Димитър Горсов

***

Там, където с тъмните догадки на поречието
в млечни мъгли слитаха луни и ангели
там аз,
гладен за живот, с ронлив дъх
и сиротна длан държах живота си…

За бедняк бе щедър той -
с трохите си от обич,
с жилещите си въпроси
и с ехтящите си верски струни в мен….

И след който чезнещ хоризонт да се провикнех,
в гърлото ми пареше викът -
сякаш самодивска слюнка съм преглътнал,
докато среднощ от съхнещите извори съм пил…

Тъй обхождах пътищата,
трополях през суетата,
и издигах ръст, макар че
все нищожен бях през епохалните събития…

Днес, с товар от спомени,
защо
скърбя за миналото пак?.. Нали оттам
идва само спарен въздух -
тясно бе в казармите, в чакалните бе душно,
и горчеше въздухът сред унизявания труд… И още
в очните ми ябълки се гърчат необходените разстояния;
а думите-лъжи чернеят вдън сърцето ми -
че скитах
в свят без възкресения…

Нима,
затуй с дух унизен шептя: стори ме, Боже,
зрънце, дребничко като Вселена, та да може
по-лесно
в кобния ми час
да ме преглътне гибелта!…

***

От миг към миг -
пореден удар на весла сред водна шир
с огризан бряг и с пъкъл
от номадски преселения на ципокрили….

Вслушам се и тихичко мълвя:

о, птици в пурпурния залез,
разлюлели
вихрени криле към своя юг, вземете
поне едничък трепет от сърцето ми, заклещено
в пулсиращ кръговрат
от грижи, угризения, позор и гняв;
вземете ехо от мълчанието ми в презморския си път,
вземете къс от самотата ми, която влача унизен
с веригата на стъпките си към Голготите на делника…

Тук хлябът ми, заквасен в блудни дни, е клисав и стипчив;
тук като в бурени обраствах в страховете си
и от безкрили сънища изнемощях;
тук мракът е обител на звезди, но моята
е без лъчи сред тях…

Затуй под зейналите рани на молитвите
чело не смея да склоня пред своя Бог.
И е досадна всяка дума в тях, защото жал не знае пустошта
а бъдещето ми - език в зловеща паст! - като орисница
проклятия реди…

Но тази вечер е тъй топла и ухае полетът ви, птици.
И ордите на ципокрилите в безследно преселение цвърчат,
а над брътвежите им
кръбното и глухо време капе от веслата
на преходността…

***

Ще пламне тази нощ на пъновете фосфора, а златото
в хралупите ще заиграе с хъс за мъст след всички издевателства.
С прокоба, от която би се пръснал дори пръстенът на тъмнината,
зад хълма сова ще крещи като прокудена душа… Тя - сватята
на дявола, от тъмните къртичини, от мъртвите оброчни камъни
прах с човка ще гребе - да уплътни
пробойните
в стените на смъртта…

Да предявим все пак
възложеното ни от Бога право на живот!…

Божурите отдадоха червената си кръв на мрака
и това ни стига
за упование и вяра в някаква (каквато и да е!) зора, в която
се самоубиват слабо светилите ни звезди…
Непреднамерено броим под тях светилниците на надеждата.
Самотни звездобройци (като нас!) и други другаде броят.
Ала защо треперят голите четци пак. И защо там
от страха
не се изцежда
нищо друго, освен страх?

***

Какво мълчание! -
като след мах
на гарван в теснините,
като ек
от спомен за притихнали води;
какво очакване - като от прах
развихрен в облак под нозете;
и какво
безумие в това скриптене на разсъхнатия здрач…

Затваря се като уста, недоизрекла блага дума, хоризонтът;
в посоките на ветровете избледняват
йероглифите на недолюбващи ме провидения;
и само злъчна злоба зеленее из долините,
в които цвят на обич
за мен никога не разцъфтя…

Оглеждам стихнал погрознелия пейзаж -
верига от предхълмия е той, но в него няма златен плод да се роди;
и само
под гмеж от облаци в зли нощи черни бури ще ехтят…

И - разранена! - сянката ми под умиращото слънце
расте,
като че иска мирните блата да прекоси
и да се слее с вечната си същност в моя сън, додето там -
гнезди мълчание, като след грак на гарван
в чужди ширини
и като ек
от пърхащи легенди зад зида
на болките,
с които себе си
(лишен от себе си) съпреживях…

НОЩ В НЕСЕБЪР

Искри сол по седефите и пак светулково оранжевее
небето преди изгрева на пълната луна.
С разяждащ хлад морето диша и базилики тъмнеят
с контури от разбита древност в хлъзгавата тишина.

И проснат възнак сред смокиновата шир, Несебър
в протежността на времената сякаш сънищата си рои
Но каменният бряг, в шпалир от щормове погребал
грях и величия, не иска още нищо с нищо
в една цялост да спои.

И само в калдъръмената му прохлада под звездите,
където стъпките ни са нанизвали следи,
нощта, обхванала ни вече, с глас - тъмен тътен! - все ще пита
познахме ли я в плащеницата й от преди;

и знаем ли, че всички вихри в нея пак за празник се събират,
че стръвно сриват камъка под нас студенокръвните вълни,
и че в безбрежията й усоен страх вибрира,
и облак чер след миг любимата луна ще затъмни.

И бездната с товар от морави отрови ще се вдигне
в могъщ щорм - да отмие сладострастието на брега…
И ехо с ехо ще се слее в нас. А ние удивено ще премигваме,
с усещане, че в друго време се тълпим…..а всичко е сега!

***

Това, което не се среща тук,
то някъде
в далечините се таи…

Под весел дъжд пътека нова тича пак
към чакащият ме, след всички грешни стъпки, хоризонт.
И ще пристигна там
след много дни и падини,
след много езера, в които алчните води размиват моята звезда,
след много бързеи, с камшично бляскащи искри,
след много тишини от унизените маршрути
на мравките, завръщащи се гладни у дома.

Там е това, което не долавям тук:
тревите -
елфи, в пелерини от роса,
луните -
бляскави гърди на самодиви, в онзи
танц, люлеещ жътвените ми светулки, над дъна
на кладенци, по-тъмни и от проходи
към тайните,
напиращи в езическите ми ридания…

Но днес, преди да ме е стегнал в примката си хоризонтът,
преди да е размито отражението ми в небесните дъги,
аз трябва всички истини на съществуването
с мечтите си да уеднаквя
и ужасите на стареенето с детска леконравност да възложа
на бъдещото си смирение,
неразличимо от праха.

***

Отредено ми е
в допир с пламъците вечно да гори душата ми,
и на възбудата
да съм и жертва, и довереник,
и гроб да съм на плодовете
от недостижимите
градини на мечтите си….

Отредено ми е
слънцето завинаги
с хищни пръсти в ирисите ми да вписва
руните на сляпото страдание.

Отредено ми е
дълги да са преходите
под кървящите ми залези…

Цял живот все в тях се вглеждах аз и виждах
зад пламтящите миражи
празник, но не моят,
вслушвах се и в необята им долавях
глас,
но не от Бога ми..

Всичко бе пустинно там
и само мракът
раснеше и се кълбяха сенките.

Трябваше ми клетва, за да устоя -
отдадох й сърцето си,
трябваше ми изход -
нарисувах го… И оттогава,
почти сляп, живея
между ясност
и неяснота.

***

В сянката на борова сълза - предчувствие за вечер
и сънливи ветрове…
Връхлитат вече
повеи от тайнства, за които
рядко даже и ловецът се досеща, докато
броди из оврага, а край него
въздухът пелиново горчи, а времето -
синьо от глогините - притиска
мъртвите води,

и все по-рядко
рибите с отблясък топъл го спохождат,
и по-рядко
бреговете в гънките си го задържат, сякаш
трайността и тук е
с хилав ръст?..

Не тъй горд (като ловеца!) и далече
от дулата да двуцевката му
виждам аз:
между тях и мен изгаря въздухът,
сриват се крилете в сетен полет над поречието - с плясъка им
сивата мъгла на хоризонта се разтваря, а зад нея
екне дълъг и резлив лисичи лай - тъй неуютни са
чуждите далечини
и е злощастна там
участта на жадния за свобода….

А тук
в сянка на искряща борова сълза -
възторгнат и смирен -
аз чакам
поредната си нощ, за да ме приюти
в предчувствен сън -
исконен
и неотегчен от вой на диви
и неприютими ветрове.

***

Ти в стени се блъскаш
като в Хималаи…

Правото ти на любов ли е ограбено?
Или тайните ти са оръфани под всички

юношески, бедни и безчувствени луни,
или все още
нежността ти чужда наглост я скверни?…

В тази кал, с която
Бог за грях и болка те замеси
никога не бе щастлив!
И вече
метастази от слънца са наслоени
в жилите ти.

Някога
с тях праведно ще заблестиш пред обещаният ти
Страшен съд. Но днес
все в стени от слепота се блъскаш
като прилеп в непосилна нощ…

А от ретортите на времето
хомункулусите
възникват, чезнат… И ти трябва,
в това, което ти отказват след молитва боговете,
да съзреш
единствената си възможност:
нещо сам да опрощаваш,
в нещо друг да обвиниш…