ДЖЕНДЪР С УНИФОРМА

Елена Пеева-Никифоридис

Нели прескачаше калните локви, а вятърът се заиграваше с чадъра й, като упорито се мъчеше да го обърне наопаки, или да го счупи. Уличката се осветяваше от една единствена мъждукаща лампа, случайно останала да виси на килнал се дървен стълб. Прогизнала от влага, Нели с радост отвори вратата на ресторанчето. Казваха му “капанчето “. То се намираше на приземния етаж в къщата на Люба и имаше само десетина маси. От години наред, един път в месеца, тук се събираше една групичка от бивши съученици - нещо като затворено общество на неостаряващи приятели. На този ден други посетители не се допускаха. По негласно споразумение не присъстваха и съпрузите. Още в гимназията си я бяха спретнали тази групичка. Днес някои бяха адвокати, съдии, прокурори, а други зъболекари, хирурзи. Искра свиреше на арфа в симфоничния оркестър, а Нели имаше своя галерия, защото беше завършила история на изкуството в Москва. Всичките те някога представляваха елита на випуска.

Съученичката им Люба, собсвеничката на “капанчето”, преподаваше от години в тяхната гимназията руски език, но вечер се отдаваше на кулинарство, защото мъжът й преди време заминал на работа в Русия за повече пари и там срещнал друга учителка по руски - Любов Сергеевна. Обяснил всичко подробно в писмо и посъветвал Люба да се оправя с детето сама, както може. И тя отворила “Капанчето”. Съучениците й се събираха тук в точно определен ден - денят, в който получаваха заплатите. Хем прекарваха добре, хем вършеха и нещо като благотворителност.

Щом отвори вратата, Нели чу познатото и гръмкото: ” Хайде, бе! Откога те чакаме?” Така приветстваха всеки, който идваше на поредната среща. Беше хубаво да знаеш, че си очакван. Сега вече липсваше само военният прокурор Румен. Не мина много време и колата му паркира пред заведението. Той влезе с гръм и трясък, изпъна исполински ръст, удари пети и отдаде чест. Беше с чисто нова униформа и изглеждаше чудесно. На “Хайде бе, откога те чакаме!”, отговори, че се е забавил, защото им раздали нови униформи след края на работния ден. Преходът помиташе всичко, което го спъваше или дразнеше, вкл. и старите униформи, носещи отличителните знаци на една друга система. Румен остави на масата бутилка марково уиски, зае мястото си и се отдаде на сладки приказки. Когато Люба поднесе задушения заек, който той още от сутринта й беше поръчал по телефона, отстрани демонстративно книжната салфетка и поиска колосана, ленена такава. Постави я отпред на врата си, като същински царски офицер на вечеря във военен клуб. Люба подобаващо смени обикновената му стъклена чаша с кристална и той вдигна тост за величието, което ги очаква в най-скоро време, защото историята го бута това величие стремглаво към тях. Дъждът отвън плющеше яростно и сякаш се присмиваше. Разговорите, които се водеха тук - лични, политически, светски или пиянски си оставаха в ” капанчето “. Тези срещи бяха отдушник на напрежението и хаоса.

- А какво ще правите със старите униформи? - попита Нели.
- На боклука заедно със строя - отвърна Румен.
- Глупости - възрази Нели. - Запази я. Някога ще придобие антикварна стойност. Може след време да се създаде музей на социализма за следващите поколения.
- Ами тогава ще ти я подаря. В моята тясна квартира само тя ми липсва .
- А пък аз ще си лягам с нея и ще те сънувам, така ли?
- Я дай да ти долея от уискито. Може до края на вечерта да промениш мнението си и да решиш да си легнеш с мен, а не с униформата.
- Когато му беше времето ти си имаше друга, така че на мен сега само униформата ти ми е достатъчна, та дори ми идва и в повече.

След полунощ всички си тръгнаха и никой даже не забеляза вали ли, или не вали. Нели се качи в колата на Румен. Те живееха от деца в един и същи квартал, ходеха на едно и също училище, първите цигари пушеха заедно, скрити зад старата лавка за вестници, заедно купонясваха и слушаха Битълс. После, …после продължи много дълго и за всеки различно …..

- Лека нощ и внимавай, че доста уиски изпи, прокуроре - каза Нели, слизайки пред входа на дома й. Румен излезе от колата и отвори багажника. Подаде й голям найлонов плик със старата униформа и каза:
- Гушни ме нежно в леглото си, скъпа моя - и я целуна по бузата.

Нели отключи вратата, запали осветлението и закачи плика на портмантото в коридора. Само след секунди се мушна под меката завивка на моминското си легло и заспа. Мина повече от година без униформата да смени местото си. На закачалка висяха подредени с войнишка педантичност панталон, риза, вратовръзка, куртка, шинел и шапка. Липсваха обувките и зелените чорапи. Една сутрин, ей така на майтап, Нели поздрави униформата минавайки покрай нея: “Здравей, приятел!”, и се усмихна сама на себе си. После пък и стана навик, като се прибира вкъщи да казва: “Здравей, тук съм.” Това “общуване” продължи години. През това време България беше обхваната от различни масови фобии. Настъпи истерия по всеобщо обновление - офиси, коли, покриви, облицовки и най-вече подмяна на терикотни плочки и любовници. Имаше ги навсякъде в изобилие. Във всеки дом нещо се блъскаше, режеше, местеше, избиваше, лепеше, шлайфаше или се слагаха алуминиеви дограми. Нели реши и тя да си обнови жилището. Една от вечерите в “капанчето ” беше специално посветена на нейния ремонт. Всеки й даваше имена, телефони и препоръки за различни майстори. Предупреждаваха я, че ремонтът ще се проточи във времето, защото сега майсторите започвали едновременно няколко обекта и търпение му е цаката. Нели го имаше. Беше сама - ни мъж, ни деца и не можеше да разчита на никого. Ремонтът започна. Специалисти влизаха и излизаха всякакви - водопроводчици, дърводелци, бояджии и разбира се фаянсаджии. Направи й впечатление, че всички бяха коректни и точни. Когато идваше моментът да се разплатят, те дори отказваха скромните бакшиши, които им предлагаше. Унесена в работа и ремонт не беше забелязала, че народът се е извисил над тези и някои други анадолски табиети. Например Пешо бояджията все внимаваше, като минава покрай закачената униформа, да не я изцапа случайно с боя. Един ден я попита:
- Тази униформа на мъжа ти, ли е? Махни я оттук, че ме е страх да не я оплескам. Три години съм търкал наровете и не ми се иска да си имам неприятности с началството. - Това обясняваше защо не приемаха “прокурорските” бакшиши. Често звъняха на вратата всякакви чешити - от разни секти, молещи за пари самозвани самарянки, циганки с бебета на ръка и подозрителни, леко дрогирани тинейджъри. Понякога Нели безрасъдно отваряше вратата, но щом зърнеха униформата, наглеците бързо си тръгваха. Униформата стоеше като бодигард зад гърба на Нели и я пазеше.

Минаха още някоя и друга година. Нещата привидно се поуспокоиха, но не се промениха. Пролетта помилва клоните на дърветата и те разцъфтяха от щастие. Нели се захвана с традиционното почистване и изхвърляне на ненужните вехтории. Застана пред униформата и рече: “До тук си, приятел. Тръгваш си.” Откачи закачалката с цялата униформа и съвсем леко усети парфюма на Румен, който преди година беше разстрелян на
улицата от неизвестен извършител. Нели свали униформата до контейнера за смет, но не можа да я изхвърли, защото пак я лъхна познатият парфюм. Погледна хилавото дърво до боклука и закачи униформата на един нисък клон. Няколко дни тя висеше там странно и глупаво. После забрави за нея и тя като по чудо изчезна.

Един горещ лятен ден Нели поливаше цветята на балкона, когато видя униформата на Румен да крачи с боси крака по алеята, точно под терасата. Шапката закриваше лицето и човекът не се виждаше кой е. Нели заряза поливането и бързо слезе до парка. Униформеният ровеше в контейнера за смет. Беше Зюмбюлчо, циганинът, който от години обикаляше квартала и почистваше боклуците около кофите. Той винаги работеше с ръкавици, а сега и с униформа. Термометърът скачаше над 35 градуса, а човекът си беше и с шинел. Зюмбюлчо го бяха кръстили пенсионерите от квартала, защото той все си тананикаше: ” …зюмбюл ли си, лале ли си …” Освен циганин, Зюмбюлчо беше и мека китка. Отдалече миришеше на евтин одеколон. Пенсионерите си бяха сковали една дървена маса и две пейки. Събираха се там на хлад и раздумка. Играеха на шах и пийваха от ракийката, която криеха в джобовете си. От време на време канеха на чашка и Зюмбюлчо. На него му беше приятно да го назовават така, да приседне, да кръстоса грациозно крак връз крак и да отпие глътка ракия. Не го задяваха, че е такъв, какъвто е, защото му бяха благодарни, че се беше самоназначил да обира разхвърлените боклуци. Даже и на униформата не му се смееха. ” И той душа носи - казваха те - нека се понакипри.” По едно време Зюмбюлчо изчезна и кварталната градинка се напълни с боклуци, които вятърът издухваше от контейнерите и разнасяше насам - натам. ” Може да са го повишили сега като е униформен и да седи в някоя канцелария.” - шегуваха се старците и хвърляха заровете на таблата. Късно есента Зюмбюлчо се появи, облечен в дрипи, със синини по очите и куцайки с единия крак. Приседна при старците и им разказа, че един ден го прибрали в една полицейска кола и го вкарали в ареста. Много бой изял заради униформата, която носил. Карали го да си признае откъде я е откраднал. Щом кажел, че е висяла на клона на едно дърво, те му отвръщали: “Стига си лъгал, бе педераст!” - и боят започвал. После му показвали снимки на някакъв убит прокурор и все го питали, дали го познава. Накрая го разжалвали, прибрали му униформата и го изхвърлили на улицата в циганските му дрипи. Никаква песен не излизала вече от разцепената му устна. И ракията не му се ослаждала. След няколко дни го бяха намерили мъртъв между два контейнера за смет в съседната уличка. Господ го съжалил и си го прибрал.

Изминаха години оттогава и Нели почти беше забравила историята на Зюмбюлчо. Изведнъж цяла България замириса на неговия евтин парфюм. Раздженроса се отвсякъде. Една конвенция, съшита по мерките на Зюмбюлчо, като черен призрак бродеше из медиите. Обсъждаха се всякакви нелепости във връзка с нея. Тя беше и тема на разговора тази вечер в капанчето. Нели дълго мълча и слушаше без да изкаже някакво мнение. Щом дебатът се поуспокои, тя започна да разказва историята на един джендър, който се казвал Зюмбюлчо, събирал доброволно боклуците около контейнерите за смет в квартала и си тананикал ” зюмбюл, ли си, лале ли си …..”, после се натъкмил със старата прокурорска униформа на Румен, полицията го прибрала и пребила от бой и накрая го намерили мъртъв сред боклуците.
- Кажете ми сега - попита накрая Нели - липсата на конвенция ли беше причина за съдбата му, или това, че аз закачих една униформа на властта на дърво, вместо да я хвърля на боклука, където й беше местото? Толкова години минаха оттогава и не спирам да се обвинявам.
Въпросът и остана да виси няколко минути във въздуха, без отговор. После Виктор откри нещо в айфона си и зачете на всеослушание :
- “От всички сексуални извращения, най-гнусно се явява целомъдрието. Обществото ни възлага задължението на безкрайно търпение на глупостта, на извратеността и безумието. “.- Казал го е Артур Шопенхауер. Аз ще добавя - продължи Виктор, - че безумието ще продължава, докато не бъде премахнато всичко човешко, т. е. това, което е нормално и естествено. Хората с такива “проблеми” пишат конвенции, организират паради, водят дебати, защото за тях това са преговори със съвестта им. Нашият народ е много по-умен от който и да е Шопенхауер и още от памти века е поставил в песента въпроса: …” зюмбюл ли си, лале, ли си ….”, но отговор не е дал. Оставил е всеки сам да си отговори и да не занимава другите. И никаква конвенция, било тя истанбулска, цариградска, ако щете и византийска, не може на босите крака, на който и да е Зюмбюлчо, да нахлузи лачени обувки.

Навън неочаквано се развилня пролетна буря. Тя блъсна нахално вратата и връхлетя в капанчето. Преобърна една чаша пълна с червено вино и то се изля върху стола, на който някога седеше Румен. Виното се стичаше по пода за “Бог да прости”. Люба побърза да затвори вратата, а по прозорците ритмично тропаха едри капки пролетен дъжд и сякаш припяваха: “… зюмбюл ли си, лале ли си, зюмбюл ли си, лале ….”