БАХРЕЙН – ОСАКА

Никола Сулас

превод от гръцки: Мария Филипова-Хаджи

Моряшката книжка на Константин Пантелеас е издадена през август, шейсет и втора година, в сряда. Беше явно, че настъпва трудно време, за да стане и той ветеран на предвечната борба между два Великана: Човекът и Морето. През целия му житейски път изникваха достатъчно обстоятелства, но пет от тях очертаха по-нататъшния му живот и с времето го накараха да възмъжее, той стана по-сериозен и косите му побеляха.
Първите две, които бяха и единствените, за щастие – неуспешни и от които второто преживя по-трудно и стана причина да се срещне с третото обстоятелство, което този път беше успешно. Женитбата!
Дни и месеци прекара в домашен уют, тишина и спокойствие, ала не изтрая дълго без жена. Двете последни обстоятелства бяха в дом за сираци заради майката. Щерките!
Костанди – силният, добрият, праволинеен, монолитен – от баща стана, колкото разбира се му позволяваше морето, една любяща майка и с помощта на някакви далечни роднини ги отгледа, каталяса, задоми ги, обедня, но слава на Бога, всичко мина добре. Добре ли? Не съвсем, защото,ето сега към шейсетте, пак е сам и след кратко време – от морска чайка и делфин стигна до там, че приличаше вече на крив рак, или на игрива морска рибка.
Костанди носеше сърце на двайсетгодишен момък, а наглед и на вид си беше такъв, какъвто го искаше морето – със застаряло и изсъхнало от солта лице, посивяла коса, яки ръце и маймунски нозе. Като човек си имаше много недостатъци, но от тях поне два бяха известни на всички. Имаше детска душа и мразеше лъжата. „Както греховете си”, както често казваше той. Онова, което наистина го притесняваше, бяха беззлобните закачки на екипа за желаната му кариера.
- Хайде бе, никой не те стига, кой ще се мери с теб! – подхвърляше някой.
- А бе, какви разходки има да му друснеш още, не е за разправяне! – викаше друг.
Ту един, ту друг – подмятаха му оттук-оттам и интригата като четка на художник покрасняваше загорялото, иначе добродушно лице на Костанди, а той, за да потвърди, че е засегнат, вдига ръка уж да удари някого, но му минаваше веднага. Една широка приятелска усмивка очертаваше устните му, а с тях се засмиваха даже и мустаците му. Това впрочем беше знак за цялата група и тя се съгласяваше в този момент с общ възглас, че той не се отрича от бъдещи успехи.
- Ей, капитан Костанди, днес няма ли някоя историйка?
След такива думи винаги придаваше многозначително изражение на лицето си, вглеждаше се в хоризонта и казваше, че уж сега не е момент за това, а погледът му търсеше удобно място, за да седне и да разказва. Когато все пак го откриваше, странно как, другите винаги сядаха преди него, оставяйки му централното място.
И тогава церемонията започваше.
Като начало, отличително вежливо, тактично и специално изкашляне, после – изчистване на гласа с едно „куху-куху”, а след малко наоколо се диплеше една нова моряшка история и всички го зяпаха в устата, та никога не се намери нито един моряк да оспори думите му.
- Веднъж, значи, ми се случи да товаря кораба по маршрут Бахрейн-Осака. Капитанът ни – един монолитен стар морски вълк, свиреп, навъсен, Якуми се казваше, беше страшилище за пристанищата, мисля, че беше от п-в Андрос. А корабът – либерал от последната война, от онези, купени на сметка, с име „Горго”, вееше знамето на Панама, но беше собственост на ромите. И ще ми разрешите да не споменавам имена.
- Извинете, капитан Костанди – подскочи изведнъж корабният юнга – а как беше фамилията на онзи капитан?
- Никой не го знаеше – отговори Костанди и се втренчи в очите на юнгата, сякаш надничаше в душата му.
После продължи:
- Напразно вдигахме котва, претоварени с мазут от Бахрейн. Беше лято и слънцето палеше ламарината и телата ни – непрекъснато изпотени, отделяха сол и бензинова миризма. Даже търсехме по-прохладно място да отдъхнем. В кабините вентилаторите и климатиците дори не се чуваха. Адска жега. Прохлада не идваше от никъде, сякаш бяхме хванали за Индийския. Беше мусонен период, та макар да се пукаш от жега, влагата ти надупчва тялото.
Историята беше в разгара си, всички очи и уши бяха насочени към Костанди, покачен и седнал върху едно усукано въже, сравнително високо, представяше си, че е морско божество или самият Посейдон и словото му излизаше ясно, отсечено, морско, ще речеш, че от устата му излизаха не думи, а самите морски вълни – ту тихи и спокойни, ту бурни и диви, като на Медуза – жената на Персей.
- И така, приближихме Суматра, когато моторите казаха „стоп”. Повреда посред морето, мисля, че знаете какво значи. Белята беше голяма и колкото да се опитваха механиците, нищо не направиха. Тогава капитанът издаде заповед да повикаме помощ. Минаха часове в агония, която от страха растеше все повече и повече. Първият спасителен знак се зададе и измести страха и затруднението, макар че на лодката, която ни приближаваше, не можехме да разпознаем знамето, но вече виждахме лицата на нашите спасители. Непознатите се приближиха до предната част на кораба ни и след малко техният капитан заедно с други двама се качиха на нашата палуба. Лицата им, бре хора, сериозно ви казвам, направо ни изплашиха – сякаш гледаш стар пиратски филм. Свети Боже, Свети Никола, за първи път толкова много се изплаших. Нека не бъда многословен, стана това, което можете да си представите. Нашият кораб понесе атака от пиратите, нещо, което, да си го кажем, понякога се случваше при морските пътешествия. Какво стана после, даже не искам да си спомням. Ще ви кажа само, че имаше четирима ранени, за щастие не толкова тежко.
- А капитана? Какво стана с капитана? Той нищо ли не направи? – чу се отново глас. – Знаете ли, капитан Костанди, капитан Якуми беше баща ми.
Костанди даже не се обърна. Разбра, че този глас беше на онзи, дето го питаше в началото. От доста време насам, докато гледаше юнгата, в мисълта му се появяваше лицето на стария капитан.
- Капитанът, какво капитанът? Изпълни задължението си като гръцки моряк. Загина геройски, за да спаси кораба си.
Изведнъж настъпи дълбока и подтискаща тишина, която след малко се разцепи от ридание.
Костанди не отрони вече дума. Мисълта му се върна към онова време… когато в един момент изчезна от очите на пиратите и тръгна към офицерската каюта, където видя стария пират с двамата му помощници при капитана. Със собствените си очи видя смъртта на капитана, защото не беше съгласен с делбата.
Очите на Костанди, присвити от солта и годините, се просълзиха.
- Първата ми лъжа… за първи път в живота си излъгах – прошепна сам на себе си през зъби. – Но как да кажеш на този младеж, че баща му беше един подлец, който наруши традицията на гръцките моряци и умря заради беззаконните интереси на фирмата.
- Хайде, разпръсквайте се, край на историите! Единственото, което искам от вас – нито дума повече.
И приведен тръгна към поста си.