Михаил Стасинопулос

превод: Кръстьо Станишев

ТЕАТЪРЪТ

Пиесата завърши и угасват светлините,
между столове празни и сънуващи сега
душите на героите, изнемощели, скитат
и сядат без желание, отпускат се с тъга

на глухите седалища, със лакти уморени.
Във сумрака театърът изглежда стар, разбит.
Кулисите изкъртени висят обезцветени,
угаснало е златото в изящните резби.

А от фронтона маските мълчат с усмивки криви
във древното страдание, разпънато и вечно.
От празните седалища душите мълчаливи

се взират във пространството на свойта пуста сцена,
прилична на душата им, отдавна отвратена
сред светлините от любов да гине всяка вечер.

ШАХМАТНО КОНЧЕ

Внимателно и нямо, разсеяно и неподвижно,
на черно или бяло то подскача със тъга.
На черно или бяло то, замислено, угрижено,
пресмята мълчаливата, намръщена игра:

един ход, после друг ход, една и съща мисъл.
Навред - вразите дървени, стаили хитростта.
Да мисли, да пресмята ли? Стои смутено, слисано.
Сред тесните квадратчета изчезва мисълта

и всичко туй познато е, животът е предписал:
един ход, после друг ход, една и съща мисъл!
Играта мълчалива то измерва и пресмята,

но вече знай - орисано е всичко отначало:
посред вразите дървени да скача и да пада
като герой до своя цар на черно или бяло!