ВСЕ ПО-СИЛНО НАКУЦВА СВЕТЪТ

Петя Цолова

ВСЕ ПО-СИЛНО НАКУЦВА СВЕТЪТ

Ненавиждам бедността - тя кара
посивялата стара жена от съседния блок
да пресича на патерици булеварда фучащ,
само за да си купи с няколко лева по-евтино
своите неизбежни лекарства за месеца.
Ненавиждам и нейното задоволство,
че с тези дребни левчета - залъгалки
е надхитрила отново съдбата си жалка,
нахлузена й като невидим нашийник от някого,
когото тя не познава, но смътно усеща,
че той живота й управлява - нечестно.
Ах, тези невидими хора, знаещи как
с тайни сметки и думи от високи трибуни
в своя полза Света, който уж е на всички ни,
да подпалват, кроят, прекрояват, въртят.
Ненавиждам думи, трибуни, сметки, нашийници…
Искам, дявол го взел, да обичам.
Само и единствено да обичам. Но как?
Ето и млади, и грохнали стъпки кънтят
като патерици по пътя стохиляден -
в своя всекидневен, мъчителен поход за хляба
бързат хора навсякъде по земята от сутрин до мрак.
Хора, които историята, тази измамница стара,
и дъщеря й, политиката, и от майка си по-измамна,
ще оставят и в двайсет и първия век, уж хуманния,
незначителни, непожалени, беззащитни…
И пожертвани пак.


ЕВИНА ГРАДИНА

Не се отказах да бъда щастлива, дори и когато разбирах,
с колко болка отпосле мога това да платя.
И когато любовта, истинска и голяма, през пътя ми
кръстопътно премина, безпогрешно я разпознах
и приех без уговорки фалшиви нейната безпощадна стихия
от полет висок и рискован, от светла магия,
от радост гореща и болка горчива, от огън и мраз.
И бях! Ах, как бях обичаща, обичана и щастлива,
станала сякаш безсмъртна, толкова жива.
Но и готова, отново без уговорки страхливи,
на щастието си полета луд да платя.
Любовта ден след ден ме научи, че всичко Високо
има справедливо висока цена, която плаща се с болки -
големи и малки. Но неподвластна на съжаления жалки
прави душата това… Струваше си - ще си казвам
до края навярно и ще се усмихвам тихо и тайно,
както понякога правя го и сега. А може би и затова
не успя сивият делник ревнив да ме завърже накъсо
само до къщния праг. В градината моя Евина, есенна -
и от любов пепел благословена, и непресекваща тръпка песенна
и с моя кръв в себе си, от живот светещи целите,
нови, млади и силни, стебла. А под нозете ми неизменно
и трепетно тази многострадална, но не предала душата си
никому никога, моя кръвно-родна земя.


ВЪПРОС КЪМ ВСИЧКИ НИ

И снопа Кубратов - развързан и разпилян,
докрай ли в клечорлак и подпалки за чужди огнища
ние, потомците, ще превърнем?
От жилави пръчки събиран е този сноп,
това по себе си зная го,
но ничия издръжливост не е бездънна.
Докога ще мълчим и ще гледаме: едните - назад,
другите - все навън, трети - преглътнали днешното,
уж - далече напред, но в неясното там…
Докога ще мъдруваме, че е друго нашето време,
и овехтяла притча е вече този сноп, този хан,
който само в легендата още дреме.
Време е, време, този сноп, развързан да съберем
и в душите си с въже изплетено
от обич, вяра и думите родни, здраво да го завържем.
Отечеството поели от не прекършените плещи и души
на предците ни горди и мъдри, напред да го пренесем -
всеки чрез бързолетния свой земен дял,
а всички заедно -
към безкрая на българското безсмъртие.


ДОТУК

Ето и златоглавият юли се изниза по пътя си
разпилян и несвестен,
а от теб все така - ни кост, ни вести.
Толкова време вече живея в стари столетия сякаш -
чакам май вестоносец на запенен жребец
да долети в бурна нощ пред вратата ми…
А си има в квартала и пъргав пощенски раздавач,
и аз спя с телефон до главата…
Август набира в дъха си горещ
все по-упойващи аромати, нощите идат пълни
със звезден разкош и са жарки като обятия…
Ти мълчиш и мълчиш. Зная, ще долетиш пак при мен
някой ден непременно. Но ще е чак когато
остарял, погрознял, свири вече вятърът на декември.
Я, остави! Буден кой ще чака и бди всяка нощ със звездите.
Пък и сърцето ми дотогава дали все за тебе ще пита?
Знаеш ли, по-добре, че мълчиш, за какво са ми думи,
мъжки уж, а плъзгави като пясък? А и ти не си
нито озарен пилигрим, нито храбър моряк, че да те чакам.
Пък и вече като бял ден личи, че е била сламен пожар
любовта ти. А мъже като теб, откъдето и в тях да се взреш,
май не стават за сол на земята…
Който иска, нека събира цял живот вместо шепа зърно,
купчина слама. Ние с тебе, мое сърце, бяхме дотук.
А сега, дори да е и куцук-куцук, дим да ни няма.


И ПАК ЗА ДОБРОТАТА

На не един ХУ-властник ми се иска да извикам:
Спри се! Под показното съпричастие на думите ти
към болките и мъката на другите прозира ясно
как ти безсрамно блудстваш с Добротата,
заключена в речта ти - беззащитна и сама.
Но не забравяй, че и след насилието тя остава чиста.
Досещам се, ти затова си я избрал - да украсиш със нея
своя сит, но срамно беден на искреност и обич ден.
Не знаеш ли - че любовта и добротата само
при смелите и честните сами отиват,
пристават им като невести и с тях докрай
през бойното поле на дните им вървят, макар прострелвани
по пътя често от болки, безпаричие, несбъднати мечти…
А край лъжци и ловки прелъстители
задушна празнота ечи.


ЧОВЕКО!

Ако не дойдеш ти, бъдещ човеко, и в този век,
повел след себе си трето хилядолетие вече,
сама в душата си ще те сътворя от кал и мечти -
по онази всевишна и вечна рецепта.
Не се мръщете - от тази сплав
не сме ли замесени всъщност всички?
Някои по пътя земен успяват от себе си
да отърсят калта. Други, по същия път,
неусетно отърсват мечтите. А за малцина само
звезда се откъсва от зенита висок
на челата им, за да засвети.
Уви, никога приживе не става това.
Но безкраен е пътят. И светлината от тези чела
незрима, но истинна над всички ни
и за всички свети. Най-вече за тези, които
пред нея разтварят не тежко ковани врати,
а до дъно - сърцето си.


НАКРАЯ

Да, така е -
като трънче, пречупило се дълбоко в петата,
без да усетиш кога,
лъч от моята неспокойна вселена
заби се в душата ти и остана там.
Казах ти - щом за последен път
притворя зад гърба си вратата ти,
онзи лъч като трънче ще почне да те боли.
Не повярва тогава, нали?
А сега отново ме търсиш -
след толкова много пропилени
в полуобич, полуистини и мълчания дни.
Но дали сега поне проумял си,
че любовта „полу” и „почти” не търпи?
Че животът грешките никому не прощава.
Че отчайващо кратък и неповторим,
той без любов, цяла и истинска, си остава
дим и вятър. Вятър и дим.