ВРЕМЕТО

Андрей Андреев

Из „В този край на света” (2016)

ВРЕМЕТО

Времето ще каже…

Нощ. Звезди. И шепот от звездите.
Корени. Листа. Живот и тлен.
Тук са и на мъртвите душите.
Пак от тях съм заобиколен.
Меко пука родното огнище.
Вятърът утихне, заечи.
Само времето не казва нищо,
само то като крадец мълчи.
Зная, че каквото и да питам,
няма отговор да чуя тук…
А навън е пролет и стрехите
пеят с най-вълшебния улук.
Пеят те - без ничия заръка,
и не ми отмерват със везни
колко път ме чака, колко мъка,
колко мрак и колко светлини.
Времето ли? - времето сме ние,
стига само през дима му гъст
пролетното слънце да изпием,
да изгазим пролетната пръст.
И да помним: в нощите и дните
дим какъвто и да ни души,
че са с нас на мъртвите душите.
И до тях са нашите души.


СБОГОМ, НОЩ!

В памет на Венцеслав Кисьов

Сбогом, нощ! - писа Венци -
и потъна в нощта,
в преизподни неземни,
в дебри на вечността.
Сбогом, нощ! - и замина
в неизвестни земи,
дето въздухът стине
и пръстта не дими.
Как е там? - питам често
и деня, и нощта.
Нито знак, нито вести.
Тишина. Пустота.
Само вятърът носи
непрестанни мъгли.
И въпроси, въпроси…
И от всеки - боли.
Сбогом, нощ! А нощта е
с глас на близък, познат -
чак оттам, от безкрая,
чак от другия свят.
Аз и денем сънувам.
И сънят ме гори.
Ако, Венци, ме чуваш -
говори, говори!…


ПРОШКА

Господи, след толкова студени
зимни дни и толкова раздели -
крушите във бяло нацъфтели,
ябълките - розовочервени.
Пролет е. И всичко се възражда.
Зеленеят близките могили.
Някъде в полето конче цвили.
Птици от дървото се обаждат.
Зеленеят и дъбът, и букът
и с небе, което прояснява,
милосърдно птиците прощават
моето отсъствие оттука.
Птици, птици - пролетни огньове,
пътя като вас вървях към къщи.
И с ръце небето преобръщах.
И мълчах пред слегнали гробове.
Но едва сега разбирам, мили,
че в света на тлен и незабрава
и човекът прошка заслужава,
щом и птиците са му простили.


ПЪТЬОМ

Както и колкото аз да си вярвах, че празник
ще си за нас и за нашите рани и страсти,
пътьом преминах през тебе, живот, и ти казвам,
че за живота ни кратък си нещо опасно.

Пътьом се спрях
сред пространство безкрайно и време
с хора и днешни, и бъдещи, с хора предишни,
слушах и тъжни, и весели песни-поеми:
камък и бурен, и дом в белоцветните вишни.

В тях се заричах и най-съкровените думи
пишех виновно по въздуха и по водата,
ако ли някой случайно ги срещне по друма,
те да му бъдат утеха и глас на съдбата.

С тях да се пази от слънце, от студ и умора
и да си има другар за раздумка по пътя…
Пътьом отскоро си мисля, животе, и си говоря:
пътник ти бях и на пътника ще те отстъпя.


КОЛЕНДРО

На Иван Гранитски

Аз от никого нищо не моля,
аз на всички желая добро.
Да мирише на огън, на пролет
и след бурите - на колендро.

Просветлете лика си пред Бога.
Откършете си клонче върба.
Пожелавам ви светла тревога.
Пожелайте ми ясна съдба.

Ще заминем - тук спорове няма!
Дъх на мента, равнец, липи.
И сред тях със мечтите ми мама
най-накрая ще ме приспи.


ПАМЕТ

В тени от облака мне выройте могилу.
Юрий Кузнецов

И сянката ми погребете тук,
под облаците, идващи от юг
ту буреносни, ту с молба за прошка,
преди да ни погледнат рой звезди,
да има кой над всички ни да бди
и да ни буди и тревожи нощем.

За тялото ми не мислете, то
ще се превърне в пролетно листо,
което винаги ще се обръща
след всеки пътник, за почивка спрял
с въпрос към пътя или хълма бял:
- Стои ли още бащината къща?

Макар пребродил много векове,
човекът няма други брегове
освен Земята - майчица рождена…
Не исках и не можех да съм друг.
И сянката ми погребете тук,
където свършва цялата Вселена.


РОБ

И ще свърши денят.
И нощта. По-нататък
и за мен ще изгрее
една ярка звезда.
И по нея, по нея
аз ще стигна в мъглата
сам до острова пуст -
свобода.

И тогава ще видя,
че там няма нищо,
че съм спрял върху бряг
без порои, без брод,
дето гръм не отеква
и в столетни огнища
не искрят и не тлеят
нито скръб, ни живот.

Ще простенат устата
думи тъжно горещи
за приятелски маси,
за вълшебни лъжи,
за полята отвъдни,
за реките отсрещни,
дето гарвани грачат,
но и щъркел кръжи.

И ще тръгна обратно
към Земята мъглива,
там, където все още
има нощ, има ден
и където под зноя
от пръстта мълчалива
хора плачат и пеят,
и разпитват за мен.

И когато се спра
сред местата любими,
ще прошепна пред всеки
скъп за мен земен гроб:
мои есенни пролети,
мои пролетни зими,
свобода не желая.
Аз съм вашият роб!


НОЩ

В памет на Владимир Соколов

Вали отвсякъде, вали
в нощта - дълбоката.
Напред в дъжда ли е, или
назад посоката?

Посоката, в която пак
са те закукали
и студ, и сняг, мъгла и мрак
в часа на бухала.

Ще оттекат по своя път
злини, пророчества,
в сърцето ти ще зазвънят
води клокочещи.

И погледът ти с блясък син -
синчец, метличина,
април ще срещне, ти си син -
син на езичница.

Коя ли нощ със студ, с тъма
тук е векувала?
Тя ще се проясни сама.
Недонощувала.


ПРАХ

Сърцето месеци не мигна.
Светът край мен бе ням и глух.
Когото чаках, не пристигна,
когото трябваше - не чух.

През нощите студени, зимни,
сред земния и звезден прах,
съдби премислих и години,
но тайната им не прозрях.

А тази сутрин, от забрава
за да спаси света студен,
на кръстопътя се изправя
разцъфнало дърво пред мен.

И аз заставам под дървото,
опровергало в утринта
безсмислието на живота,
безумията на смъртта.

Лъчите лъч в небето гонят,
смехът достига ведър смях…
И върху мене клони ронят
и звезден цвят, и земна прах.


ДЪРВЕТА

Като въздишка на вятър след есенни бдения
тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Кой ли сега я упътва сред други селения,
кой є разказва за белите нощи на вишните?

Може би там я е чакал баща ми - с роднините,
може би слънцето там я е чакало - ясното,
или душите на черния хляб и на виното
са я поканили с тях да приседне на масата.

Знам, че искрата накрая угасва и в кремъка,
че се променят сърцата,
пространството, климата,
но ме боли, че от тука нататък във времето
в тъмните нощи без нея ще срещаме зимата.

Вие, дървета, от летните жеги целунати
и осенени от багрите, в жълто изригнали,
с мен останете сред зимния мрак и фъртуните
заради живите - тръгнали и не пристигнали.

С мен ще е залезът, скъсал на дните є нишката,
с мен ще е изгревът,
в който отлитна душата й…
Тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
като въздишка на вятъра.


КЛАДЕНЦИТЕ НА МОЯ ЖИВОТ

Август е дошъл и си говоря
с други времена и светове.
Хората все още бяха хора,
зверовете бяха зверове.

И блестяха в полунощ пред мене,
сякаш от неземен небосвод,
кладенците пролетно зелени
на единствения ми живот.

С него някой ден ще се сбогувам,
но и по небесния си път
кладенци зелени ще сънувам
и отсам небето, и отвъд.

И навсякъде ще бъде лято
с пътища, с дървета, с небеса,
сякаш съм все още на земята
и пред мен са всички чудеса.

И вървя сред тях. И си говоря
с други времена и светове.
Хората все още бяха хора.
Зверовете бяха зверове.


КЪМ БЪЛГАРИЯ

Родих се в тебе повече отвсякъде,
и в тъмната ти мощ, и в озарената,
от хълма гледах нощните ти влакове,
които прекосяваха Вселената.

Понякога, простенал от умората
или от нрава ти с непостоянствата,
отлитах със призвездните си кораби,
за да изпия мрака на пространството.

Но в бездните му не намерил грешните
души на хора, с мен вървели в нощите,
при теб се връщах - как димяха пещите
и как цъфтяха яростно овошките!

Гърмяха светло речните ти прагове,
изпъваха мостове горди сводове
и в утрото камбаните протягаха
езиците си - да стопят оловото.

И аз загребвах с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти, и славата…

И знам,
сред тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне пак Вселената,
не проумял напълно през живота си
ни тъмната ти мощ, ни озарената.


ПЕЯТ НЯКЪДЕ

Тишина. Мараня. И пътека.
И си мисля сред знойния ден,
че най-много обичах човека,
а човека го няма до мен.

Той къде по света се изгуби,
аз къде се изгубих в света?
Бе денят ни и силен, и хубав,
беше нежна и страстна нощта.

Пеят някъде - близо, далече,
в този свят или в другия свят,
все едно - от кръвта ми изтече
лудостта да съм весел и млад.

Знам, че всичко, което ще бъде,
ще отвори пак стари врати.
Бог един ни създава и съди
и едно колело ни върти.

Но ще види ли ден и човекът,
гордо своята нощ извървял…
Тишина. Мараня. И пътека.
И надежда - денят да е бял.


* * *
От миналото не остана нищо.
Като че нищо и не е било.
Отнесе всички северни огнища
безумното вселенско колело.
И свечерява. И не свечерява.
Ала сърцето не изпитва страх.
Написани са песните, остава
прощални думи да добавим в тях.
Щом нищо светло взорът ни не види,
щом рая сме превърнали във ад,
да кажем сбогом и да си отидем
от тази есен и от този свят.
Така било е и така ще бъде
до края на живота и смъртта.
И никого не мога да осъдя.
И никому не мога да простя.


* * *
Земята през Вселената пътува
като селце, погълнато от мрак.
Дали и утре рано ще изплува,
на кой ли остров и на кой ли бряг?
Студени ветрове, многовековни,
я носят през пространството сама.
Посоките са толкова условни.
И времето е хлад и тишина.
А тя от август се отдалечава.
Човекът като орех я троши.
Нима съдба такава заслужава
домът всеобщ за нашите души?
Една огромна сянка се надвесва
над покрива му и се чува плач
зад портите, по улиците тесни,
под стъпките на трезвия палач.
Селце, погълнато от мрак, в безкрая.
На косъм днес животът му виси.
А кучета отвсякъде го лаят.
И аз не знам какво ще го спаси.


* * *
Каквото е било, ще бъде - казва
Давидовият син Еклесиаст.
Но в този отминаващ вече август
какви сме и кои сме ти и аз?
Изчезват поколения предишни,
а чувам как отвсякъде крещят,
че са били ненужни и излишни
животът им и скръбният им път.
Дали е сляпа нашата Вселена,
или ни е превърнала в слепци?
Уж всичко постоянно се променя,
а покрай нас гъмжи от подлеци.
И ако Бог ни гледа от небето,
да прокълнем или благословим,
че битието и небитието
са глътка въздух. Или глътка дим.
И нека въздухът да свърши скоро,
и нека за раздяла дойде час!…
Каквото е било, ще се повтори
безкрайно пъти… Но, уви, без нас.


МАКОВЕ

На Тодор Коруев

Хора, с мен по пътища вървели,
хора, с вас по пътища поел,
стигнахте ли крайните си цели,
стигнах ли до крайната си цел?

Вгледани във звездните огнища,
сведени над сухата земя,
мигар тука не остана нищо,
само вятър лек ли прошумя?

Вашите надежди и тревоги
се стопиха като летен мрак,
в който тук-таме просветва огън,
сякаш сред поля зелени мак…

Отдалече светъл гръм се носи,
крушов цвят сред сумрака вали.
Виждам ранни звездни сенокоси,
срещам късни сребърни мъгли.

Но защо от вас не чувам нищо,
а от земния ви звезден път
греят само звездните огнища?
И край пътя макове цъфтят.