Ангел Христов

В този край на света, сред безбройните хълмове и тополови гори, израсли покрай някогашната пълноводна река, на иначе сухите брегове от пясъчник и жълта глина, имаше само една къща, издигната на най-високия хълм. Беше изградена от камък, а покривът и приличаше на люспеста змия заради покритите с мъх зеленясали плочи, които непрекъснато се плъзгаха с по няколко милиметра годишно, но все още се задържаха върху старата дървена конструкция, подаваща в самия си край, над еркерите, под които сенките никога не напускаха топлото си легло. Най-близкото село беше на няколко километра, сгушило се между хълмовете и гордеещо се с огромното езеро, около което се люлееха тънките, но жилави стволове на тръстиките. Никой от жителите му не знаеше кога е построена самотната къща и защо някой би избрал това усамотено място за живот. Повечето от слуховете нямаха нищо общо с истината, но пък придаваха на къщата загадъчност, която поддържаше интереса към нея въпреки безмилостното време, отдавна унищожило следите от живота в нея.
Един човек обаче знаеше достатъчно за къщата, за да премахне всякакво съмнение за предназначението и независимо от мълвата, злобните подмятания и страха, който се появяваше, когато се споменеше името на първия и собственик. Тъй като винаги беше живял в селото и дори не беше стъпвал в града, отдалечен на около петдесет километра, думата му се приемаше като клетва, а тя отваряше сърцата на хората, които искаха да знаят повече за родния си край дори това да и донесе нещастие или да предизвика отказ от историята на тази земя, лишена от прелестите на цивилизованото придвижване чрез магистрали, тролеи, трамваи, самолети и кораби. Тъй като беше над деветдесет годишен, всички му вярваха независимо от измислиците, които белееха като белите конци, с които е зашита поредната кръпка на панталоните му.
Този човек носеше странното име Хито, имаше високо чело и волева брадичка, над която големи месести устни оформяха едно вечно живо, усмихнато лице. Когато говореше, той гледаше събеседника си в очите и продължаваше да се усмихва независимо от предаваната информация. Та именно той подхвана историята с откраднатата река, позовавайки се на друг местен чешит, клепоухият Машо, неграмотен мъж около петдесетте, който един ден се появи развълнуван на площада и обяви, че някой е откраднал реката.
- Вече крадат и реки - рече и на лицето му цъфна познатата усмивка.
- Че кой би могъл да открадне цяла река? - възкликна някой, но всички бяха вперили очи в Хито и въпросът увисна като детски балон в резедавия въздух, напоен с миризмите на танцуващата по дърветата пролет.
Старият Хито вдигна рамене.
- Същият, който открадна дъщерята на кантонера и избяга с нея накрая на света!
Присъстващите замряха. Споменаването на мрачния човек, превърнал се в демон в очите на местните жители с неговите нощни разходки около каменната къща над реката, предизвика брожение. Това беше се случило отдавна, когато по тези места имало теснолинейка и кантонера построил къщата си високо на хълма, за да вижда цялата линия докъдето погледът стигне, но споменът за него още предизвиквал страх макар нищо особено да не се случило и никой да не пострадал.
- Как тъй същият? - обади се отново някой.
- Че кой друг ще краде нещо, което не е негово? - отвърна старият Хито и хитро присвил очи. - Тук, в селото, никога не е имало кражби. Освен когато синът ми открадна дъщерята на кмета и замина с нея за другия край на света, за да не го намерят. Хубава гюрултия стана, още я помня.
- Ти кажи за крадеца! - изсумтя трети. - За твоята дъщеря всичко се знае.
- Ами крадеца дошъл, видял, че реката няма собственик и си я взел. Откакто престанахме да топим коноп в бързеите, за да омекнат стеблата и рибата изчезна, прогонена от горския, който я убиваше с динамит.
Някой от слушателите пак се обади:
- От конопа правехме въжета и чували, и кълчища, за която скулптурите даваха мило и драго.
- Ти мълчи! - скастри го Хито и продължи обяснението си. - Та видял крадецът, че реката вече не ни трябва и си я взел.
- Това е глупаво - измърмори четвърти от слушателите. - Вие вестници не четете ли? От цяла година пишат, че ще местят коритото на реката. Направили са яз и са отбили водата, за да премахнат безбройните завои. Дори четох, че след време по нея ще плуват кораби.
Старият Хито обаче не се предава и усмивката му омекотява светлината.
- И така да е, но кой би слушал разказа ми, ако кажа, че държавата се е заела с изправянето на някаква си река? Виж, като говоря за това, че някой я откраднал, всички слушат.
- Което си е вярно, вярно си е! - обади се тихо пети от тълпата.
- Днес хората говорят за пътуване в космоса, за борба с бедността и за какво ли не още, а ние се занимаваме с небивалици - отсече важно шести, но тълпата се разшумя.
- Защото не знаят историята с кантонера, нито за красивата любов на дъщеря му със земемера, който дошъл да прави карта на землището, а си тръгнал с най-красивото момиче от селото! - отсече старият Хито и ръцете му се разпериха с отворени нагоре длани, все едно поддържаше тази земя високо, толкова високо, че целият свят да види къде се е случило чудото на любовта. - И от мен да знаете, всички ще забравят за бента и за корабите, но винаги ще говорят за времето, когато земемерът откраднал реката, за да докаже на хората, че без нея те не струват нищо.
Тълпата затихна. В мислите на всеки се появиха забравени сцени, залудуваха бързеи и заблестяха люспите на рибите в тънките мрежи, когато хората свободно ловеха риба, за да изхранват семействата си. Светът беше се променил. Старецът беше прав. От вчерашният ден не беше останало нищо. Сега живееха ден за ден, взираха се в синкавите екрани на телевизорите и мълчаха, защото да говориш на телевизор си е чиста лудост, а тук, в селото с безбройните пустеещи къщи с кого да разговаряш?
Хито хитро се усмихна.
- Не знаете какво се случи със стария кантонер, нали? - и като не получи отговор, продължи, преструвайки се, че не забелязва подозрителните погледи. - След като дъщеря му избяга със земемера всяка нощ започна да обикаля околността и да търси откъде са минали, все едно, че ако откриеше следите, можеше да ги спре. Понякога приближавал къщите в покрайнините на селото и крещял, заплашвайки, че ще срине всяка от тях, но никога не направил нещо такова. Хората обаче са плашливи и повярвали на заканите му. Една нощ кантонера изчезнал и в каменната къща никога повече не светнала лампа. Чуло се, че е вампирясал, никой не можел да го потвърди. По това време бях млад. Една нощ отидох в къщата и запалих свещ на прозореца. Оттогава всички мислят, че кантонера понякога се връща, за да плаши жителите на селото.
- Проклетник! - рече някой, но другите зашъткаха, за да му попречат да продължи.
Старият Хито се засмя.
- И да знаете, прав е клепоухият Машо, откраднаха ни реката. В нея вече няма риба, бързеите изчезнаха, а във вировете гният само корените на прастарите върби и по някой забравен удавник, дето е напуснал този свят по невнимание или нарочно, за да отмъсти на живота с неговите шантави обрати, от които на човек му се завива свят.

По това време аз живеех в града и рядко се връщах в селото. Имах добра работа, семейство и приятели, с които деляхме и добро, и зло. Познавах стария Хито и клепоухия Машо, както знаех и безбройните им разкази, носещи се върху гърба на вятъра и променящи се в зависимост от посоката му, от запад на изток или от изток на запад, понякога весели, друг път тъжни, възкресяващи събития, които оцветяваха иначе безличният им селски живот, в повечето време скучен и еднообразен като повърхността на безжизнена локва, пълна с мътна непрозрачна вода, събрала се след поредната лудувала пролетна буря.
Времето летеше и хората, които бяха създали проекта за плавателната река вече ги нямаше. В старите корита неподвижната вода отразяваше замисленото слънце, в дълбините и плуваха чудовищни риби, които можеха да погълнат цяло агне, а обраслите брегове тънеха във вечните сенки на върбите. Новото корито на реката приличаше на Коринтския провлак с отвесните си брегове, само дето нямаше река, а тънка, проблясваща като виеща се змия водна струя, която се промъкваше под камъните и изчезваше в тревата.
Един ден, на връх летния Никулден, се върнах в селото, за да се видя с приятели от младостта ми. Нищо не беше се променило освен провисналите кабели на цифровата телевизия и нарушаваната от редките преносими телефони тишина. Старият Хито все така седеше на обичайното си място пред бараката кафене в малкия селски парк, а около него, както винаги, имаше десетина мъже, върху чиито лица можеше да се прочете цялата история на селото. Приближих се и седнах на един от свободните столове. Наскоро зародилия се спор беше заредил очите на присъстващите с ярка светлина, която променяше цялата околност.
- Казах ви, че той няма да върне реката! - усмихнато каза старият Хито. - Както не се върна и дъщерята на кантонера. Чух, че имала половин дузина деца и всички те живеели добре в онзи далечен град.
Един от мъжете попита:
- Че за какво му е на този крадец реката?
- Ти не разбираш! - твърдо отсече Хито. - Той си отмъщава. Преди много години намерили тялото на кантонера в един подмол, полуизядено от рибите. Тъжна гледка била. Сигурно е научил.
- Глупости! - отново се обади онзи от мъжете, който и преди години опонираше на стария Хито. - Писаха, че проектът се е провалил заради държавни бъркотии. А и водата в планините намалявала. Тя, реката, си е тук, но вече не е същата. Но и какво ли в този наш свят е същото? Само ти си същият, дърт бърборко! И такъв ще си останеш, защото природата сигурно се е шегувала, когато те е създавала.
Старият Хито присви очи и върху лицето му кацна онази само негова усмивка, която разкриваше добродушието му, омесено от признаване на човешките слабости и необходимостта да се противопоставя само тогава, когато трябва да защити нечия справедлива кауза.
- Ти, байновото, си човек без мечти. Дори крадецът е по-добър от теб, взел е това, което другите не искат. За какво ни е реката след като в селото вече няма рибари, нито коноп, защото е забранен, а и никой вече не се къпе в нея? А той ще я пази, защото в нея се е удавил бащата на жена му. Нещо като паметник е за него тя, не създаден от човешка ръка. Но ти няма да разбереш. За такива като теб миналото е черно, ненужно. Затуй и реката не иска да се върне. Ако е искала, отдавна да е изпълнила бреговете с чиста и бистра вода. Защото реката, за разлика от теб, е жива! Никой не може да открадне нещо, което е мъртво.
Настъпи болезнена тишина. Може би спорът щеше да продължи, ако в този миг на вратата не застана старата Игна, някогашната ми хазайка, вече прегърбена, но с остър поглед и дрезгав глас:
- Хей, нехранимайко - взря се в мен тя, - казаха, че си слязъл от автобуса, а още не си ме посетил! Да те отнесе реката, дано!
Засмях се. Беше си същата, жизнена и открита, от жените, които не подбират думите си.
- Исках да поседя тук както едно време - казах.
- Този, дъртия, все така лъже, а другите не могат без лъжите му, защото не знаят какво друго да правят! - изстреля бившата ми хазайка. - Остави ги, така и ще си умрат, докато се чудят кой е откраднал реката, а не разбират, че не реката е открадната, а част от техния живот! Хайде, тръгвай! Опекла съм вита баница, имам и домашно вино, ще те посрещна като изгубения си син. Той така и забрави, че съм жива. Запиля се по света и изчезна като живота в това опустяващо село. Но ти си добре дошъл. Всеки, който е живял в моята къща, е добре дошъл.
Последвах я. Мъжете нещо възроптаха, но тихо, явно страхувайки се от острия език на старата Игна. Нагости ме по селски, от сърце, уви в чиста хартия част от баницата, за да имам какво да вечерям като се върна в града и сложи в плика бутилка домашно вино, да пия за нейно здраве. Изпрати ме до улицата и преди да се разделим ме посъветва:
- Не вярвай на стария Хито и на неговите приказки. Откакто дъщеря му замина с онзи нехранимайко, попския син, той не спира да съчинява своите истории, в които няма нищо вярно. Но пък, ако го нямаше, селото щеше да остане не само без река, но и без дух. Той замества и реката, и нейните вирове, и бързеите и, защото езикът му е пъргав и цветист. Аз не му вярвам, но зная, че разказът му за откраднатата река е по-жив от мислите за бъдещето. Защото тук бъдеще няма, синко! Така се случи, умира реката, умира и селото.
Бях навел глава и слушах старата Игна сякаш чувах далечен камбанен звън, който бавно се стопяваше в бледорозовата светлина на прииждащата вечер, различна от градските вечери, някак извисена, стоплена от илюзията за непреходността на времето и лишена от бездушния шум на претъпканите улици, грохотът на които заглушаваше дори собствените ни гласове, по-скоро уморени, отколкото излъчващи радост, заредени с тъжните нотки на неудовлетвореността, вечната неудовлетвореност на градския човек, от когото можеш да откраднеш всичко, но не и река, тъй като реките в града са рядкост, ако въобще ги има.