ПРОЛЕТНА РАВНИНА

Димитър Цанов

ПРОЛЕТНА РАВНИНА

Сега вървя сред цъфналите дрянове,
в пожара лумнал, раждащ нов живот.
И сбъдват ми се, сбъдват всички блянове,
като в магия под добрия свод.

И равнината сякаш не е същата,
и аз като че ли съм различен, друг.
Едно тъй младо слънце ме прегръща
и се оглежда в бащиния плуг.

И отминава, и върви нататък -
в подредените, пръхнещи бразди.
С ръце корави, със ръце на селянин,
баща ми подир ралото върви.

1971 г.


ЗАВРЪЩАНЕ

Добър вечер! - гласът ми отеква.
Чаши люшкат разискрено вино.
Мама радостна е, че синът й,
за ден-два, до дома е наминал.
Развълнуван във стаите влизам
и разлиствам прочетени книги.
И неволно си спомням за други
чужди стаи, квартирни интриги.
Градове. Нощни гари. Купета,
пълни с чужди усмивки и скука.
Малка чанта. Паспорт. Два билета
за обратна посока от тука.

Аз сега се завърнах за малко -
чаша родно вино да изпия
пред спокойния поглед на татко
и въпросите на ония
мои близки, и мои роднини,
дето в моята памет се губят.
После с първия влак ще замина,
преди споменът да се събуди.

1974 г.


ЗАЛЕЗ

Витороги овни, като ангели, слизат.
И добре е, че мога така,
в този край на косачи, певци и пастири,
да погаля звездите с ръка!

Да погледам това, за което тъгувах
и което забравих почти.
И на моя жребец да препусна по-лудо,
с доверчиви и чисти очи.

Нека мама разчупи на две просеника
и от залеза пара пълзи,
за да сетя, че аз съм издънка оттука -
синеок внук на двама деди.

Витороги овни, има залез по-страшен
от този, който ви скри.
Един мой ученик ме запита: - В гараж ли
ще затварят овци и кози?

Този век ще си иде. Рогата ви само
ще красят мойта стая, с чердже.
От една окарина, с която ви свирих,
ще запазя - за дълго, парче!

1975 г.


КЪЩИ

Селски къщи от дялани камъни,
изоставени и сами,
с градове ви заменяме бавно,
но ни липсват
онези звезди…
юлските, едрите, дето
като праскови зреят в нощта!
Взривява се времето…
преражда се в мене детето,
за да мога да ви навестя.
…Тревата е станала едра
и суха
(татко защо ли не я е косил!).
Боже мой, те моите стъпки дочуха,
тези селяни с усмивки широки
и по дрехите - златен осил.
И пред чашата вино,
като кръв за курбан
или клетва,
те ме питат с кротки усмивки
за прости неща.
А виното гори…
като рана от ласка просветва.
Песен къса покоя.
Капе спомен в нощта!
Селска къща, боси стъпки затворила
по пътеките в двора,
обрасли с трева,
аз се връщам за ден или два,
ала знай, много дълго ще помня
как проблясва една
непотребна,
но остра
коса.

1976 г.


ПОКЛОН

Ненапити извори лекуват моята душа.
Знам, сега на всеки му се струва,
че мечтата ще допре с ръка.
Ала нещо свидно си отива…
Звън от хлопатара на овен
няма сънищата да приспива
и вретено да свисти до мен.
Остаря и мама върху стана -
затъкала дните в нежен цвят.
Мамо, мамо, как не ти остана
време да заминеш в някой град!
Може би така те по-обичам,
във косите с китка индрише.
Да ме срещаш кротко и да питаш:
- Ще останеш ли за ден поне?
Ненапити извори по пътя…
Жълта дюля, от надвесен клон,
пада само и за миг ги мъти.
Сведен пия, като че с поклон.

1976 г.


ТРИ КАВАЛА

Ще ме прегръщат привечер лози,
наляли вино, сянка ми застлали.
И ще вървят по този път жени,
а някъде ще плачат три кавала.
Един за младостта ми невзривена
(най-тъжният, заплакал рано в мен),
а другият - за дръзкото горене
и залеза на този кратък ден.
А третият ще плаче за водите
на Искърското дефиле, че там
лежат до острите ками в земята
дедите ни,
и коренът на моя род е там.
За онзи край, де първи стъпки сторих
върху незнаен гроб, ала до болка свой.
Последен само него ще запомня,
че мое продължение ще бъде той.

1976 г.


СОНЕТ

На брат ми

Ще се случи, зная ще се случи -
дълго няма да сме в онзи край,
в който се родихме. С тъжен лай,
ще ни чака дълго нашто куче.

В ябълката птиците гнезда
всяка пролет с песен ще си свиват,
с песен в есента ще си отиват,
а пък мама ще седи сама…

Спомени ще капят и листа.
Тя ще се усмихне подразбрала,
че в живота някаква следа

и след есента ще свети в мрака.
Ще изтича близката река,
неизтекла - тя ще ни дочака.

1978 г.


***

На сестра ми

Мои щурци, скитници и певци непризнати,
как надгледахте мрака, вятъра как надпяхте?
Стене нощта, звуците падат познати
като в живото мамино пладне.

Мама я няма, споменът, скрито в тревата,
плаче за дните, в които посявахме лен,
плаче за някаква хубава, минала дата.
Споменът леко пълзи и взривява във мен

песни на диви щурци - тънконоги гуслари,
песни на селянки, песен на бистър поток…
Мои щурци, мои среднощни другари,
как надживяхте нощта, как надшептяхте
този вятър жесток.

1979 г.


***
Как животът ни диво се блъска
в автобуси, бюра, кабинети -
задушава го вратовръзка,
уморяват го чести съвети.
Как останаха стаите празни,
там, на село, във родната къща
и онези ливади, газени,
само в сън се понякога връщат.
Само насън чувам мама да пее,
само насън чан ще проплаче
и сънувани ветрища веят
и довяват: „Бела съм, бела, юначе..”.
Ще се сбъдне по празник съня ми,
една нощ куче ще лавне,
крава ще ходи из двора
и сеното ще ме омае.
Една нощ щурец потулен
ще ми каже стара парола:
„Стани - луната се е събула
и ходи боса и гола.”
Една нощ вино ще пия
от пръстена синя паница,
а после ще я разбия
в корена на черницата.
Как животът ни диво се блъска
в автобуси, бюра, кабинети.
Ставам, слагам пак вратовръзка.
И в града трябват поети…

1979 г.


ПЕСЕН

Една песен на волен щурец ме настига.
Падна късият дъжд по средата на август. Запя
доверчиво капчукът и под късия зов на авлига
тръгна времето в тъмните мокри поля.

Аз ще чакам часа на спокойната тежка забрава -
ще си спомня за нещо красиво, отдавна било
и изпитата чаша на един кръстопът ще оставя,
и ще лепне по устните бащино, тежко вино.

Майко моя, не чуваш ли късия зов на щуреца.
Пее, мамо, и сякаш не пее един.
Те са много и пеят. Върху гроба ти вехне венецът
и отдавна до него е никнал злокобен пелин.

Правя сватба сега, в реселешкото лунно усое.
Ти ела по лъча на последната кротка звезда.
Свойте гости до късно, с разискрено вино ще поя
и до късно ще слушам на щуреца прикрит песента.

1980 г.


РЕСЕЛЕЦ

Това е моята обител! Купол
със сто звезди. Сто купи сено
проточват дълги сенки накъм село
и вятърът сред тях се е залутал.

Това е моята обител! Песен
на сто щурчета пълни нежно мрака.
Узряват круши и калини, чака
на хълма огнелика, мека есен.

Това е моята обител! Крави,
сто залеза разкъсали с рогата,
пристъпят като приливи в тревата
и мирисът на мащерка ме дави.

Това е моята обител! Леко
засенчва облак слънцето и тътне
над Рацин дол глух гръм. Към пътя
проточват вади тесните пътеки.

Това е моята обител! Чака
живот във корена на трепетлика.
И кос на кос по нашему подвиква
и населява песен мрака.

1980 г.


СКРЪБ

Винаги съм искал да пиша весели стихове,
пълни със слънце, жито, ружи и вишни,
със деца пълни, със снегове (снеговете
се стопиха и от вишните не остана нищо!)
Винаги съм искал в римите ми да звъни вода
или подкова, и кон да тича.
Да има път и птица, и пред птицата - свобода.
И някой птицата да обича.
Винаги!
Но, Боже мой, колко тъга
събори белият пух от тополите!
Преди години в земята легна една жена.
Сергей Есенин, още ли майка си помните?
Замина си мама… Изтъняха
последните й тъкани поли.
Птиците колко пролети пяха.
А сърцето - боли и боли!

Винаги нещо весело исках да кажа.
Забравих му името, но го нося у мен.
Ще го кажа някога, ще го кажа,
но не сега - баща си погребах онзи ден.

1980 г.


***
Коне… И дълъг бяг по сухи друми.
Селцето чезне в залеза. Шепти
в ухото ми ветрецът нежни думи
и пали над кошарите звезди.

Та, аз съм тукашен. Оттука мама
замесила пшеничения хляб
за моето кръщение. И само
без тебе мога да се чувствам слаб.

Без тези необятни небосклони,
завързани за гордите скали,
без приказките, дето ги запомних,
без тази шир на моите деди.

1981 г.


ЕСЕН

Сянката като овен
бавно пасе листата,
в късия есен ден
плаче за нещо гората.

Сребърни, златни, огнени -
пламъци в погледа спорят…
Облак е виснал над глога -
под него птици се молят.

Вятър навръзва в синура
песните на щурците.
Мъката кой ли разбира,
преброени са вече дните.

Музика лека и чиста -
клоните композират.
Господи, колко истински
можело да се умира.

1981 г.


ПТИЦА

Я, поспри се, почакай, послушай -
странна птица тук песен реди…
Своя роден дом днес ти напущаш
и след тебе върбата скрипти.

И са паднали облаци ниско,
черни биволи крачат под тях,
във рогата им ветри са плиснали
и прокоба, и демонски смях.

Тръгвай вече, през рамо не гледай,
ала птичия глас запомни,
че запомнил го, може приведен
да се върнеш след много дни.

Заживял там под стряха далечна
и обикнал чуждата степ,
ще усетиш във есенна вечер,
че живее птицата в теб.

1981 г.


***
Виждаш ли кучето с кремава, лъскава козина,
виждаш ли ореха крив и следата от брадва в кората му?
Някъде там - по средата на детството, като във поза,
е застинал мигът на последните детски илюзии.

Колко бързо зараства кората на ореха,
а пък мислите в своите гънки сбират сребърен прах!
О, не прах е това - туй са късите хубави спомени,
от годините, дните, часовете, които живях.

Туй е селото, родното село… и мечтите ми - гълъби,
туй е нещо, което е скрито във мойта душа.
Като някаква жица, опната между дървени стълбове,
това минало стене, затуй, че греша.

…Но ти виждаш ли кучето в късата сянка на ореха,
онзи гълъб над клоните, от очите ми порива взел?
Колко думи, подобно златисти листа се отрониха,
колко много под ореха аз съм живял!

1981 г.


СТАРОСТ

На Христо Ковачев

И вече откъснал от тъжното есенно цвете -
ти крачиш, човече, по пътя от бурени спъван
и малка сълзица, детинска, в очите ти свети,
и нещо в душата бездънно, полека потъва…

А утрото, люшнало дългия полет на птица -
в годините минали пада през спомена леко,
че залезът, като похарчена едра жълтица,
търкаля пред тебе една изтъняла пътека.

И никакво връщане вятърът бос не сънува -
големият кръг на живота почти е затворен.
Тук цветето бавно се рони, а нас ни се струва,
че някой оплаква затрупан от листите корен.

1981 г.


РОДЕН ДОМ

Не си се променил! Задъханите птици
поръсили са песни по дворната трева
и този ден кристален - крилце е на мушица,
сред тежка юлска жега, сред селска мараня.

Не си се променил! Ръждясала подкова
след спомена препуска и пак почива тук.
Поръси цветовете вишната отново
и нищо, че плодът й ще го обере друг.

Не си се променил! Такъв съм те запомнил -
със дъх на ръж и мляко, и цъфнал огнен мак.
И тръгвайки си зная, че ти ще ме дочакаш,
че вишната сред двора ще побелее пак.

1982 г.


СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА КУЧЕТО

Съмнявах се във кучешкия лай -
гласът на нашто куче търсех скрито,
но без да зная, край селото, край
реката Искър, то било убито.

А то едничко, след смъртта на мама,
зад дворната врата остана живо.
Кой днес гласът ми тук да разпознава,
да ме посреща и да ме приспива?

Съмнявах се. Съмнение пълзи
по обгорените от вино вени -
тук само брат ми ще се просълзи,
когато коленичи поп над мене.

…А кучето? За кучето - покой
и дълга песен на щурец в покоя.
Тук само миг от вечността е мой,
но в този миг и Вечността е моя!

1982 г.


ПЛАЧ

Много думи и много излишни пространства
с шеметен укор падаха в мойте зеници,
а аз носех мъничък спомен в разкъсана пазва
и помнех красивия устрем на прелетни птици.

Нещо изстрадано в погледа май коленичи -
нещо, след сбогом, си тръгва далече, далече,
нещо, което с дълбока любов съм обичал,
нещо, което е спомен и вопъл е вече.

Няма го детството, старата къща, роднините…
Спомням си смътно изкривен от бурите орех,
в клоните негови вятърът моли от Бога
връщане кратко… но аз да помоля - не мога.

Тръгнал съм вече - нося и рана от пътя,
птичите сенки над клепките падат и чезнат,
само корава сълза от окото се кърти,
само сърцето изчезва в зелената бездна.

Споменът стене, зараства дълбоката рана.
Раждат се дни доверчиви и пълни с надежда -
виното младо пълни евтина кана,
ала по каната, Боже, мъжка сълза се отцежда.

1982 г.


***
E, мое куче, виждаш как се случи -
заминах те и учих дълги дни.
Но ти от моя глас не се отучи -
посрещна ме и ласкаво зави.

Приятелю на детското безгрижие,
не си забравил миналите дни,
в ръката ми се милваш и я ближеш,
и сбираш в погледа си две сълзи.

Любими мой, докосна се до нещо.
И аз не зная как да го река.
На очилата, в кръглите им лещи,
се сбира февруарска синева.

Приятелите? Пръснаха се скоро.
Любимите са станали жени.
В очите на баща ми - скръб, умора,
но ти, едничък ти не измени.

Сега какво? По дяволите, глупчо,
недей плачи - синджирът ти ще скъсам,
по равно свободата ще получим -
ще тръгнем нещо минало да търсим.

1983 г.


***
Пак не написах началото вярно на верния стих,
пак се замислих за селските пътища стари.
От аромат на сено окосено пак се опих
и си припомних за мъртвите мои другари.

Спомен от тях е останал - време и него разяжда.
За Белавата пътят обраства с трева.
Идва забрава и храсталак коловоза прегражда,
а в коловоза не скрибуцат вече кола.

Късно е, късно е, спомене мой, да се черпим,
че във душата ми селска останал си жив.
Нима мога в нощта, толкова чужда и черна,
да откъсна от синора стрък от божура красив?

Ще го сбъркам със дивия глог и ръка ще опаря,
ще загубя пътеката в мрака и ще стигна до слог.
Няма кучешко ехо в нощта да повтаря
своя призив - този път е забравен от дявол и бог.

Само аз след години оттука минавам…
Като въглени светят божурите в късната пролет,
като свещи, край които парченца от спомен оставям,
за да могат щурците до зори да се молят.

1983 г.


ПРИЗВАНИЕ

Реже с песен щурецът небесни кристали.
Нещо е ставало тука преди да запее.
Младите булки в тревите са вече заспали,
само забравена кърпа под луната белее.

Пак не пристигна, поете, навреме, да зърнеш
как размотава животът конеца на дните,
но си умен и знаеш - назад не се връща
сокът набъбващ в зелената гръд на асмите.

В синя трева, от тъмната нощ оцветена,
стъпват внимателн с боси крачета щурците,
носят ти песен приспивна. Светулка зелена
на челото ще кацне, за миг да затвориш очите.

Спрял на завоя, на спомена хляб не оставяй -
нека подобно на пес да издъхне по пътя
и не вземай онази изгубена в тъмното кърпа,
а помогни на щурците тишината докрай да разкъртят.

1984 г.


ПЕТЛИ

И оживяха петлите,
в утрото вдигнали глас.
Снощи пих под асмите -
морен задрямах и аз.

Ала осъмвам, дочувам -
сбира дъх Реселец.
Чашите се подреждат
като розите във венец.

Слушай, без вещи мога,
мога дори без гроб,
но напомнете ми строго,
че на петлите съм роб.

Трябва да стана по изгрев,
трябва да сложа дърва
в моята лятна камина -
мислите да изпека.

После е лесно за всички -
има словесен хляб!
А пък петлите самички
изгрева да кълват.

1985 г.


ГРЯХ

Виж, животът ми куц гони пак пеперуда
и по свежа трева разпилява следи -
непрестанно е в път, като скитник прокуден,
а не помни къде е замръквал преди.

Дума имаше там, песен някаква… къса,
после спомен за топла, за селска река.
Дали моята Ръчене бавно пресъхва
и се сцежда по спомена като сълза?

Не умея да плача, но обичам оная
застаряла, под Гламея, къща с чимшир.
Там в подкова от кон минат път ще позная,
мойта сянка ще скита до бездънния вир.

Пеперуда ще чака - блага вест й е нужна -
гола дума за гола душа.
Тази свежа трева за живот се събужда
и по нея че стъпвам, греша.

1985 г.


РАЗГОВОР С БАЩА МИ

Защо си мисля, че не тръгна към небето,
със дочените дрехи - пропити с мириса на тор.
Не те упреквам, че не чуваш как детето
с хармоничката свири - купена от селския събор.

Повярвай, татко, аз пренесох всичко
до къщата на спомена и го зазидах там.
Край мене Теодора (внучката ти) тича,
тъй и не запомнила махленския геран.

Така отдавна е било билото във сърцето…
Ала добре си спомням поглед, дума, жест
и вече съм уверен - не, ти не тръгна към небето,
останал си във мене, в кръвта ми, и до днес!

1985 г.


БАЛАДА ЗА СВЕТУЛКАТА

Селото даже не разбра:
една светулка се прибра
да пренощува след пожара!

Деца замисляха беди.
Тъгуваха в нощта жени,
все по-самотни от преди.

Селото даже не разбра.
Ръждиво скръцна там брава.
Щурците носеха трева.

И никой тоя стон не чу,
защото вятърът наду
сто флейти стъклени - фи-у-у!

И беше искрен този плач.
Пристигна бръмбърът-палач.
Умря светулката по здрач…

1987 г.


ЗАВРЪЩАНЕ

Вече тишината стана многозвучна:
чувам лай на куче, песен на щурец.
Дълго ме е нямало, нещо се е случило
в родното ми село - село Реселец.

Остарял е орехът, вратнята се кривнала.
Бурята съборила птичите гнезда,
вишната пречупила, после си заминала
и сега под вишната не крещят деца.

Моя къща сънена, тъжна и заключена,
идвам в теб понякога - като късен гост.
И във спомен среща ме буен лай на кучета,
конят под сайваната пак стои на пост.

Часовете стичат се по гърба на котките,
дето като прилепи покрай мен сноват.
Хайде, хайде, спомени, в паметта не тропайте,
че пчелите трябва в мака да заспят.


ДЪЖД

Вали в осемдесет и осма…
Ще почакам да вържат плод
моите спомени, дълго носени
през измамния мой живот.

Ето, мама пребражда кърпата
и завива сеното с чердже.
Татко гони кравата в пътя.
Аз съм малък. Не знам къде

да застана… И капе капчукът
по обеленото ми носле.
Под корнизите гълъби гукат
и квичи в изнемога прасе.

Нещо става, земята диша,
тънка пара полека пълзи…
Аз не мога още да пиша,
но ме давят топли сълзи.

Тук са всички. Нашата котка
под хамбара е свила глава,
а петел, със сержантска походка,
търси златни мокри зърна.

После мама ще легне в земята,
там ще иде и татко от скръб.
И обрал по двора зърната,
ще обърне петелът гръб!

1988 г.