ВЕКОВНИЯТ СЪН

Димитър Маджаров

ВЕКОВНИЯТ СЪН

Сънувах аз балканските гори…
Сънят за мен такава радост стана –
да видя пак България – дори
и върховете снежни на Балкана.

Дали защото вчера вечерта
прочетох аз “Под игото” на Вазов.
Видях хайдушка чета през нощта
в букаците балкански пак да гази.

И взирах се в селата и степта
на Прародината ни нещастна
и жалост развълнува ми кръвта
за мъката на робите ужасна.

Аз виждам през столетните мъгли
на бежанците дълга върволица
и грачещите гарвани /нали
степта за тях е родна станиница/.

И гладните, и плачещи деца,
и прашните, навъсени стопани,
и женските забулени лица,
и думите: “Какво ли с нас ще стане?”

Каруците, разбудили степта
в русийското пространство безконечно.
И хората – родината свята
навечно изоставили… навечно!

Отгоре чучулигите трептят
под този зноен шатър поднебесен.
Сърцата на пришълците ехтят
от жалостната тази птича песен.


ПРОЛЕТ

Пак заповядва гиздавата пролет,
с омайни аромати разцъфтя
и със загрижен, пъргав пчелен полет,
и с птичи песни ни зарадва тя.

Тревожна сянка откъде дотича?
Какво набръчква челото ти днес?
В тоз слънчев ден тъгата ти прилича
на дебнещия модерен стрес…

Защо се вглеждаш с погледа си вперен
в бедите на отлитащия век?
Не се ли чува вече звън вечерен
в съдбата на “разумният човек”?

Какво се вижда в този залез ален:
безкрайното господство на нощта,
зората ведра или лъч кристален,
или – целувката на пролетта?

Април, 1989 г.


* * *

Благодаря ти, слънчева зора!
Тук често нощем аз съм те сънувал.
Дори и като свещ да изгоря –
ти сигурно и там ще ме вълнуваш…