БАНИЧАРКАТА

Денис Олегов

По дългия път към дома често се отбивах там. В годините на емиграция нямаше нищо по-хубаво от усещането като стъпя на родна земя да отхапя от прекрасната баница и да отпия глътка айрян. Сядах на любимото си място до прозореца и се заглеждах в градския пейзаж, оставайки насаме с мислите си. Обикновено в „Столични закуски” беше спокойно, а по радиото се носеха лежерни хитове от 80-те години. Във въздуха се носеше ароматът на топли тестени изделия, който изостряше глада ми за още българска, родна храна.
- Добър ден! - прекъсва мисълта ми познат глас с весел тембър - Обичайното, нали?
- Добър ден! Две банички и айрян за тук и две парчета от тракийската баница за вкъщи - отвърнах аз на усмихнатото девойче.
- Веднага пристигат! - каза баничарката и сякаш на подскоци се отправи към витрината да донесе поръчката.
Сред всички банички, кифлички и кренвиршки ме посрещаше баничарката Аня. Нейната бодрост и усмивка ме караха да се изпълвам с щастие и да забравя умората от дългия път и университетските проблеми. С енергични движения Аня разнасяше закуските и пожелаваше „добър апетит” на клиентите. Когато нямаше много работа, баничарката гледаше доволните хора и сякаш това я зареждаше с още повече енергия. Да имаше повече такива хора, които обичат работата си и придават положителни емоции!
Много млади момичета биха отишли да следват някоя завъртяна специалност и да градят кариера по офисите. Аня обаче не искаше и да чуе за такъв тип бляскаво бъдеще. Малката баничарница беше създадена от нейния прадядо и така до наши дни, поколение след поколение, родът на Аня носеше на хората радост и вкусна храна. Духът на традицията сякаш оживяваше. Наистина специално място, поддържано от много специален човек, който нямаше нито един работен ден.
Наскоро се върнах в България за празниците, но по пътя вместо малката баничарница ме посрещна мащабно здание. С лъскави светещи букви отгоре пишеше „Александрия мол”, а наоколо - реклами на всякакви модерни марки, за които младежите профукваха заплатите на родителите си. Реших да вляза и да поразгледам какво толкова предлагат в поредния мол.
Когато влязох в поредния магазин за дрехи, до мен се приближи продавачката, която с монотонен гласец попита може ли с нещо да ми помогне. Ахнах от учудване, виждайки старата си познайница. Веселото момиче, което живееше с любовта към храната беше недоволна млада жена с подпухнали очи, съсухрени устни и прегърбена осанка. Личеше си, че правеше всичко машинално, по задължение, за да оцелява. Нямаше и помен от всичкото бликащо щастие, когато разнасяше банички и кроасани.
- Съжалявам, че тук няма от обичайното. - рече тя като да се оправдае, след като ме разпозна.
- Но какво стана със закусвалнята, не работиш ли същото? - попитах аз малко стеснен.
- Откупиха я - отговори ми Аня с въздишка. - Принудиха ни да затворим, за да построят тук своя мол. Така или иначе щяха да я бутнат и разграбят всичко насила. Знаеш какво е положението…
- Еех, намериха къде да строят! - рекох троснато аз. - Ела с мен след работа да хапнем баница, без теб не е същото. - провлачих малко неестествено, но достатъчно уверено. - Нуждаеш се да излезеш от тази клетка.
- Свършвам в седем - каза скромно Аня и на лицето й се изписа познатата усмивка.