КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ
Из последната книга на Георги Стойков “Плач на жерави” (2017)
ИМПРЕСИИ
*
Което устата
не може да каже,
го казват очите.
Което тъгата
не може да каже,
го казват сълзите.
*
Само рамо до рамо.
Само съвест до съвест.
Само сърце до сърце
ще ни спаси от погром.
*
На загиналите - поклон!
На живите - слънце!
*
Вятър отнесе цвета
на глухарчето.
Тъжно въздъхна
стеблото.
Кой ще краси
дивото бранище?
*
Лятото бе щедро.
Пътят бе посипан
с разпиляно зърно.
Рой врабци на пътя
пепелта разрина.
В близката градина,
ръце размахваше
бостанско плашило.
*
Мъртвите в паради не участват.
Те са се пренесли в знамената.
Реят се в небето като ято
и със жеравите плачат.
*
Не ме търсете сред онези,
покорно свели рамена.
Мен българската тъжна участ
научи ме да коленича
само пред бойни знамена!
ОДА ЗА МЪКАТА
За мъката граници няма.
Ох, необятна е тя!
С нея се срещнах на село -
в родната къща дошла.
Гледа ме мама смутена -
в очите й пустота.
“Добър ден” - рекох. Немее.
Где си изгуби гласа?
Къщата стара, прастара.
Дворът от тръне пленен.
Рухнал на пътя дувара.
Стоя зашеметен.
Какво да сторя, о, Боже!
Хляб и постеля при мен
винаги има.
“Ами баща ти? Самин?”
А тате трийсет години
в земята черна изгнива.
По задушници, с роднини,
мама го с вино прелива.
Няма за мъката граница.
Ох, необятна е тя!
Като змия усойница
в родната къща дошла.
ОДА ЗА РАДОСТТА
На гарата, в чакалнята,
два гълъба се любеха.
Привикнали със хората,
те хич не се срамуваха.
Докосваха си гушките -
очите им премрежени.
С крилете ласки шепнеха -
най-мили и неказвани.
И всички им се радваха -
смях по очите бягаше.
Навън снежинки падаха,
а тук изпролетяваше.
ПЕЙЗАЖ
Колко тъжен е къра -
цял месец без дъжд.
На масур кукуруза
се е навил. Изведнъж,
нейде откъм Балкана,
облак разпери крила.
Земя и небе се сляха.
Над главите ни затрещя.
Ливна порой неудържим.
След по-малко от час
отекна гръм в далечината.
Облаците се разбягаха
и слънцето се засмя.
Кукурузите се накокорчиха.
Слънчогледа издигна чела.
В небето се стрелна лястовица.
Обади се чан на стада
и в моята душа изнурена
сякаш авлига запя.
Колко малко трябва
на къра и на човека:
къшей хляб и глътка вода!
И мелодия, подета
от вятъра във леса.
КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ
Знам, че на гроба ми ще кажете хубави
думи:
скромен, трудолюбив, идейно изграден,
патриот.
Благодаря предварително, приятели мои!
Макар че звучи нескромно - такъв съм:
върл българин, заклет родолюбец.
Такава ще е картината на гроба ми.
А сега?
Къде сте другари мои, съидейници мои?
Някои изчезнаха яко дим.
Други се заровиха като жаби в тиня.
Трети минават край мен
като покрай турски гробища.
Намират се и такива: хвърлят обвинения -
остър език съм имал!
А защо забравихте усмивката ми?
Книгите ми, които ви разплакваха?
Добрите думи, с които ви окуражавах?
Всички ще извървим пътя си.
Както казваше един наш връстник
от ония, строителните години:
“Всеки своя пътека си има!”
Защо забравихте тази пътека,
по която мъжки вървяхме?
Не от отвъдното, оттук ви напомням:
не губете посоката!
Без нея нито божествения,
нито земния рай ще стигнем.
Вайкането и покриването не помага
да се промени този зверски живот.
Вяра трябва!
И всеотдайност до смърт
във суровата битка!
Вместо плач и хленч -
от болничната стая -
на всички ви пращам усмивка!
МИЛО БРАТЧЕ
“Мило братче, не плачи,
няма да загина!”
Георги Джагаров
А аз плача. Плача, брат.
Вече си отивам.
Цял народ превива врат.
Цял народ загива.
Ти си силен. Ти си млад.
Необятна вечност.
Ти си с горести богат,
с вяра и човечност.
Нищо, че си сам-самин
в битките горещи.
Книгите си съхрани
за идните срещи.
Може в бъдното един
момък с нрав достоен,
да ги претвори във химн
или в знаме бойно.
Този лош, престъпен свят,
трябва да се срине.
Този невъзможен ад
трябва да загине!
ДЪРВОТО
Кленовото дърво посърна.
Листата жълти полетяха.
И празното гнездо на коса
студени дъждове обляха.
Това дърво от детство зная.
Събираше рода ми древен.
Оброкът беше по Русаля.
Курбанът беше мъжко агне.
И мама спомням - с бяла риза -
да шета сръчно край казана,
а татко, от бъкле бакърено,
с кратунка гроздова раздава.
Изсипа се животът кратък.
Стопи се и родът ми вече.
Стоя помръкнал под дървото
и като него съм обречен.
ЩЕ СЕ ЗАВЪРНА
Където и да скитам във Вселената,
все някога ще се завърна тук.
Не знам с какво. Със вятъра ли есенен
или със птиците, дошли от юг.
И пак ще се провикна от падината
към селския ни необятен двор.
Дано ме чуе мама от градината,
понесла кофа със оборски тор.
О, то ще бъде радост ненадмината
за всички от рода, дошли си преди мен.
Трапеза ще се сложи, с ядене и пиене,
и гайди ще огласят този ден.
Дали ще сме такива като днешните,
не искам и да зная.
Но щом сме се завърнали от нищото,
щастлива ще е милата България.
ВИТСКА ЛЕГЕНДА
Все тече Вит и разказва
за върли хайдути и хитри апаши -
от Алтън Тетевен до Боаза
и от Боаза, та чак до Влашко.
Страшни са тези легенди,
страшни са и кървави са:
за разбойника Омер Качамачков
и за скръбната ингя Махмудица,
дето от връх Бабинци слиза
и за Махмуд нарежда:
“Махмуде ле, нани,
нанин пехливанин,
нанин караманин.
Който те е убил,
ръце да изсъхнат,
ръце до лахтете,
пушка да не вдига;
крака да изсъхнат,
крака до колене,
с крака да не ходи…
Па си ми я зачу
Бано воевода,
от връх планината,
отвъд равнината,
па си Бано дума:
- Недей ме ти кълна,
инге Махмудице,
че аз Махмуд убих,
убих го погрешка…”
Колко сълзи проляти са!
Колко клетви изречени!
Мъртвите - жално оплакани.
Убийците - с брадва посечени.
Хора мили, не се ли уморихте
вечно черно да носите?
Я да сгръщаме ливадите,
че е време за косене,
я звездите да погледаме,
дето примигват в далечините
и остър сърп ни подава
младия месец над горите.
Хора мили, спомен да оставим
на децата и на внуците,
а от ятаганите да направим
остри ралници и пеещи каруци;
смях да ечи до небесата,
вместо плач по рътлините,
да си отдъхнат по селата
и мъртвите, и живите…
Все тече Вит и разказва
за върли хайдути и хитри апаши -
от Алтън Тетевен до Боаза
и от Боаза, та чак до Влашко…
ЗЛАТНА ЕСЕН
Зрелостта премина като лято,
с топли дни и плодове узрели.
Сбирах думи на песен богати,
слушах люде, думите запели.
Някои проклинаха от завист.
Други ме даряваха със обич.
Шарен свят, какво да се направи?
Кал и злато в слънцето клокочи!
И присядам, с мисли уморени,
край лъката с пеещи лъщави.
Бил ли съм на някого потребен?
Всичко ли в живота си направих?
Лизна вятър изпотено чело.
Не е това летен вятър, Боже!
Май се спуска от върха на Вежен
златна есен, с коси посребрени.
ПЕСЕН
Ти не ми припомняй песен,
дето мама ми е пяла.
Тя отдавна е умряла.
Ти не ми припомняй песен,
дето в детството ме връща.
Рухна бащината къща.
Ти не ми припомняй песен,
дето двама с теб сме пели -
детски люлки сме люлели.
Всичко мина и замина.
Слънце вече не изгрява,
а Луната не захожда.
Всичко, всичко в тази песен
ми нашепва: идва есен…
ПЪТНИК
През живота аз ще мина
като летен дъжд,
рукнал буйно и заминал
някак изведнъж.
Ще орося пусти двори -
цвят ще разцъфти
и по Витските простори
вятър ще шуми.
Ще затрепкат чучулиги
в бистрото небе,
нивите ще люшнат гриви -
луди в бяг коне.
И деца ще се подгонят,
с весел глъч и шум.
И каруци ще трополят
по селския друм.
И във унес ще усетя,
грохнал, състарен,
че черковната камбана
екне някой ден.
Не тъжете, а запейте
песента добра,
със която ви дарявах
в радост и беда.
Нищо трайно не се дава
в този свят богат.
Само песента остава -
Божий благодат.
***
Аз ще възкъсвам във вашите спомени
като щастливо, засмяно момче.
Не се притеснявайте, идвайте на помените,
макар и с празни ръце.
Не произнасяйте високопарни думи -
те подхождат за големи дела.
Аз цял живот служех на другите
с най-обикновени слова.
Решите ли да ми припомняте грешките -
вдигайте мерника до небето.
Един ли път съм ви зарязвал
и хуквал съм през полето.
Какво да се прави! Търсенето е присъщо
на мечтателите обречени.
И тука, в отвъдното, си оставаме същите -
търчим по илюзиите от сутрин до вечер.
Не се застоявайте пред тревясалата
купчина.
Палнете по свещичка и беж по задачите.
Моята работа аз съм си я свършил -
вие си свършете вашата.
По нея ще ви оценяват на земята.
(Досаден съм, навярно, с поуките си),
но свършената работа е святата.
Думите ги отвява вятъра.
