БАБА
БАБА
Тя ни казваше да не оставяме по трапезата залци, че другите деца щели да ни надвиват. Но при все това случваше се понякога, на някой обед или вечеря, да изоставяме по някое парченце хляб.
Та що от това? - мислех си. Баба не говори истината. Тя ни плаши да не пилеем хляба.
А веднъж аз й казах:
- Бабо, аз пак оставям залъчета по трапезата и все още съм здрав и силен.
- Не бива, синко - ми отговори тя - ти не знаеш как твоите другарчета ще ти надвиват. Те може и да те изпреварват във всичко.
Но все пак аз не вярвах на баба.
Минаха много дни и баба умря, но не зная защо, когато си спомнех нейните думи, аз се сепвах и чувствувах нещо да стяга гърдите ми като змия.
——————————
ЦВЕТЯТА НА УМРЕЛИТЕ
Ние гоним пеперуди из слънчевите алеи на гробищата. Цъфнали са бели шибои и въздухът избистрен като кристал благоухае. Белобрадият пазач ни се радва, че сме му пак дошли на гости.
Ей го там, той плеви един гроб от треви. Току-виж, изправил се, подпрял се на надгробния камък и с мила усмивка продължително ни гледа.
Аз отидох при него и го запитах:
- Кой бере, дядо, цветята на гробищата? Нас ни е страх да си откъснем поне един цветец. Защо тогава ги садят хората?
Той сви рунтавите си вежди и отговори:
- Защото умрелите са обичали цветята, когато са били живи…
——————————
сп. „Светулка”, кн. 7, 1918 г.
