МОЛИТВА ЗА ПРЕПОДОБНА СТОЙНА

Елена Пеева-Никифоридис

Не бях чувала и не знаех нищо за нея. Един приятел ми подари книгата на Неда Антонова “Съвършената”. Беше в началото на лятото. Прибавих я към другите заглавия, които бях приготвила да чета през почивката. Лятото се оказа горещо и напрегнато, но и пълно с интересни пътувания и с още по-вълнуващи срещи. Между другото политическото напрежение в света безумно ескалираше и това също зае част от вниманието ми. Навсякъде горещо. Мислите ми се бяха отприщили сами и с нищо не можех да ги събера. Обикновено в такъв момент вземам някоя книга и се оставям напълно авторът да ме води из неговия свят, докато душата ми намери спокойствие. Зачитах една по една приготвените книги, но след няколко прелистени страници ги оставях. Може би не бях избрала точните заглавия за момента. Най-накрая посегнах към “Съвършената”. Още от първите редове някакво блаженство и успокоение се настаниха в мен и не ме напуснаха до края. Откъснах се от лудостта на световните новини, от наглата горещина на слънцето, от суетата, която демостративно се разхождаше наоколо. Четях и се молих да не свършва. Не търсих кое е истина и кое художествена измислица. Четях, защото ми беше хубаво. Четях, защото беше написано великолепно. Четях, защото мислите ми започнаха да се съсредоточават и светът в мен бавно се подреждаше.

Малко след като затворих последната страница, мои приятели ми предложиха да отидем на джазфестивал в Банско. Аз не съм джазфенка, но ми беше интересно да се потопя в непозната за мен атмосфера и да я усетя като преживяване. Беше началото на август и непоносимо горещо, а Пирин предлагаше прохлада. Но имаше и нещо друго. На път за Банско можехме да отидем в Златолист, където се намира черквата “Св. Георги “. Там е живяла Преподобна Стойна. Моите спътници не знаеха нищо за нея и за първи път чуха историята й от мен. Нямаха нищо против да изоставим новия, асфалтиран път след Кулата и да тръгнем по прашния към Златолист.
Най-напред попитахме за селото две баби, които седяха на следобедна раздумка пред стара, неизмазана къща. Показаха ни пътя с бастуните, които държаха и ни помолиха да припалим огънче и за тяхно здраве, като отброиха дребни стотинки за свещите. Друга жена, която наливаше вода от един извор, като разбра за къде сме тръгнали, се прекръсти три пъти и ни пожела добър път. После спряхме до една каруца с два дръгливи коня, пълна с весели, сополиви, ромски деца, които се боричкаха и вдигаха врява до небесата. Каруцата стоеше до малка, паянтова постройка, насред полето. Върху олющената и бяла стена, грижливо и грамотно беше написано: Калайджийница „Сиромашка радост”. Последни напътсвия ни даде собственикът на радостта, на децата и на сиромащията. Не след дълго стигнахме. Скромна черква, градина пълна с цветя, каменна чешма и тишина напоена с дъх на билки - същински сиромашки рай.

Докато бяхме пътували се молих в себе си, Преподобната да ми даде знак, че я има. Влезнахме в дворчето с хилядолетното дърво. Утолихме жаждата с водата от чешмата, която течеше щедро. В черквата усетих прохладата и спокойствието, които ги имаше в бабината къща през детството ми. Нещо родно, мило, ненатрапчиво и затрогващо витаеше вътре. Вдясно от входа стълбички водиха към стаята на Преподобна Стойна. Не стая, а по-точно одая. Пред вратата, на стар стол и на още по-стара маса, едно момиче пишеше в тетрадка неволите и желанията си. С бърз почерк изписваше цели страници. Няколко вече пълни с молби тетрадки бяха грижливо подредени на куп в единия край на масата. Вратата на одаята стоеше отворена. Влезнах вътре и седнах на леглото, където е спала Стойна, покрито с домашно изтъкан, пъстър китеник. Погледът ми се плъзна по тавана и стените. Хиляди снимки и бележки, с молби за изцерение, щастие и благополучие, бяха закрепени по най- причудливи начини по тях. Всеки написал това, което му тежи на душата, това което го е накарало да дойде по прашния път до Златолист. Затворих очи. Ръцете ми галеха цветовете на халището, но нещо сви гърлото ми. Усетих силно сърцебиене. Постоях минута - две и излезнах от стаичката. Момичето продължаваше да пише. Слезнах по стълбите и застанах под купола на черквата. Погледнах нагоре и се захласнах от майсторството. Коя ръка го беше сътворила - не знам, но е била благословена свише. Пред мен, на стар свещник, гореше свещ. Притворих очи и се приготвих за молитва - тиха, безмълвна, защото най-искрено се говори в мига на мълчание. Стоях, но вътрешно не произнасях нищо. Сякаш бях попаднала в миг на безвремие или в друго измерение. Бях и не бях там. Усещах тихото туптене на сърцето. От очите ми потекоха сълзи. Не мислих за нищо и не се молих. По тялато усещах леки, приятни тръпки. Исках да си отворя очите, но не ми се отдаваше. Не ме беше страх. Чувствах се добре, но продължавах да плача. И тогава, със затворените си очи, видях една бяла женска длан, която сякаш галеше лицето ми. Не я усещах, а я виждах. Казах женска, защото я почувствах като ръката на родната ми майка, която отдавна се е преселила в царството небесно - ръката, която ме утешаваше в детството. Отдадох се с пълно съзнание на преживяването. След това седнах на един стол и потърсих в себе си обяснение за случилото се. Нямаше такова. Имаше озарение. Отново се качих в стаичката на Стойна. Седнах пак на миндерчето, извадих изпомачкания лист от джоба си, който бях приготвила, за да напиша моята молба към Преподобната и вече знаех какво трябва да направя. Хилядите човешки молби, записани и оставени в тази малка обител, съдържаха в себе си енергията на мъката и горестта, на воплите и безпътицата, на отчаянието и надеждицата на един народ, който все по - трудно намира спасението в реалността и търси чудото.

Колко от това може да понесе една душа, дори и свята да е тя? И слънце да е, пак ще и е трудно да огрее навсякъде. Товарим я с нашите грижи, за които нямаме сили да се справим, а те са нашите уроци в този живот. Човешките ни горести теглят душата на Съвършената надолу, вместо да стои някъде там високо и да ни помага чрез просветление. Ето защо не се чувствах добре, когато влезнах първия път вътре. Преподобна Стойна сякаш проплака чрез моите очи, защото тези сълзи не бяха мои, а ръката и беше зов за милост. Разбрах не за какво, а за кого да се моля. Тя, Съвършената, имаше нужда от молитва за нея. И написах:

“Господи, не допускай душата на Преподобната да тъне в човешката мъка и алчност и да страда от нашето неразумие. Запази я от неспирните ни желания и вопли. Пази я в светлината близо до Тебе. Нека тя препраща тази Твоя светлина към нас, грешните човеци, за да освети затъмнения ни от земни страсти ум. Нуждаем се от Твоята и Нейната любов. Вярвам, че отново ще я пратиш сред нас на земята. Ще я познаем по любовта, с която ще ни дарява. АМИН.”

Тук искам да разкажа нещо за молитвата. Преди години пътувах в Македония. Отбих се от пътя към едно селце, защото отдалече забелязах малка черква с камбанария, а на нея гнездо с накацали щъркели. Отдавна не бях виждала тези мои другари от детството и тръгнах натам, за да ги снимам. На двора, под сянката на голям орех, седеше старица и плетеше:
- Добър ден - поздравих аз.
- Дал ти Бог добро - отговори тя.
- За това добро искам да запаля свещ и да се помоля - рекох. - Ама гледам вратата е заключена?”
Жената остави плетката, нещо разноцветно и кръгло, на една кука и хвана един ключ, който висеше на кръста й с превързана връв. С лекота отвори тежката порта и влезе преди мен да запали кандилото. Вътре бяха наредени стари и различни дървени столове, а върху всеки от тях имаше по една ръчно изплетена, шарена, кръгла възглавничка. Всяка мома от селото, щом се задомяла, имала право на свой стол и своя постелка до края на земните и дни. Старата жена сега позакърпваше своята, че доста време минало, откакто била булка. Не било прилично на тази възраст нова да плете. Захванахме благ разговор на някакъв македоно - български диалект. Та тогава тя ми каза и за молитвата:
- Не знам, керко, за што си дошла да се помолиш оддалеко, но од мен едно да знаеш: Не се жали на Господ, колку и да ти е тежко. Што и да ти се случува, се е од Него. Много грижи си има Той, бидейки ние лугето сме неблагодарни. Не му создавай нови тревоги. Той най-добро знае од кое колко да ти даде. Не ке Той ум да му даваш. Понекогаш ке ни прати и нешто, што не ни е по срце, но така Той доживува благадарността ни. Той е наш отец и сето от Него е за добро, а ние не секогаш го разбираме. Помоли се само да ти даде от неговата льубав. Нищо друго на нас, народот, не ни треба. Кога Господ те сака, лошо нема да ти испрати. Само льубов сакай и той си знае работата. Господ е тоа!

И всичко това беше изречено на благ, балкански говор, в който разпознавах отдавна забравени думи и звуци от езика на моята баба. Стана ми хубаво и повярвах. Оттогава молитвите ми са кратки. Боже, дари ме с любовта си според Твоята воля.
„Той си знае, колко ни се полага “- беше казала баба Сава от село Глобочица.

Ако минете по прашния път към Златолист и седнете на одърчето на Преподобна Стойна, помолете се и за нея. Пратете й частица от любовта си. Може би това е начинът да й благодарим, че гони тъмнината от душите ни и свети като небесно сияние за доброто на всички нас.