ПЪТЯТ

Денис Олегов

Джон все още търсеше как да се измъкне. Имаше чувството, че се върти в кръг от часове. Едни и същи морави, едни и същи дъбове наоколо. Кого беше послушал да тръгне рано сутрин на лов, и то когато беше изпратен да преговаря за важна сделка? Шефовете му определено нямаше да са доволни, че е загубил маса време в лутане из гъсталака, вместо да омайва брятята Сигурдсон да инвестират в бъдещия спортен комплекс за надарени деца. Трябваше да намери изхода отнякъде. Ако успееше навреме за обяд, то щеше да направи добро впечатление и да успее с красноречието си да представи плана за това бизнес начинание. Но Джон идваше за първи път тук и въпросната местност не му бе позната.
Младият мениджър тръгна с дружинката на по-големия от скандинавските братя - Рагнар, който беше запален ловджия. Рагнар имаше тази традиция преди да взема важни решения да води хората, с които ще преговаря, на лов. Сякаш така успяваше да вникне по-лесно във вътрешния свят на човека, да го остави да му се открие. Незнайно как, но това наистина помагаше на Сигурдсон да сключват изгодни за тях сделки и да завземат пазара първо в Северна Европа, а след това да пробият и в САЩ. И всичко вървеше добре - скандинавецът отказваше да говори за бизнес, а водеше диалог с Джон на съвсем различни теми като политическата ситуация или романите на Джек Лондон. По едно време обаче хрътките надушиха плячка и американецът тръгна по грешна пътека, неуспявайки да проследи кучетата поради наднорменото си тегло.
Отнякъде се дочу странна музика. Джон полюбопитства откъде ли може да идва. Нима в този гъст лес имаше живи души? Та тук сякаш нищо не се е променяло стотици години. Все пак американецът тръгна по посока на мелодията. Озова се на поляна, където прошарен мъж свиреше на флейта, седнал до малко езерце.
- Господине, изгубих пътя, знаете ли къде е изходът? - запита учтиво Джон.
- Тук.
- Как така тук?
- Пътят на всички нас има едни и същи начало и край - майката природа. - рече странникът и се усмихна.
- Не, не, аз питах за изхода от гората - изправи ситуацията изгубилият се.
- И защо искаш да бягаш оттук? Погледни слънцето как ни топли сред всичката тази зеленина. И лекият ветрец, който придава цялата свежест на въздуха. - отговори прошареният.
- Нека е така, но бързам.
- Закъде? Да изпълняваш нечии поръчения, докато поглъщаш отрова и остаряваш преждевременно ли?
- Имам работа, искам да успея в живота и да оставя нещо след себе си - натърти леко раздразнен Джон.
- Каквото и да оставим, времето ще го заличи, делата ни са също толкова тленни, колкото и самите ние. Ела, седни замалко.
- Но…
- Седни при мен. - кимна утвърдително мъжът. - Знам какво те мъчи. Ти си изгубил връзката.
- Тоест? - Джон се опули и все повече се чудеше защо този човек е толкова спокоен на такова диво място.
- Връзката с природата. Виж се, ти си надянал окови върху себе си и забързан от задължения няма да можеш да се насладиш на нищо, ще пропуснеш покрай себе си цялата красота и благодат. Под слънцето можем всички да намерим своето малко щастие. Седни и виж. Ще ти бъде по-леко.
Джон погледна езерцето. Лекият вятър тихо поклащаше тръстиката, а птичките в гората чуруликаха сякаш в такт с движението на цялата зеленина около водоема. Изведнъж на Джон му се стори, че огромен товар се свлича от плещите му. По някакъв начин той се чувстваше по-близък до дома си в това диво и непознато място. Пътят като че ли беше намерен.