ПРИЗНАНИЕ
Поне девет от десетте мъже, които седяха около четвъртитите маси в малкия бар, познаваха тялото на Вършачката. Тя беше местната жрица на любовта, вземаше каквото и дадат и никога не отказваше покана, започваща с „би ли отделила час-два за такъв несретник като мен?”. Барът беше модернизиран наскоро и светлината се спускаше отгоре като тънка дантела, през която прозираха десетките лампи, скрити във висящия таван. Лицата на мъжете изглеждаха като разграфени, острите черти бяха омекотени от сенките на висящите гребла и огромната моторна перка, излъскана до блясък. Очевидно собственикът беше бивш моряк или потомствен рибар, защото по стените имаше снимки на огромни риби, уловени навсякъде по света, ако се съди по надписите.
Вършачката седеше сама до витрината и зяпаше навън, въртейки в ръцете си празна чаша за кафе. Втори ден нямаше клиенти, безработицата оказваше влияние и върху нея и тя искрено съжаляваше мъжете, които седяха по на една бира и мълчаливо се взираха във витрините на хладилните шкафове, пълни с всевъзможни питиета. Познаваше почти всеки от присъстващите и знаеше, че никой от тях не може да си позволи дори минута с нея. Единственият непознат седеше на бара и разговаряше с дръпнатия барман, който все още и дължеше двайсетачка за един бърз секс в склада, но все отлагаше да и я даде. Беше приятен на вид мъж около четиридесетте, с широки рамене и плавни жестове, разкриващи овладяност и решителност. Мислеше да го покани на питие, а вечерта можеше да продължи и в леглото и, твърде студено през последните две нощи.
В този миг мъжът стана, взе чашата си и тръгна към нея. Тя беше единствената жена в заведението и мъжете с любопитство проследиха мъжа. Никой не се съмняваше какво ще му предложи тя, но всички бяха сигурни, че мъжът търси точно това, ако се съди по уверената му походка и безизразното му лице.
- Здравей - кимна мъжът и издърпа стола, за да седне срещу нея.
- Добре дошъл - кимна Вършачката и се засмя. - Знаеш коя съм, нали?
- Барманът каза само, че ти дължи двайсетачка за някаква услуга.
- За двайсетачка всеки би го убил!
- Аз ще погася дълга му - каза мъжът и се облегна назад. Тялото му излъчваше необичайно спокойствие, а бистрите му сини очи и напомняха за небето в ранен следобед.
- И защо ще го правиш? - попита Вършачката.
- Понякога правя неща, които сам не мога да обясня - засмя се леко мъжът и се огледа. - Глупаво е при толкова мъже една жена да седи сама, като че ли е на самотен остров.
- Повечето са безработни - кимна Вършачката и се засмя искрено. - Понякога не им искам пари, но после съжалявам.
Мъжете продължаваха да седят с наведени глави, впили погледи в празните бутилки. Бяха тъжна гледка, напомниха му някаква картина от известен френски художник, но не си спомняше от кого, нито къде беше я виждал.
- Аз пътувам много, намирам работа и се местя веднага след като приключа съответната дейност. Правя го толкова често, че едва ли някога бих се задържал на едно място - обясни тихо мъжът и отново се огледа. - И те трябва да го правят. Днес постоянната работа е лукс.
- Аз също мислех през лятото да отида по морето, но после се отказах - обясни Вършачката. - Страхувам се от болести, а тези тук не спят и с жените си, тъй че са по-чисти и от младенци.
Мъжът се засмя.
- Хубаво признание, хареса ми.
- Защото е искрено - кимна Вършачката. - В хотела ли си отседнал?
- Не, пристигнах преди малко и мислех да спя в колата, навън е чудесна есен, топла и свежа.
- Можеш да останеш при мен, без ангажименти, естествено.
Мъжът извади двайсетачка.
- Обещах на бармана.
- Тогава кафето ти е безплатно.
- Не, платих и твоето. Не обичам да съм длъжник.
- Нямаш ли семейство?
- Имах, но не се получи.
- За мен мъжете са нещо като банков автомат, изтеглям, колкото мога, и си тръгвам - обясни Вършачката. - Семейството е отговорност, която не мога да си позволя.
- Откога живееш така? - попита мъжът.
- От началото на света - засмя се жената. - Изнасилиха ме още като ученичка и оттогава си отмъщавам. Използвам презервативи и задължавам мъжете да се празнят отвън, а те крещят от ярост, но не могат да направят нищо.
- А ако някой сгреши?
- О, познавам мъжа повече от самия него, достатъчно е да наблюдавам как се съблича, как пристъпва към леглото и как докосва тялото ми, за да разбера какъв любовник е и до къде може да му се вярва - весело се засмя Вършачката. - Веднъж приех трима наведнъж, не се оглеждай, няма ги тук, и когато си тръгваха, виеха като побеснели кучета, защото след първия път не можеха да направят нищо. А аз се смеех.
- Можело е да те наранят?
- Не, мъжът е страхливец, особено когато онази му работа го предава - закима упорито жената. - За повечето сексът е спорт, а не удоволствие. Приемала съм мъже, които се празнят още докато се събличам и после си тръгват бесни от слабостта си. Има и други, които познават себе си и се пазят, не се хвърлят с главата надолу, чакат и се забавляват, но те са рядкост. Повечето свършват до петата минута. Четох една книга, мисля, че се казваше „Единадесет минути”, беше посветена на тази тема, но не мисля, че мъжете могат да издържат повече от пет минути.
- Не съм я чел, но щом казваш - измърмори мъжът.
- Не съм много умна, но опитът ми подсказва, че ти не си от мъжете, които се задоволяват с една жена.
- Смело твърдение, няма що? - възкликна мъжът, после наведе глава и се замисли. Беше имал няколко жени в живота си, някои дори за по няколко минути, доколкото си спомняше. В паметта му не беше останало нито едно име, освен това на бившата му съпруга, но тя не беше от тези, с които беше правил секс. С нея в началото се любеше, а в края на шестте месеца дори вече не спеше в едно легло. Период, за който не искаше да си спомня.
- Не я мразиш, нали? - попита жената.
- Не, по-дяволите, но не искам да си спомням за това време! - отвърна грубо мъжът и стана. - Нали ме покани, да вървим! В колата имам бутилка хубаво уиски, ще я вземем и ще продължим задушевния си разговор. И ще си платя за стаята независимо дали ти ще бъдеш в нея или не!
Вършачката разпери ръце. Знаеше, че ще бъде в стаята, ако не заради него, то със сигурност заради себе си. Понякога беше се питала какво ли означава да спи цяла нощ в едно легло с мъж, който не бърза да се прибере при жена си. Беше хубав въпрос, чийто отговор все още не знаеше, тъй като до тази вечер не беше допускала никой да остава по-дълго от единадесет минути.
Излязоха под завистливите погледи на мъжете. Барманът гръмко се разсмя, но никой не му обърна внимание. Залезът отдавна беше се стопил в маслинено черния мрак, оскъдното улично осветление хвърляше дразнещи сенки и небето изглеждаше ужасно далече. Мъжът отключи колата и отвори вратата пред нея. Вършачката се усмихна, отдавна никой не беше проявявал такова внимание към нея. Този мъж очевидно знаеше да се забавлява или поне би искал нощта да е достатъчно красива, за да я запомни.
- Няма да бързаш, нали? - каза тихо жената.
- Аз никога не бързам! - тихо отговори мъжът и включи двигателя. Буботенето му огласи околността, но бързо се стопи в свистенето на вятъра и отдалечаващата се кола, чийто светлини превръщаха улицата в тунел от ярка светлина. Вършачката замря и се обади едва когато трябваше да го насочи къде да спре и къде да паркира лъскавата лимузина. Оставиха я под една от уличните лампи и се запътиха към тъмнеещият се вход на кооперацията. Мъжът носеше малък сак и все още неотваряна бутилка уиски. Вървеше спокойно и уверено и Вършачката усети странни спазми в гърлото. Никога досега не беше вървяла до мъж, който не бърбори непрекъснато и не й обяснява колко мрази жена си, която непрекъснато била болна и спяла до него опакована като мумия от страх да не забременее.
Най-после влязоха в апартамента и Вършачката уморено се отпусна в креслото, докато мъжът търсеше чаши и обясняваше, че понякога пие направо от бутилката, тъй като повечето време бил на път и не се интересувал от удобствата, които му предлагал добре уреденият дом. Сега напълни две чаши, подаде едната на Вършачката и каза замислено:
- За теб!
Никога нищо не се случва, когато любопитството отстъпи място на странното, необяснимо доволство. Пиха по едно уиски, поседяха пред телевизора, даваха някакъв екшън, в който живота не струваше нищо, легнаха си всеки в своята стая, мъжът в стаята за гости, а тя в собствената си спалня, в която бяха влизали повече мъже отколкото в който и да е храм в града.
На сутринта закусиха, беше станала за пръв път по-рано, кухнята ухаеше на прясно смляно кафе, поседяха един срещу друг, размениха по няколко фрази, колкото да установят, че езикът е мост между хората, той стана и каза, че трябва да върви, има среща след няколко часа в друг град, тя не го попита ще се върне ли някога, нямаше значение, излезе с него, за да го изпрати, изчака да влезе в колата и да запали двигателя и чак тогава се наведен към вратата, беше спуснал стъклото и лицето му изглеждаше истинско, живо, вълнуващо истинско, целуна го по бузата и каза тихо, толкова тихо, че само една пеперуда, кацнала наблизо, чу:
- Казвам се Мария.
Той включи на скорост и колата скоро изчезна зад близкия завой. Нямаше дори прах, беше валяло и асфалтът тъмнееше измит и лъскав. Върна се в къщи, изкъпа се, облече най-новата си рокля и отиде в бара. Беше твърде рано и нямаше клиенти. Барманът учудено я изгледа, тя се приближи до него и тихо, но твърдо каза:
- Казвам се Мария!
Той я изгледа изумен, беше му все едно как се казваше тази жена, но видя искриците в очите и, усети напрежението в гласа и, и проумя, че светът на Вършачката е изчезнал, стопил се е в мрака на миналото, каквото и да е било то, и въздъхна така, както въздъхваше всеки път, когато бирата свършваше в часовете на най-голямо търсене и печалбите отиваха по дяволите, ако те, разбира се, се интересуваха от печалби, от жени, които се прераждаха заради един мъж, от бъдещето на един крайречен бар, който се отразяваше в тъмните води на реката и някой ден, без значение кога, тя ще се разбунтува и ще го отнесе в морските дълбини заедно с тъжните физиономии на безработните мъже, които седяха тук над една бира и завистливо проследяваха добре облечените жени, минаващи покрай огромната витрина, превърнала се за тях в екран, отразяващ живота, непознатият за тях живот, вълнуващ, но непостижим, далечен, безкрайно далечен.
