Никола Агънски

„Черешови води”, разкази от Илия Мусаков

В тази сбирка от разкази авторът ни дава майсторски нарисувани картини и в едри линии скицирани характерни типове из живота на гр. Свищов непосредствено преди Освобождението на България.

Не от писателски каприз, нито поради хрумване, нито за красотата на израза Ил. Мусаков е поставил на сбирката си поетичния надслов „Черешови води”. Този надслов не е и символ, а жива действителност, това е подчертано във всичките седем разказа.

Наистина градът Свищов, както и почти всички придунавски градове ежегодно заживяха интензивно тъкмо след пролетните благодатни разлива на иначе тихия и бял Дунав, а тези разливи започват с цъфтежа на черешите, които кичат къдравия му български бряг.

Суровата зима, придружена от настъпващия остър северняк, сковава града и го приспива, както сковава в лед и тихите води на голямата река.

Но както водата на Дунава не престава да ромоли под леда и да дири своя път към морето, така и мисълта на някои от будните свищовски граждани не заспива, а под писъка на резливия северняк и под тежката завивка на суровата зима дири нови пътища.

Бай Ива не се отчайва, не кърши ръце, не се оплаква от страшната дълга зима и не клюкарничи по кафенетата; той не спи по цели нощи, а се разхожда по стаята, дири, съобразява и когато подухва южняка и черешовите води плъзват по пространния шир на отсрещна Влахия, бай Иван за изненада на всички, които са дрямали цяла зима, вместо да тръгне като тях надолу, по водата, тръгва нагоре, срещу нея и открива новия пазар Беч.

Но по времето на пролетните разливи на Дунава, по времето, когато цъфтят черешите, когато животът кипва и избухва във всичките си сили, тъкмо по това време за мнозина пристига опакото на живота, представено от страшната болест, която се „вмъква в някое семейство, безразлично дали е под сламен покрив на рибарска хижа или пък се шири в просторните къщи на чорбаджиите и почва наред да коси.”

На много мечти отрязва крилата тази страшна болест, само любовта на последния хаджи Стамов не успява да замъкне в отруфения с черешов цвят гроб.

Сърцето спира да тупти, но любовта изхвръква заедно с душата и остава да витае в живота безконечно. Печатът на тази любов е Читалището „Алеко х. Стамов и Недялка Николова”.

„Разделени приживе, те бяха тук завинаги близо един до друг, щастливи и влюбени и посрещаха ласкаво всеки, който влизаше в техния общ дом” - завършва разказа си „Обич” Илия Мусаков.

Илия Мусаков е успял вече да си изработи собствен стил с особена красота.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 8, 13.11.1935 г.