

Честно признавам, и досега ми е гузно, че не можах да осигуря на децата си поне жилище. Докато бях кмет на Плевен построихме повече от 13 хиляди апартамента.

Имал съм възможност да взема голямо жилище и да подсигуря и синовете си. Тогава мислех, че съм там не да решавам моите проблеми, а тези на хората. Не се оплаквам и не съжалявам. Само се чувствам и до ден-днешен длъжен пред двамата си сина, а и пред внуците…”

В този дълъг цитат от книгата „Време на мечти, време на дела” изпъква не само моралният облик на Андрей Романов като бивш стопанин на Плевен.

В тези обикновени, простички признания е събран образът на цял един обществен строй, който ние така лекомислено и бих казал хазартно проиграхме.

Не, не се опитвам да правя евтини внушения, защото знам, че не всички бяха като човека, който се е изправил тази вечер пред нас.

В тези негови признания има гордост от огромните дела, които са сътворени в Плевен под ръководството на такива мъже като него и с участието на всички ни.

Но повява и тъга, която хваща за глътката и все един и същи въпрос чука на съвестта ни: как можахме за четирийсет години да превърнем трийсетхилядното градче Плевен в сто и шейсет хиляден красив, модерен и мощен икономически център в Централна северна България, а само за петнайсет години да изгубим половината от богатството и хората му, както и спокойната му атмосфера?

Назовани причините за тези негативни промени или деликатно премълчани, от това не става по-приятно. Хората търсят отговор и трябва да го получат.

Част от истината те ще намерят в книгата „Време на мечти, време на дела” от Андрей Романов. Аз съм атеист, но ще ви припомня безсмъртната сентенция от вечната книга: „По делата ще ги познаете!”

Андрей Романов добросъвестно е записал делата през онзи социалистически период в историята на България и в частност на Плевен и Плевенския край.

За разлика от авторите на други документални книги, като тази на стопанския ръководител инж. Васил Ангелов - „Сам срещу съдбата” или на Георги Цветанов - „В бързея на живота”, освен за богатия си личен живот авторът разказва за всичко по-значително сътворено в Плевен от Девети септември 1944 г. до промените през 1989 г.

Андрей Романов има право на оценка.

Още в младите си години той влиза в ръководния състав на Ремсовата и Комсомолската организация. В зрелите си години е един от постоянните дейци в структурата на Комунистическата партия в Плевен.

Цели 15 години е в системата на държавното управление - осем години като председател на Градския народен съвет в Плевен и още толкова в Община Долна Митрополия.

Кметуването му в областния град съвпада с периода на най-интензивното развитие на нашия град във всички области на живота. На територията на Плевен се изгражда мощна индустриална база.

Повече от 50 крупни промишлени предприятия, някои като Нефтохимическият комбинат, Заводът за ядрени прибори, стоманолеярният „Вапцаров”, консервният комбинат „Георги Кирков” и други са с републиканско значение.

В Плевен са съсредоточени важни научни институти, военно-учебни поделения, десетки средни и няколко висши учебни заведения, хиляди работници и специалисти, културни институти и художествено-творчески кадри.

За всички тях са необходими жилища, прехрана, инфраструктура, места за отдих и развлечения. Всичко това са проблеми главно на стопанина на града и неговия управленски екип.

Разноликият облик на града се обогатява с всяка изминала година. Нови измерения той придобива с прибавените към емблематичните исторически ценности като Мавзолея, къщата-музей „Александър ІІ” и „Скобелевия парк” - станали свети символи на дружбата ни с нашите Освободители - и новите знаци на тази велика дружба: Панорама „Плевенска епопея 1877 г.”, алея „Скобелев” и паметниците на признателността край с. Ясен, на пътя за Ловеч и Гривица.

Щастие за Андрей Романов е, че съдбата му отреди да управлява Плевен именно в този период, когато се съграждаха тези исторически символи.

Казвам щастие и веднага се сепвам. Щастие за нас и за тези, които ще се родят след нас и ще консумират ползата и гордостта от тях. А за тези, които ги създаваха? Андрей Романов е записал драматични страници в книгата си.

Това са били дни и нощи на строителен подвиг, на всеотдайност и труд до пълно физическо изчерпване, на отговорност пред историята. На строежа на Панорамата и специалисти, и работници са си предавали работата на щафетния принцип, да не се губи нито минута. Художниците са спали по два-три часа и отново хващали четките, за да имаме днес на заветния хълм край Плевен това велико чудо, с което цяла България се гордее…

Да се оцени книга, побрала съдбата на един достойно изживян живот и съдбата на стотици други, е не само невъзможно, а струва ми се ненужно. Аз и не мисля да правя това. Едно мнение за дадена книга може и трябва само да насочи читателя към нея. Истинската й стойност ще се усети когато се прочете. Впрочем, те затова се и пишат книгите.

Някога, в зелените си години, се оплаках на сегашния академик и световноизвестен художник Светлин Русев, че не разбирам една негова картина. Макар че и той бе на зелена възраст, заникна ме през очилата и ме попита колко пъти съм гледал картината. Веднъж - отговорих. „Гледай я двадесет пъти и ще намериш това, което търсиш.”

Словото, разбира се, не е така абстрактно като живописта и музиката. То е достъпно за всички, които познават буквите. Книгата на Андрей Романов е написана честно, чисто и искрено.

От нея лъха другарска признателност към ветераните, които са му протягали ръка за помощ, от които се е учил, защото да си добър управленец е сложна наука. Със същото внимание и загриженост той помага на своите по-млади другари и съекипници. По природа той е контактен човек.

От него винаги можеш да чуеш окуражителна дума. В името на закона, реда и справедливостта той е бил и е пример за всички, които се занимават с обществени и държавни дела. Затова неговото мнение е високо ценено и уважавано и днес.

Книгата „Време на мечти, време на дела” е богат източник на познания. Сигурен съм, че тя ще привлече вниманието на историци и изследователи. Макар и без пространни анализи, тя е съхранила факти и настроения за хора и процеси от почти всички сфери на живота в нашия град.

В ретроплан са споменати и характерни събития от по-далечни епохи. Това я прави още по-богата и интересна за четене.

Всеизвестно е, че една книга е на даден автор, докато се пише. Появили се на обществената сцена тя придобива относително самостоятелен живот.

Колко дълъг ще бъде той зависи от нейните художествени и научни качества. Всички, които се опитваме да оставим на белия лист мисли и опит, мечтаем книгите ни да ни надживеят.

Историята е оставила знаци, че при някои автори се случва. Онзи монах бледен, от горите Атонски, дето дращи с гъшето перо под лампа наведен, отдавна се е слял с майката земя, но гласът му: „О, неразумний, поради що се срамиш да се наречеш българин” и до ден-днешен държи будна националната ни свяст.

Но това е рядко щастие.

Като изключим народния поет Иван Вазов, който вярва, че неговите песни „все ще се четат”, аз не познавам друг автор, който да е демонстрирал такава увереност. В останалите мъждука надеждата. Тя е изразена по различен начин.

Много гордост (и съвсем основателно), но и много тъга има в заключителните страници на „Време на мечти, време на дела”. Като че ли от сърцето си ги е изтръгнал Андрей Романов:

„Изминаха повече от двайсет години, откакто се пенсионирах. Участвах в обществения живот на Плевен, но не бях вече в неговите управленски структури. През това време станаха съдбовни промени в живота на България. Общественият строй, на който аз и моето поколение посветихме младежките си мечти и дела, отиде в историята.

Настъпиха съществени промени в мисленето и поведението на хората. Управленците, които дойдоха след нас, имат друг подход за решаване на обществените дела. Дали е по-сполучлив от онзи, които ние прилагахме за нашия град и хората, времето ще покаже, но ми се иска да вярвам в тяхната добронамереност и лична отговорност.

Животът, разбира се, нито започва, нито свършва с усилията на една личност, каквито и стойности да има тя. Още повече когато тази личност трябва да мобилизира усилията на десетки хиляди да направят по-хубав града, в който живеят и да осигурят своя и на децата си семеен уют и професионална реализация.

Нашето поколение сложи началото на велик социален прелом, но не успя да го наложи убедително в практиката на обществото. Много мечти останаха в сферата на намеренията. Някои бяха само наченати, но нито материален ресурс, нито нагласа в хората имаше да се продължи.

Все пак след нас останаха трайни знаци, с които дълго време ще се измерват материалните и моралните стойности на социалистическия експеримент.

Ако не друго, вярвам, че той ще бъде необходим опит за бъдещото развитие на човешкото общество към мечтания по-справедлив и по-съвършен свят…”

Аз също вярвам, че този изстрадан опит ще послужи на тях, на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, да сътворят този свят…

18 декември 2007 г.
Зала „Плевен”
На Областната администрация