Димитър Хаджитодоров

Дядо Петър празнуваше на Петровден, но почиташе и деня на Свети Георги Победоносец, закрилника на войниците. Той бе служил седем години по фронтовете - от Балканската до края на Първата световна война.

Като най-висок го поставяли в първата редица на десния фланг и фигурата му се откроявала на бойното поле. Куршумът го пощадил сред несгодите и той се завърнал здрав и невредим, за радост на голямото семейство.

Той събираше на Гергьовден деца, снахи и внуци и посрещаше роднини и приятели. Ние живеехме по-далеч и обикновено пристигахме последни, когато гостите бяха насядали около масата.

Всички пиеха ракия, а баба Зора и вуйна Жени поднасяха чинии с ароматна гозба. Дядо не пропускаше да отбележи, че закъсняваме, но очите му светеха весело и той наливаше чашка, за да се чукне със зет си.

Оживлението бе в разгара. В центъра на вниманието, дядо Петър разказваше военните си преживелици. Лицето му просветляваше и се подмладяваше. Високият му глас изпълваше стаята и се чуваше на двора.

Той бе воювал на всички фронтове - в Румъния, в Сърбия и в Гърция. Излизал бе в атаки на нож и вероятно е бил силен и пъргав, защото не са го ранявали сериозно нито веднъж. „Куршумите са свирели между краката му, като най-дълъг…” шушукахме с братовчедите ми и се подсмивахме от края на трапезата.

Израсли в съвсем друго време, едва познаващи живота, никой от нас не си даваше сметка за жестоките премеждия, с които дядо се срещал, докато чакал поредната заповед в окопите. Уповавайки се на свети Георги, той изпитал на гърба си това, което по-късно четяхме в книгите на Ремарк.

Дядо не разказваше най-страшните моменти - кървавите сражения, в които загивали или били осакатявани неговите другари. Над леглото му висеше цветна литография, изобразяваща боя при Тутракан, в който бе участвал.

Представляваше яростна ръкопашна схватка, в която българските войски отблъскваха румънските. Вуйчо Богдан посочваше мустакат войник със сабя и ръчни гранати и казваше, че това е дядо.

Няколко пъти разпитвахме за страхотната битка, но той не говореше за себе си, а си спомняше как румънците бягали към Дунава и как мнозина от тях не достигнали отсрещния бряг. Тогава се появила странната поговорка: „Власите се давят накрая!”…

Разказа ни, че в Румъния тяхната рота била нападната от кавалерия. Група картечари спрели вражеския ескадрон.

В една атака българите се сблъскали с руски полк. Дядо, който бил в първата редица, едва не попаднал в плен. За минута -две съдбата му би се променила и не се знае дали би се завърнал. Но един руснак му посочил близкия овраг и казал:

- Ступай, братушка, ступай!

Дядо нямал време да разсъждава и хукнал към прикритието. Измъкнал се невредим и с пълно снаряжение. Той винаги си спомняше с благодарност този динамичен епизод от дългата военна служба.

Освен победоносната картина, дядо пазеше и няколко потъмнели фотографии, от които гледаше висок младеж, въоръжен с манлихера и нож.

Стройната фигура изпъкваше в плътно закопчания шинел, а косата му бе неестествено черна. Ботушите, достигаше до коленете, също привличаха вниманието.

Когато тръгнахме с братовчедите ми за казармата, дядо Петър ни каза кратко напътствие:

- Внимавайте да не взимате чужди вещи, дори да нямате фанела на гърба си. На фронта мародерите обираха вечер мъртвите - прибираха пари и часовници. Никой от тези нещастници не се завърна в дома си. Вражеският куршум ги настигаше в някоя от следващите битки…

За жалост, не записахме нито един от множеството спомени, въпреки че слушахме зяпнали невероятните приключения.

Вуйчо Богдан се опита да направи това, но тетрадката, която съхраняваше, не бе много дебела.

За мой срам, и аз, който мечтаех да стана писател, също пропуснах далечния отзвук на епохата, разтърсила из основи цели народи.