ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „СОЛТА НА ЗЕМЯТА”

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

електронна книга

Георги Ангелов

***

- Бързай! - казва ручеят.-
Ще видиш:
като река надолу
съм различен.

- Чакай! - казва старецът.-
Не бързай.
Реката е измамна.
И безсмъртна.

И с усмивка
в тихото
нагазва.


НЕЩО СВОЕ

Утрото отдавна беше минало.
И мислех,

докато жена ми с чашата кафе
минава,

дали поне един от всичките поети,
превеждани през тази дълга нощ

ще види някога през моите очи

жълтозелените листа навън,
настръхналата козина на кучето,
керемидите на къщата отсреща -
измити от дъжда.

Не, няма!
Поезията не е дотам
усъвършенствана,
а и нека си запазя
нещо свое.


ПОЕЗИЯТА СЕ ОТТЕГЛИ

Ти питаш, момчето ми,
защо поетите са бедни.

Поезията се оттегли
в най-дълбоките гори,
избяга от парите и поклоните,
от ордените, воаяжите зад граница.

Сега е в кръгова отбрана,
високо в планините,
там където е живяла винаги,

но едва сега го осъзнаваме
поради нетрайната си
памет.


СТАРАТА МИ КРЪСТНИЦА

Старата ми кръстница дали е жива -

помня как синът й -
алкохолик,
с очи налети тръгна
с нож към мен,
а бях едва на седем.

Старата ми кръстница
погреба
и своя син,
и неговия син.

А после и мъжа си,
(ах, дъскорезницата му така ухаеше)…

Погреба всички
старата ми кръстница,
продаде къщата и се премести
в малка къща
пряка по-надолу

за да наглежда мястото, което
я бе направило така богата
с кученце, което подари
на дъщеричката на новия стопанин.


***
Огледала на полумрака…
Пия аромата на пробягващите сенки.

Фонтани от проблясващи усмивки.
Непроходими, тайнствени присъствия.
Вик, затворил очи пред привидното.

Отвъд прозорците на сънищата
продължавам.

Нараства полетът към глъбините.
Напада ме дълбокото. Утихвам.

Но жаждата не се отдалечава.
Иглите на страха плътта напускат.

И надеждата престава да е ръкопис
от пепел.


ЧОВЕКЪТ Е…

Те ни отнеха всичко,
което можеше да се открадне.

Откраднатото изкопираха,
продадоха,
погребаха.

Скоро ще ни вземат и дърветата,
кротката трева
и даже въздуха.

Но ние ще потънем надълбоко,
където те не предполагат, че животът
с хриле през хилядолетията
продължава.


***
И без да са посипвали в очите му
пепел от изгорена черна котка,
той виждаше витаещите демони
навсякъде в природата.
И страдаше.

Но не ни ги показа ни веднъж
и не обичаше да разговаря за това,
за да не измием ръцете си отново
с причини,
независещи
от нас.


ВГРАДЕНИТЕ

Ние всичко ви казахме.
Изкрещяхме.
Измълчахме.
Пренесохме

през мостове,
иззидани от кал
и кръв.

Кръвта ни потъна в моста,
калта - остана.

Остана
да духа
вятърът на историята

през ушите на времето,
пълни
със кал…


ФАНТАСТИЧЕН ЕТЮД

Те си отиват,
прошепнаха бреговете.

Достатъчно зло натвориха,
достатъчно световни войни.
Свличат човешката кожа
и се качват на кораба.

Всичко ще се повтори
със следващата планета,
шепнат мъртвите
брегове.


ПАРАДОКС

Както и да се опитват да застанат,
на снимките живите изглеждат
някак застинало.

Брусът на смъртта ги е погалил.
Скарабеят е притихнал във меда.

А мъртвите
неочаквано оживяват,

макар и за кратко.


ТРЕВА

На тази уличка живее стара дама
в двестагодишна къща,
потънала в бръшлян.

Тя често мисли за мъжа си,
хвърлен на релсите

и за сина, който отгледа
с много лишения.

Не разбира
защо той не я вижда

и какво е това
подивяло петле,

което подскача
в тревата двуметрова

сред нейната някога
толкова китна
градина.


МАРШАЛСКИЯТ ЖЕЗЪЛ

Кой знае, може никой от нас
да не остане
в литературата.

Може да остане някой,
за когото и не подозираме.

Да, за тебе става дума, неудачнико,
с ефрейторската раница.

За теб, който четеш това
след хиляда години

на някоя пуста
планета

и внимателно раздвижваш
пипала.


ТРИТЕ МАЙМУНИ

После ще кажат: защо мълчахте?

А устите ни бяха запушени
от тях.

После ще кажат:
нима не виждахте?

Но те бяха завързали
очите ни.

После ще кажат:
Нима не чухте тътена?

А този тътен беше тяхно дело.

За тях беше важно само едно:
да мълчим,
умирайки.

Съвестта им е чиста.


ВРЕМЕ

Който говори
достъпно и ясно -
няма да бъде разбран.

Който говори сложно -
също.

Но предметите
намират общ език
с всички.

И затова Смъртта
ни ги отнема първи.

Иска да се научим
да се разбираме
без тях.

Благодетелка…


ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е В ОПАСНОСТ

Всеки, който започва
с: „Нашата цивилизация е на прага…”
е измамник.

Полейте градината
(скоро може да я забранят)
направете си салата,
(нитрати зеленчуците ви нямат)
и се разходете до съседа
(защото са броени дните ви).

А вечерта на Торо да оставим.


РЯЗАНЕ НА ДЪРВА

Съседът реже дърва.
Не подозира:

че внукът му ще умре
от свръхдоза

на следващата година.

Такъв един бодър българин,
спира, челото трие
и подкарва “Руфинка…”,

целият
в стърготини…


ОРЕШАК

Пистолетът на стената
до края на действието
мълчи.

На горния етаж -
отвореното томче от Цветаева
говори.

А малката Неда
обитава съвсем друг свят -
отвъд мълчанието,
отвъд думите.

В ръцете на татко.


КАРТИЧКА ОТ АФГАНИСТАН

Въоръжен до зъби американски войник
се е взрял в дете,
което наблюдава полето с мак.

Планините на заден план
напомнят Апалачите
след идването на белите.


ОТ ЛЮБОВ КЪМ КЛАСИКАТА

Отвикна да яде, да спи, да плаче.

Свикна да брои убитите мухи
в специална тетрадка.
Стигала е до 246 на ден.

През другото време
дебне минувачите
и ги замерва
с томове на Дебелянов и на Пушкин
от шестия етаж.

Някога ги беше преподавала.


ЛЕТОПИС НА СЪПРОТИВАТА

Той е от Ню Орлиънс.
Тя е от Багдад.

Дели ги изгнила врата
и два откоса.


ДОКЛАД ДО АЛФА ЦЕНТАВЪР

“300 души в смокинг…”
из интернет

300 души в смокинг
управляват планетата.

Един караконджул
ги контролира.

„Елит” и мравуняк
са вкопчени в бой,

без мравунякът
да подозира.


ОТКРИТИЕ

Тинята няма
дъно.

Можеш да я обитаваш
векове,
без кислород,

и да мразиш
тези, които го имат

или да ти бъде
все едно

във крайна сметка.


СНЯГ

Когато Робинсън Джефърс
починал сам на 20 януари 62-а,
Кармел се бил събрал
на голф-турнир.

Но ненадейно паднал сняг
и скрил полето за игра.

Природата тъй рядко се намесва
в погребенията на поетите,
което в случая, едва тогава,
било внушително
и многолюдно -

поне така
ни уверяват
биографите.


СБОГОМ, БРОДУЕЙ!

Не ме интересува Бродуей.

По-важно е дали градушката
ще ни отмине,
дали все още го болят зъбите
на детето.

И дали ще се приспособи към къщи
това миниатюрно коте,
в кашона свито,
под луната пълна.

Нашият свят
срещу техния.

Зазоряването предстои.


БЕЛЕЖКА КЪМ КРАЛСКИ ЕДИКТ

Изгоних ги.
Потомците да разсъждават
дали е трябвало…

За мен бе
неотложно правосъдие.

И тайна
като бездна бяха те -

от бездната
дошлите
разрушители.

Простете за
обстойните признания -
ще бъдете
погълнати завинаги,
ако не бодърстват
най-първите от вас.

Защото те, те
винаги се връщат.

Ако заспите.


СЛОНЪТ

Как да вярвам в човешката цивилизация?
Само глупак би вярвал.
за да стигне до там,
да не вижда слона в магазина -

и да повтаря, че всичко е наред
като сополиво учениче
под нетрепващия поглед на учителя.

Илюзията,
че сме свободни
е упойващ наркотик:
дори когато пропастта
лети към нас.


ОСВОБОЖДЕНИЕ

Безсмисленият патос
ме тревожи,
както и
промъкването на змията.

Ще се събуди
в новата си кожа,
но без човека,
някой ден
земята.


ОЦЕЛЕЛИЯТ

Останалите ще открият някога,
намушкани от стадото мамути.

Но него - няма. Той е по-добър.

В ръцете си подути
диша тежко,
скрит зад леден блок,
и си шепти
благодарности към талисмана.

Как оцеля, не трябва да се пита.
А после ахва:

треперещо еленче във снега,
зад друга ледена скала прикрито…

Но трябва утре
пак да се яде.

И той със облекчение
замахва.


ЧУДО

Какво чудо е цветето.
Окото.
Залезът.

Няма нужда да се крещи.
Нека да го кажем тихо:

Глобалната мафия
прави всичко възможно
ти, робът,
да ги забравиш.

Защото трябва да живееш,
да работиш
и да умреш за нея.
Само за нея.

Мисли!


ДОРИ ВЯТЪРЪТ

Ние не станахме животни.
Не станахме роботи.
Нито - демони.

Ние останахме
хора

и затова сме излишни.

Дори вятърът,
прошумял над прерията
не е така ненужен

и самотен.


ПЕСЪЧИНКА

“Моята родина
е там
където мога
да бъда себе си”

Станислав Мисаковски

Песъчинка съм
в реката на Родината,
а тя се влива
в Бога.

Не мога
да съм себе си
без нея.


КЛАС

Нататък няма много
за разказване:

животът продължил,
земята стинела,
на стола му сега не сядал никой.

Онези кукумявки
се преместили
по други къщи.

От делото му
не направил
никой
знаме.

Той само за земята
станал
клас

и чака някой ден
да го ожънат.


ПОНЯКОГА

Понякога нощта е пещера.

Друг път е сянка,
скрита между сенки.

А трети път е много дълъг вик,
притихнал между зъбите,
когото
напразно се опитваш
да спестиш.


НАДЕЖДА

Съдник не мога да бъда, не ми е до глуми.
С треперещи пръсти събирам разбития съд.
Имаше в него живителни, ласкави думи,
имаше всичко - от слънце до палеща плът.

Днес с изненада разглеждам отломките кухи.
Тъй ненадейно, кога се е пукнал - не знам.
Всичко замръзнало, всичко - изтляло и сухо…
Няма и помен от радост, бушувала там.

Знам, че надежда очаква човекът да види
в нашия стих, но стихът ми е вече безуст.
Всичко събрано от мен се побира във мида,
а бисерът в нея ще вземе единствен Исус.


СМЪРТТА НА БАЩА МИ

Във онзи ден къде ли съм се лутал,
но и до днес пред тази смърт съм ням:
баща ми си отишъл за минути,
във болницата, абсолютно сам.

Но дни преди това сънувах драма:
огромно куче - черно, със гердан
от шипове, то връхлетя баща ми,
а аз го гледах от тъга пиян.

Но стана чудо! Укроти го татко,
дори погали този страшен пес.
Защо тогава дни по-късно кратко
ми съобщиха (есента бе златна) :

„Момче, баща ти е починал днес!”


НАРОДЕ

С тъга заспивам. И с тъга се будя.
Смъртта не може да ме весели.
Страна на гении, страна на юди,
единствено
за тебе
ме боли.

Ти бавно слизаш в гроба. И те гледам,
безмълвен, ужасен, окаменял.
Ти беше символ на възход победен,
сега си символ
на разпад
и кал.

Какво са всичките речитативи
пред смерча див, помлял един народ…
Вихрушката следите ни изтрива,
в надбягване,
игри,
полуживот.

Мълча. Защото думите са нищо,
пред моята загиваща страна.
В легендите разцъфват пепелища.
Но този мит
е сянка
на съня…


В ПАМЕТ НА МАМА

Сънувах,
че отвън ме вика
мама.

Събудих се,
а на прозореца -
врабче.


СЛЕД ГЛЕДАНЕ
НА АПОКАЛИПТИЧЕН ФИЛМ

Измряха милиарди,
останалите се превърнаха
в животни,
виновниците се укриха
и не бяха назовани
публично,

човечността
обаче
победи.


ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Тук беше
масата за хранене,
тук - вазата,
а тук -
библиотеката.

Сега е останал
само лъвът
върху стената
на дома.

Вижда се,
ако през зида
надникнеш.


ВАРИАЦИЯ НА ЗАТВОРНИЧЕСКА ТЕМА

Живях живота си като затворник.
И ако трябва да се върна пак
ще е, за да потърся отговорност
от виновните за този мрак.

Но тъй като в прераждане не вярвам
остава нерешеният въпрос:
кой ще плати на хищници и ларви,
оглозгали съдбата ни до кост?

Възмездие, отплата за делата,
не те видях и ще си ида сам
подобно много хора по земята
с последната утеха, че си Там.


СБОГУВАНЕ С РОДНИЯ ДОМ

Не се обърнах. Там бе моят дом.
Продадохме го. И така прокуден
аз заживях в един отворен том,
изпълнен
с отражения на юди.

И бавно мрежата им разгадах
сред страниците тъмни като корен:
пред тях се разтопяваха от страх
народите,
но криеха позора си.

Във свят, по-пуст от изгоряла степ,
какво се случва, единици знаят.
Човек ще срещне краха си нелеп
като добитък
за клане накрая.


СЛЕД ПОСЛЕДНИЯ РУНД

Животе, нагло, бързо ме излъга.
Но жив си ме оставил засега
на моя остров, т. е. в моя ъгъл.
И само ти си знаеш докога.

Отдавна двамата сме го разбрали:
последният ни рунд ще бъде твой.
Отвъд обаче Реферът едва ли
ще свири в твоя полза този бой.


СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Време е за тръгване.

Обърках
стола,
времето,
планетата.

Ще се разминем
като пациенти в болница,
като купувачи на опашка за месо.

Солта на тази земя
са мъжете,
които
няма да се родят.


НОВИЯТ СВЕТОВЕН РЕД

Поетите трябва да забравят
написаното досега,
учените - формулите си,
работниците -
вечния си труд.

Виждам ги как изкореняват
стъблото на един небостъргач,
чиито корени са в ада.

Ножът не е опрял до гърлото,
а в него е,

но не е учтиво
да се сочи с пръст

вървящия,
скимтящия,
усмихнатия радостно

покойник.


РАВНОСМЕТКА

Не ми е все едно дали живях.
И знам, ще трябва да се отговаря
за всяка дума като станем прах
пред Бог
и пред децата
на България.

Видях разруха, йезуитска мъст.
Не съм мълчал. И виках в суховея
към моята страна - през мрака гъст,
ала не стигна
моят глас
до нея…


И НИЩО ДРУГО

Аз нямам братя. Нямам и сестри.
Ако съм имал, са отдавна в гроба.
Светът незабелязано гори
от своя връх
до тъмната
утроба.

Живял ли съм във този карнавал?
Съратниците мои са измама.
На дъното - мълчание и кал….
И нищо друго.
Нищо друго
няма.


РИЦАР

И коня му го няма. И щитът е пробит.
Възкиселата бира и рухналият зид

напомнят, че животът си има правила,
но всички ги погълна реката придошла.

В държавата не вярва. Родина си е сам.
И не спести дори за един ковчег от чам.

Край него шум банален навсякъде свисти.
И дните го прегазват със кремъчни пети.

Как пепел го покрива - и лепкава, и зла,
разбира постепенно през тежката мъгла.

И звънва тетивата в изгнилия му лък:
- Здравей и сбогом, участ на стъпкания стрък…


НАЯВЕ

Сънувам битка. Яростни мъже
с огромни мечове и тежки брони.
Воюват те - под лекия снежец.
Земята под краката им се рони…

И всички те са българи. Но страх
ме завладява и в съня си викам.
Защото те са прах. Отдавна прах.
Не ги е наследил след края никой.

А бодрите редици на врага
към стана ни наяве приближават.
…В мъглата, разпростряла се сега,
кръвта на часовоя избледнява…


ТЕ

Кой би повярвал, че ще оплетат
света в такава непрогледна мрежа?
Че ще живеем в блатото до смърт,
без някой края
ни да забележи?

Какво са Те? Продукт на нечий План?
Възмездие за глупавите хора?
Дошъл от пъкъла незнаен клан?
Термитник
под предалия се корен?

Снегът се сипе. Птицата лети.
Осатаналият се век спокойно
изтрива в нас човешките черти…
И музика вали -
заупокойна.


***
Бих искал да завършва всяка скръб
със радост; светлината да пребъде;
да си плати в живота саблезъб
негодникът,
от хората осъден.

Но на земята справедливостта
дори не е нощувала, а горе
все тъй се рее нашата мечта,
с дълбоко скрит
в утробата й корен…


***
Душата ми не е готова
да се запъти за Натам.
Като войничето оловно
аз можех много да ви дам.

И сред пустинята, край сфинкса,
наречен български сезам,
платих си всичко, до стотинка,
за правото да се раздам.

Но не помръдваше вратата.
И най-накрая осъзнах:
сезам е в мен, а пещерата
отвън е синоним на прах.


***
Зазиздаха ни като във стена.
И нас, и лъганата ни родина.
Изхвърлиха предишната везна.
И ни погълна
планина от тиня.

Видях такъв керван от подлеци
и плъхове - царете на пейзажа,
че как ще свърши този мръсен цирк
и думица
не мога да ви кажа.

След преживяното окаменях.
В мълчанието сенките се гонят.
Не знам дали съм вече станал прах,
но като надпис
всеки ден се роня…


АНТИТЕЗА

Поглъща отмъщението
всичко?
Лъжа е.
И елитът някой ден
котарак във лапите на птичка
ще види -
безвъзвратно
унизен.


***
Тук няма правда и за комка,
ни изход в тоя водовърт.
Мълча и се превръщам в спомен
за несъстоял се съд.

Небето - само то остава.
С последния камбанен звън.
А ориста ни дотогава -
да газим в сън.


НИЕ И ТЕ

Тя лети отново към Малдивите.
Ти нагъваш черен хляб и грах.
Може и да има справедливост,
но къде е,
тъй и не разбрах.

Той издава нова книга в Рим.
Ти броиш парите за цигари.
Може справедливост и да има,
но не е нощувала
в България.

Животът може всичко да ти вземе,
но се бориш да останеш жив.
Те ще хленчат всички подир време:
„Съдът народен
е несправедлив!”


***
Това неутолимо, вечно „Аз” -
отложена присъда и измама -
държи ни в деспотичната си власт…
По-яростна
от тази хватка
няма.

Рисуваме и пишем, и градим,
деца отглеждаме, садим дървета,
но „Аз”-ът в нас расте неуморим
ведно
с алтруистичните
куплети.

Накрая се изнизва самовлюбен
с гримасата на жалък идиот,
неопростен, опустошен, изгубен,
така нареченият
наш
живот.


***
Ще свири музика, ще свири, но искаме ли да я чуем?
Ще бъде дълга и неземна, и мраз във нея ще нахлуе -

предвечен студ и тежък мрак, неподозиран от „стадата”,
живели в пълна тъмнина за гибелта си на земята.

Ще свири музика за тях, сурова, траурна, и бавна,
преди да възвести със гръм победата на „богоравните”.

Необявената война през вековете продължава
за нечовешко тържество, за празна и лукава слава.

И всяка педя пръст сега на тази битка е арена -
и всеки дух, непримирен с ентропията, обсаден е.

Да се сражава вместо теб не може никой във всемира,
това е твоят дълг… Но чуй, тъй близо музиката свири…