РЕКВИЕМ

Надя Попова

РЕКВИЕМ

В памет на баща ми

Дърветата под твоите прозорци са израснали
над покрива.
Ветрец долита и в листата им шуми,
а ти отлитна надалече,
нависоко.
Седя на стола ти и в тях се вглеждам
с твоите очи.
Додето те са се възнасяли нагоре -
ти се смаляваше,
потъваше навътре в себе си,
в леса непроходим,
израснал сякаш от железен,
хвърлен пред юнака гребен
като в онази стара приказка,
леса, от който се излиза само със магия
или със скок в отвъдни светове.

Не зная нищо за безсмъртието на душата.
Движа се
като замаян лунатик из стаите
и жестовете ми навярно преповтарят твоите.
Не смея да погледна в огледалото.
Домът родителски напомня замък с призраци -
припуква някакво тревожно електричество,
отнякъде часовникът ти се обажда
всеки кръгъл час…

А пък в листата на дърветата ятата вдигат врява,
преди да се строят в триъгълник трептящ,
да се стопят в безкрая,
където може би сега си ти,
мой татко,
мой смъртно устрелен,
непрежалим
и непреклонен жерав.


***

В памет на майка ми

Помислих ги във тъмното за кошери,
а то били надгробни плочи…
Пчелин от литнали в отвъдното души.
Между обезлюдените била
кой е опитвал от меда им, кой ги пази?!.

А жилото на мъката прилича на онази
„забита и пречупена надве стрела”.
И не звънят камбанките край пътя,
очите ми не радва макът сред овесите,
откакто ти безмълвно се възнесе
през оня месец с име императорско,
в последния му ден…
И оттогава нещо вкамени се в мен.

Все повече ми липсваш, майко.
Захлупиха ме облаците черни.
Небето се продъни от порои,
раздра се от светкавици,
земята оглуша от гръм.
От всички дупки изпълзяха червеи…

И жива ли съм днес или не съм?
Стон от възбог
или гласа ти чух?
Къде витае медоносния ти дух?