КАМЕНОПАДИТЕ

Веселин Касчиев

Вървим по платото и наблюдаваме ерозията на скалите. Огромна канара се е свлякла някъде в подножието. Изпод нея се показва връхчето на премазана клонка. Тя, изглежда, се чувства виновно - толкова млада, а вече погубена. Не след дълго около скалата ще се увие лозова пръчка. Един от филизите ще докосне изнемощялото връхче, сякаш се прощава с него, и ще продължи пътя си без видимо съжаление. А аз, макар и изпълнен със странности, аз се връщам в реалното:
- Б., приятелю, трябва да знаеш, за втори път избавих леля си! Първо намерих лекарството! За нея то е единствено! Леля ми беше някак си бледа, измъчена, тя си отиваше, а аз, ще повярваш ли, аз й върнах силата в жилите!
Б. нищо не знаеше и не искаше да знае. Затова си представяше пещерите:
- Тук имаше пещери. Предчувствам, че ние сме някъде близо до пещерите.
Нямаше символи. Ние не бяхме отминали пещерите. Но аз както винаги виждах нещата, виждах ги иначе, дори, когато изглеждат невидими:
- Леля ми идва на себе си, очите й се избистриха, тя се усмихва, в живота се връща, приятелю! Не зная дали го разбираш, дали е възможно да бъде разбрано, но аз сякаш изпитах радостното блаженство, което обзема лечителя!
Б. нищо не знаеше и не искаше да знае. Затова си представяше планините:
- Виждам се приседнал под върха, на който не приляга име, понеже самият е страшно безименен, върхът, изправен някъде сред самотата, неуловимата самота, толкова близка за всички единствени; и аз се виждам да мисля, много да мисля за него, ала повече май ми се иска да слушам неравния пукот на малко, но истинско огънче, греещо тихо до мене. Да, аз виждам дима му, той се извива, издига, той се разтваря почти съвършено, той се разтваря в смиреното и потайно мълчание на ефира. Въздухът е обаче безжизнен. Въздухът и димът взаимно се проникват без никакво чувство и милост. Паля цигара и вдишвам. Ароматът е силен, ароматът й е планински. Обземат ме тръпки, а после издишвам. Пред очите ми втори дим се издига. Той е също безжизнен, при това му е толкова хубаво, но и той се стопява в меките облаци, стопява се в пълно и сладко безсилие.
Б. нищо не знаеше, но аз знаех - знаех, че дългата зима, сякаш забравена от Бога и от дявола, ще продължи и през лятото; знаех, че луната, оглеждайки се в лицето на поета, винаги промълвява: „Тук се чувствам божествена, само тук, единствено тук ми е мястото!”, и започва да сияе. А оглеждайки се в дребната душа, тя разбира колко светът е реален, и вика: „Нямам въздух!… Нямам въздух!… Помогнете… Помогнете ми, за Бога… помогнете!…”, но след като не намира съчувствие, луната помръква, потънала в облаци, сякаш никога я е нямало.
Когато се разделяме, Б. многократно ме умолява да се извиня от негово име на някого (вероятно това е жена, защото той е твърде настоятелен), да се извиня за някаква дреболия, при това съвсем незначителна, а аз разбирам, че в гласа му има нещо дълбоко печално и същевременно дълбоко равнодушно; разбирам колко му е омръзнало да бъде беден и да си повтаря непрекъснато, че това е неизбежно. Затова, тръгвайки си, той навярно ще размишлява за френския език, който говори нощем, без да знае и бъкел от него; ще си представя кометите, летящи над главата му, без да се трогват от някого; ще си представя планината, станала все по-недостижима, и онова малко огънче, което, изглежда, е вече угаснало.
А аз, отдалечавайки се, ще мисля за ерозията на скалите, за каменопадите и неговото огънче, тлеещо под върховете, огънчето, в което винаги хвърлям по една съчка, за да може и то да е малка искра сред звездите.