ВЯРНОСТ

Елица Ангелова

ВЯРНОСТ

Дойдоха тежки времена, Родино.
Чедата ти безпаметни са днес.
Забравиха си корена. “Невинно”.
(Кой паметта безбожно им отне?)

Преписаха историята грешно
и паметници срутиха дори.
Но ти прощаваш. (”Всичко е човешко”.)
И вярваш в идните си дни добри.

Земите ти продават. Идват чужди,
а твоите избягаха навън.
Все по-тревожни новини дочуваш
и стряскаш се във краткия си сън.

Днес много истини край мен жужат.
Обърквам се и спирам на завоя.
Но ти по майчински ми сочиш път
и тръгвам пак, Родино. И съм твоя.


ТЪЖЕН ВЯТЪР

Видях бездомник гълъби да храни -
трохички от ръцете му кълвяха.
Душата ми отрони капка радост -
в човека и в Доброто пак повярва.

Видях момченце прашка да зарежда -
запрати камък, птичка нарани.
Душата ми, изгубила надежда,
във всички истини се усъмни.

Светът е шарен. Лошо и Добро
вървят като близнаци по земята
и винаги намират своя брод…
А мене ме люлее тъжен вятър.


ОТДАЛЕЧЕ

Родино моя, често те винят,
че своите прогонваш, чужди сбираш.
Не виждат ли, че води те векът ?-
Сама не можеш пътя да избираш.

И аз съм също отлетяла птичка.
За прошката ти няма да се моля.
Но искам да ти кажа, че обичам
земята ти, небето ти и хората,

които в теб останаха със вяра,
че ще пребъдеш в този свят голям.
Ако ме върне пак при тебе Вятърът,
аз ще целуна топлата ти длан.


ТОЗИ СВЯТ Е И МОЙ

Този свят, в който има местенце за мен,
е иззидан от бяло и черно.
Той във битки неравни сега е ранен,
но остава на себе си верен.

Аз съм малка прашинка, но чувствам и знам,
че светът диша вечни огньове.
Той умира за миг. И възражда се сам,
за да тръгне по пътища нови.

Този свят е и мой. И боли ме, когато
го отричат, проклинат, погребват.
Само шепичка обич да сложим в Земята,
ново слънце над нас ще изгрее.


ЛУДУВАЙ, МЛАДОСТ!

От днес съм със един ден по-голяма
и малко ми е тъжно от това.
Утеха е всеобщата измама,
че ставаме по-мъдри с възрастта.

Какво е мъдрост? Може би това е
по-верен поглед към реалността.
На истината в корена дълбае -
да я покаже гола на света.

Прецежда с хладен разум всяка радост
и все по-рядко се залива в смях…
Лудувай безразсъдно, моя младост!
Едничка ти пречистваш всеки грях.


СЛЕДИ

Ти си минал оттук преди време
и пътечка дори си направил-
с твои стъпки, не много големи,
две следи си оставил.

И си мисля: дали да потегля
през опасни и стръмни места -
като теб да бележа пътека
пряко болка и страх?

Или сигурно, тихо да тръгна
по готовите твои следи -
да прегазвам покълнали тръни
и отровни треви?

Нека друг подир мен да поеме
и да види в почуда светът
как пътечката твоя след време
става истински път.


ОРИС

Тя идва - не, за да остане.
Тя идва да те покори.
В сърцето с празнични камбани,
до въглен ще те изгори.

Ще бъде искрена и щедра,
до капка ще се раздаде.
Ще люби, както за последно,
а после ще те предаде:

ще стане, тихо ще си тръгне,
без думичка за празник нов;
ще отнесе в очи помръкнали
една угаснала любов.

Не я вини, това е орис.
И нея също я боли.
Със себе си тя вечно спори -
не може да се промени.


ЩУРЧЕТО В МЕН

Понякога ми идват тъмни мисли -
като реката с черните води,
която времето не ще избистри
и никога живот не ще роди.

Потъвам в странен свят без очертания.
Посоки няма, нито видим път.
(Дали е от Съдбата изпитание,
или самата аз съм си врагът?)

Невидими са мислите. И няма
ни сламка, ни подадена ръка.
И всичко минало - като измама,
посява във очите ми тъга…

Тогава търся в себе си щурчето -
от мъката ми песен да сплете.
Отстъпва тъмнината. Неусетно.
Небето се усмихва. Идва ден.


СМУТНИ ВРЕМЕНА

От свои се пази, Родино -
това са скрити врагове.
Задраскват свидното ти минало,
обстрелват твоето небе -

и не с олово, а със думи:
историята ти сквернят,
раздори сеят помежду ни,
надеждите във нас рушат…

Сега с объркани понятия
смутено гледаме назад.
Какво са робството, борбата,
какво е подвиг, свобода?

От свои се пази, Родино,
че те отвътре те ядат.
Невидимо, почти невинно,
устоите под теб рушат.


СРЕЩА

Погледна ме и кимна. Бе поздрав тих, сърдечен -
от някакъв бездомник, в ръцете със багаж.
(Така го възприех, че в дрипи бе облечен.)
Усмихнах му се, даже помахах със ръка.

Защо ли ми се стори, че бе добър и светъл?
(И може би от мене е много по човек?)
По някаква причина светът го бе отрекъл,
но той си има свои пътеки, ветрове…

Изгуби се в тълпата - остана в мисълта ми.
Един самотник беден, в ръцете със багаж.
От тази кратка среща, от тази малка тайна
над мен сега се сипе на капчици тъга.


СЪС СЛЪНЦЕТО ВЪРВЯ

Към залеза вървя със слънцето -
това е вярната посока.
Насрещен вятър ще ме блъска
и тайно ще ми взема огъня.

Но още ми е много рано
и стъпките си не броя.
Болят, но не ме спират раните -
превързвам ги и пак вървя.

Не знам ще стигна ли навреме
или по път ще ме сломи
и всеки смисъл ще отнеме
най-тъмният, фатален миг…

Затуй скъпернически стискам
в дланта си всеки ден и час.
Ще мина през море от липси,
но пак ще си остана аз.


БОЛКИ ЧОВЕШКИ

Боли от грешки. И от невъзможност
назад във времето да се завърнеш -
да заличиш, каквото те тревожи
към утрешния ден да се обърнеш.

Боли от недовършени неща;
от срещнати-отминати любови;
от пътища, изгубени в нощта,
когато си потърсил път към Бога.

Боли от всички думи премълчани,
които са очаквали от тебе.
(Мълчанието също прави рани -
разбираш. И като вина ти тегне.)

Боли. И всяка радост ти отнема.
Събудената съвест не прощава.

Какво, че ставаш по-добър със времето,
щом няма как да почнеш отначало?


КАТО ТИХ ДЪЖДЕЦ

Пак ситничко вали. И странен шепот
се носи от небето до земята.
Ръце протягам и събирам в шепи
на капчици стопена синевата.

Обичам този дъжд като милувка.
Като докосване при първа среща.
Той мълнии в небето не рисува,
но тайно пали пориви горещи.

Не бърза, не прелива, не завлича.
Невидимо разнася топъл дъх…
Ти можеш ли така да ме обичаш?
Опитай се. Ела като дъжда.


КОЛОВОЗИ

От шепа пръст и дух съм сътворена.
Но днес владея цялата Земя.
И Космоса, безкрайната Вселена.
Пред силата ми Бог е онемял.

Защото гледа моето безумие -
където стъпя, всичко да руша.
За лудостта ми няма точна дума
и няма ключ за моята душа.

Когато се издигна над пространствата,
аз виждам моята планета в синьо.
Едва тогава смътно осъзнавам,
че тя ми е единствена родина.

И аз съм й синовно задължена
за всички болки и за всяка рана.
Понякога се будя ужасена,
че утре може вече да я няма -

да я взриви внезапен катаклизъм
или човешка лудост - все едно…
О, Господи, ако сега те има,
сложи ръка на моето чело,

влей светъл разум в пламналия мозък -
да вляза в образа си на човек,
Земята да опаша с коловози
и да я пратя в бъдещия век.


ПОД СИВОТО

Ти казваш, че и този ден е сив -
не носи нищо в пазвата си скучна.
Но виж, до теб едно бездомно куче -
животът му на косъмче виси.

От теб зависи: можеш да го ритнеш
или със камък да го нараниш,
а после да погледаш отстрани
как то се влачи гладно и пребито.

Но ако искаш, можеш с малко хлебец
да позалъжеш стържещия глад
или поне със топлата си длан
да го погалиш. То ще те последва…

Под сивото светлеят цветове -
очи да имаш - да ловиш нюанси;
сърце да имаш - с пръсти да ги хванеш
и да рисуваш нови светове.


ПОСОКИ

Нагоре и надолу - един и същи път.
Посоките обаче са различни:
едната е за полет - там чака те върхът,
а другата по сипеи те свлича.

Надолу е по-лесно - решаваш и вървиш -
(инерцията ти дарява време).
Въпросът е да можеш (дори и да сгрешиш),
по стръмното нагоре да поемеш.

От всяка овладяна поредна стъпка в теб
и сили, и кураж се удвояват.
И някак неусетно, с минутите растеш
и твоят дух небето покорява.


КАТО СОЛТА

Живея просто. И дори не мисля
дали остава нещо подир мен.
Родила съм се - значи съм орисана
да имам на земята своя ден.

И малко ли е изгрева да срещам,
със слънцето към залез да вървя;
да ме изгарят юлските горещници,
а после под снега да разцъфтя?

И малко ли е, че до мене винаги
на пръсти е вървяла любовта?
Това са земни радости. Невидими.
Но те придават вкус. Като солта.


НЯМА МАЛКА ЛЮБОВ

Другаде валяха дъждове.
Другаде Дъгата е изгряла.
В моето обрулено небе
малко облаче над мен е спряло.

Може само ситно да роси
или тънка сянка да ми прати -
стига ми: денят ми е красив,
нощите ми с обич са богати.