СЪЛЗАТА КАТО ЕДНО ОТ СЕДЕМТЕ

Димил Стоилов

Не става дума за седемте козлета, които са си имали задявка с вълка, когато майка им отсъствала от дома. За ония езера става дума, дето са посещавани от диви кози, подивели коне и от хора, които са по-особени.
Завря ми чайника. От един никакъв “виц на броя” ми завря. Жена ми и женското й отроче се хилиха като пачи и на три пъти повтаряха безсмъртния финал. Един мъж, почти като мен, който цял живот бил под чехъл, след като най-накрая му омръзнало това положение, насъбрал смелост да изрече пред жена си: Виж какво! От днес ще правя каквото си искам. Довечера с приятели заминавам за седмица. Ще ходим по жени, ще пием, ще играем покер… И като се върна, познай кой ще ми събуе чорапите?
“Ами този, който ще ти прави аутопсия” – отвърнала жената, а моята отрова го размножи като зле работещ ксерокс. И се радваше. Признавам си – падна ми пердето. Вероятно и никога да не съм бил под чехъл, само така ефимерно да съм назовавал самоограниченията от благоприличие, които сам съм си налагал.
И си казах – никакви такива, дори и да е при аутопсията. И се настроих поетично, защото една книга случайно беше попаднала на бюрото ми. Тутакси чух славея да пее във захлас несложната си песен в този час. Припомних си за онзи въздухар Уилям Уърдзуърт, който от преди повече от сто годни призовава да сложим край на влудяващата ни дребнавост и да заживеем в хармония с гледките и звуците на природата. Тъй като въпросният славей възпяваше любов и сладък рай във сливане, което няма край, от немай къде се настроих и еротично, все едно, че току-що съм откъснал поглед от екрана, изпълнен с XXL.
Завъртях пет телефона. На откачалки, естествено, биха ли могли да бъдат други, след като са имали нещастието да общуват с мен по някакъв начин. А странни същества наспорил Бог и техният афинитет към мен не ми е обясним по простата причина, че ще се уязвя като се насиля да си го призная. Играх на две от пет и спечелих дребния джакпот за предстоящо удоволствие. Ани ми беше една от петте бивши приятелки, на които периодично се обаждах, за да предоставя шанс да поплачат от радост, възторг или страдание на моето рамо-попивателна. Предлагах не само рамо, естествено, а и те си бяха привикнали неангажирано да напомнят за съществуването си, независимо от промените на битието си.
На Ани попаднах, когато правих снимки за поредния абитуриентски бал. Открих я не единствено като хубаво лице и изваяно тяло. Звучи нескромно, но събудих нейната хубост, която след броени месеци задефилира по модни ревюта и почна да огрява билбордове и реклами страници на “Егоист”, “АZ” и “Бела”. Записа се да учи – не е трудно за отгатване – право, но беше похитена от двукрилен гардероб, който я отказа и от следването, и от модните подиуми. После гардеробът се оказа продупчен не от халосни патрони и със спомена за него Ани отвори козметичен салон. Беше усвоила умението да изтъква красотата, а май и беше успяла да завърши някакви курсове. Притежаваше финансова независимост, но като че в гърлото й бе заседнала рибена кост. Изгубила бе звънкостта на смеха си и бе започнала да чете книги, които я препращаха в по-други светове.
Влади й беше първо клиентка, а след това приятелка, с която заедно търсеха духовни послания за всекидневна употреба. Преподаваше пиано в консерваторията, възпитаваше строго до педантизъм сина си – вече второкласник – без да му внушава лоши чувства към бащата, намерил новия си късмет във финландска сауна. Не бих твърдял, че Ани и Влади са като Слънцето и Луната, като огъня и водата или пръскаща и стичащата се вулканична лава, но при тях имаше странна симбиоза а и взаимодопълняне. Като че ли Ани бе по практична, все пак въртеше собствен бизнес, а Влади бе по-отнесена, макар и успешно да организираше собствените си концерти. И двете се бяха вперили в други измерения на живота – за кой живот все пак става дума – та всяка странност, случайност или чудатост възприемаха като повече от нормално. Въобще не се изненадах как френетично прегърнаха предложението ми да забием на Седемте рилски езера в лагера на Бялото братство.
Бях съдействал на някаква дребна и съсухрена женица, за да се появи една книжка със стихове на ученичка на Учителя, която пък се явявала учителка на странната посетителка в редакцията. Събрали толкова пари – дали щяли да им стигнат. Това бе въпросът. Назованата сума не беше велика. Отначало като елементарен човек, бях затрогнат, че ученици, макар и да са се изнизали сто години, от обич и сантимент държат да издадат стихосбирката на незабравимата си учителка. Едва след като започнаха да ми обясняват как държат златно слънце с пробождащи лъчи да грее от корицата постепенно започнах да вдявам за какво става дума. Помогнах им и с оформлението и с набора, все пак работя във вестник и не ми беше трудно така да уредя нещата, че в печатницата да не им съдерат кожата за малкото книжле. Дребната женица всеки втори-трети ден идваше в редакцията да пита докъде са достигнали нещата. Всеки път носеше найлонова торбичка в която имаше я чепки едро кехлибарено грозде, я поруменели от зряла усмивка ябълки или жълти дюли, чийто сладостен аромат прогонваше и спомена за запалена цигара по коридора. Моите простаци от редакцията дори почнаха да ме задяват – твоята градинарка пак се появи, но иначе лакомо зобяха прекрасните плодове. Женицата остана доволна от изпълнението на книжлето, изглежда нейните хора също да са я харесали, поне така ни съобщи при поднасянето на последната найлонова торбичка с природни армагани. Тогава, а и след това, когато на два пъти случайно се виждахме по улиците, ме канеше да съм отишъл горе на езерата да ме запознае с хора, които се възхищавали на моята благородна помощ. Да, да, кимах с глава и откровено лъжех, докато ми дойде вдъхновението.
Понякога си мисля, че снимките може и да са ме увредили с нещо, което влияе и натяга фантазиите ми. Още щом се обадих на сладурките и получих тяхното безпрекословно съгласие, в болното ми съзнание почнаха да щъкат не особено стерилни думички като “нарвасадата” / за невежи това е подпъхването на мъжкото достойнство между женските издадености/, “биргхата”, “даван-банда”. Побърза да избухне и танцът “Кришна-лила” с палавите пастирки, които се въртят около Единствения Абсолютен Бог-Мъж, и попаднах в онази прекрасна градина с благоуханни цветя и хармонично жужене на огромни пчели, където Вишну е седнал на птицата Гаруда, паркирана върху червен лотос. След подобно пътешествие ми е лесно да се концентрирам примерно върху една по-елементарна “бразилска вилица” или нещо семпло от шведския фолклор, което все преплита голи човешки тела. Наглостта и нетърпението ми започнаха да нарастват балонообразно и въобще не изпитвах никакви скрупули, че ще сътворя по-дебела книга от академик Востоков за тайните на изкуството… и то чрез собствените си преживявания.
За подготовката набързо разпределих задачите между Ани, Влади и себе си. Списъкът включваше палатка-хималайка, спални чували, надуваеми дюшеци, раници, които трябваше да се понапълнят с подробности като се започне от дрехите и храната и се достигне до нощните фенерчета и аналгина. Казвали са ми – обикновено жени, че съм хроничен простак, но иначе съм си организиран човек. На масата в кухнята оставих бележка: На командировка съм в Рила. Най-добрата лъжа, както се изразяват идиотите от културния отдел, имплицитно съдържа и истина.
Тръгнах с реното си да прибирам своите еротични блянове. В козметичния салон заварих Ани да обработва руса недоснесла кокошка. Защото съм точен човек, набързо щях да проскубя и двете, но още си плувах в еуфорично настроение и гальовно се скарах да се попретупа работата. При Влади ситуацията се оказа още по-отчайваща. Преди три часа била оставила сина при майка си, а в момента обикаляше със запалена свещ наскоро наетия под наем апартамент. Поясни ми, че това се нарича екзорсизъм и било най-сигурния начин за прогонването на злите духове от дома след обграждането със сол и запечатването на всички отвори със светена вода. Много мъничко, ама съвсем мъъничко ми остана самият аз да се превърна в най-върлия дух на космоса, но овреме си поприпомних – откачалките имат афинитет към мен, а това не може да не оказва разболяващ ефект.
Търбухът на реното едва побра всичките багажлъци, но едва след като хряснах задния капак, облекчено въздъхнах, че вече наистина ще се тръгва към онази прекрасна градина на преживяванията, където Вишну, Гаруда и червеният лотос примират за нас. Колата си е съвсем прилична, деветгодишна, с газова уредба, централно заключване, касетофон като слънце – да не изброявам всички екстри. Преди да пуснем във вестника обявата “продавам спешно” се свързах с баламурника, който настояваше да се отърве от нея за да си вземе беемве. За две хиляди и петстотин ми я даде. Голяма далавера. Та, надул съм тонколоните, за да дам възможност на Игълсите да изтъкват най-доброто от моята любов /”Best of my love”/ и да се кефя допълнително в шеметния летеж на возилото, когато нещо ми прещрака за списъка. За наказание, заради забавянето курдисах двете лейдита на задната седалка. Погледнах ги в обратното огледало. В отражението се преплитаха черни и руси кичури. Докато Влади съперничи на по-русата от Бонд, то в Ани има нещо латино без да е Дженифър Лопес.
- Гълъбчета, много сте умълчали и почвам да страдам…
- Като ни направи за пет стотинки още на тръгване… – започна Ани.
- И все едно не си чувал отникъде, че сме крехки души – допълни с усмивка Влади.
- Само не ми казвайте, че сте пропуснали да вземете и твърдо гориво, защото…
Добре зная, че и двете не са разпалени консуматорки, но ги бях помолил да набавят нещо. Ани си играе безпардонно с ухото ми и безстрашно отвръща:
- Не сме си и помисляли, дори няма и да пушим. – Е това вече въобще не им го вярвам.
- Без да ми мигне окото ви изхвърлям от колата и ще ви препродам на един магистрален колега, да му попълните контингента.
Лейдитата се хилят освободено отзад и аз си въобразявам, че е предчувствие за изкачване. Спирам в центъра на първото село, през което минаваме, за да набавя бутилки “Флирт” и “Мартини”, както и стек “Булгартабак” – Light, естествено. Колкото и да напъвам колата, чак в 2 часа си пием кафето в Боровец, след половин час профучаваме през Говедарци, а след това се борим с тесния път към хижа “Вада”.

Няма фанфари за пристигането. Имам самочувствие на пич, който не заеква от непознати ситуации. На ливадата зад хижата мушнах реното между металикаво син джип “Сузуки” и черно “Алфа-Ромео”. На планинския път бяха стоварени денкове, раници, плетени столове и масички. Повечето от хората, които чакаха реда си да натоварят багажа върху самарите на мулетата, очевидно се познаваха. Те се потупваха дружески по рамената, прегръщаха се, лепяха си страстни вендузи по бузите и тутакси започваха да си припомнят какво било миналата или по-миналата година горе на лагера.
- Дали не им се натрапваме – попита тихичко Влади, колкото да я чуем само ние и да разбуни общи притеснения.
- Не се слушаш какво говориш – побързах да я отрежа, за да прогоня и собственото си чувство на чужденец, попаднал там, където е болезнено ненужен. – Нали така, кажи й, Ани!
- Не съм убедена какво точно трябва да й кажа. Говорили са ми, че са дружелюбни и отворени към гостите и непознатите. Знам ли…
- Особено ти благодаря! Дебело рамо ми удари за помощ и затова веднага ела до мен!
В момента се мъчех да закрепя втората раница върху самара на поредното муле, след като вече се бях справил с палатката и другите по-едри джунджурии. Водачът на мулетата гледаше безучастно героическите ми напъни да прокарам въжето под раницата, а то за малко не достигаше за свързването. Ани понадигна раницата и ослепително се усмихна на мулетарят, който носеше гумени галоши на бос крак. Мъжът подскочи като ужилен и веднага не само тази, но и следващата раница си легна точно там, където трябва.
Колоната от мулета се заклатушка по черния планински път, като разбуди тържествен прах след себе си. Нарамих през рамо фотографската си чанта с безценни апарати, допълнителни обективи, светломери, сменяеми лещи и филми – за професионалните си такъми нямам доверие на никого, освен на себе си, и поведох четата по пътеката вляво. Преди пет години бях проходил този маршрут. Вярно, че беше през зимата, че водачът ми беше печен планинец, че се тътрих с изплезен език по пъртината, прокарана от него, но все пак бях минавал, а и ми е неуютно да питам излишно.
- Сигурен ли си в пътя? – някак невинно попита Влади и снопчета руса коса се тръснаха настойчиво като че ли искаха да приберат във ветрило всички слънчеви лъчи. На стотина метра пред нас в протяжно безгрижие се движеха хора с блузи, вързани около кръста.
- Сериозно, няма ли да се консултираш с някого – подкрепи я Ани и черната й коса ми заприлича на точката от питанката.
- Не виждате ли, че пред нас са тръгнали хора? Какво толкова страшно има, не сме самички. А нали знаете, че от мен се страхуват и мечките. За онези, дето ги внасяме от Румъния, става дума.
Пътеката не беше много широка. Скоро изостави равното и започна отривисто да се гърчи нагоре. Въздухът миришеше на борова смола и планински треви. Пчелички с радостно жужене пикираха наоколо. Гърдите ми се разтваряха в свежест и красота. Иначе гърдите на Ани и Влади подскачаха като палави катерички под цветните блузки. Самите блузки пък си играеха на тук има голо кръстче, тук – няма и без да насилвам фантазията си се виждах в скромен и апетитен санвич от голи тела, а палатката се издуваше в танцов ритъм.
Първия час от пътя въобще не го усетихме. Аз правих пейзажни снимки, но снимах и момичетата, все едно че ще ги вадя на моден журнал. Те непрекъснато ахкаха пред някакви цветенца и троскоти, които се оказаха омайни билки, а после се увлякоха да берат малини. Чак сега се усетих, че хората пред нас не са тръгнали към конкретна цел, а също пълнят шепи с ароматичния плод. Дискретно доближих мъжа от групата и небрежно го попитах за езерата. Не знаел точно, но според него пътят бил някъде назад и надясно. Като се опитвах да възкреся анемични спомени и да спазвам предполагаемата посока, преполовихме ската, който ни се беше изпречил пред погледа. Пресякохме зона с тераси новозасадени борчета, нахълтахме в плантация от коприва и момичетата се разпищяха. Мъжествено прокарах просека, макар и мен да ме пареха голите крака. Пътеката навлезе в някакво мочурище и комай съвсем се загуби. Опитах се да прескачам по няколкото камъка, които очертаваха диря, но после се върнах назад. Ани ме прободе с кафявото си око сякаш закарфичва пеперуда за хербарий.
- Не ни казвай, че вече не знаеш как да продължим.
- Може би трябваше да разпитаме повече още при хижата – макар и топлите незабравки в погледа на Влади да се бяха стопили, тя поне се опитваше да отложи убийството ми с някоя друга минута. Не се издадох, че я обичам.
- И да си посипвам главата с пепел, това си е истината. Остава само едно…
Ани нямаше намерение да ме остави да довърша:
- Каква глава бе, трябва да ти се отреже и горната и долната, боклук такъв!
- Много кръвожадно звучи, а и няма да помогне…
- Въобще не е кръвожадно – когато е ядосано, това чернокосото е направо трудно управляемо.
- За какво беше всичкото изкачване? – риторично се намеси и Влади. – Краката ни горят от копривата.
- Добре де, сгрешил съм, човешко е. Ще се наложи да се върнем назад и ще повървим малко повече на чист въздух. Какво толкова?
Двете бяха седнали на един дънер, опрели гръб в гръб с леко разтворени крака, обути в маратонки “Рибок” и “Ранер”, над които се подаваха бели чорапки. Хубави крака, порцеланови, косъмче не може да се зърне. Перфектна коламаска или не знам с какъв уред са свещенодействали, за да се сътворят плавни и спокойни линии. Е, дирята на копривата естествено личи с малките червени пъпчици.
- Изобщо не ми говори за човещина – продължава Ани тирадата. – Малко е да те убие човек. Поне да се беше извинил.
Опитах се да ги приближа и едновременно да ги погаля по красивите главици. Ани направо ме удари през ръката, а Влади само се наведе встрани.
- Безполезно е да се извинявам, но считайте, че вече съм го направил. Доволни ли сте? Надигайте си вече задниците! Трябва да вървим, за да не замръкнем.
Тръгнаха с глухо ръмжене и с неотслабено желание да ме разкъсат. Героичните ми опити да наподобявам Тарзан, индианец-сиукс или второразряден клоун не изтръгнаха и искрица смях. Зацивриха от удоволствие едва когато на един сипей, заради усилието да си скъся пътя, се сурнах надолу. Това си беше злорадо. Опитах да говоря за ниското IQ на Буш като го противопоставях на Шарън Стоун. Мълчание. И за децата на госпожа Блеър не потръгна разговора. Припомних си всички по-интригуващи светски клюки, които бяха минали през вестника, пак без никакъв ефект. Достигнахме мястото, където преди час и нещо се бяхме сбогували с колоната мулета. Словоохотливостта на компаньонките изсмукваше талантът ми за говорене като жадна космическа черна дупка. Страдах и си ближех кървящите рани с безсмислени снимки на борчета, скалички, храстчета, облачета и две личица на ангелчета с черна и руса коса. Помежду си създанията все нещо си шушукаха, без да се вслушват, естествено, в съветите ми за ритъм на ходене или пък за мястото и времето за почивка. По едно време, като се скриха зад някакви борчета и се забавиха по-дълго, отколкото може да се очаква, ми щукна, че са свили надолу към реното и ще го подпалят надолу, за да ме зарежат самотен. Нейсе, оказа се само дълго чишкане. На хижа “Ловна” понамокриха със студена вода личицата си и крачетата си. Чак тогава ми прещрака, че във фотографската чанта, освен разните окуляри и бленди съм мушнал термус с кафе. Открехнаха се. Пихме от една чаша и запалихме по цигара, вместо лулата на мира.
- Безобразните сте, да знаете – откърти ми се вопъл от сърцето.
- Ти пък си една стока – това от Влади не го бях очаквал, но Ани побърза да не изостане:
- От одеве се питаме без да намерим отговор – с какъв акъл сме се помъкнали с теб. Направо нямаме акъл. Съвсем трябва да сме изпушили…
- Не, не, умнички сте ми. Аз съм си просто неустоим, а само умни хора са в състояние да го прозрат.
- Разрушително неустоим – скромно констатира Влади и за пръв път от часове и тримата се засмяхме с отворени гърди, както е способен човек да се смее само и единствено в планината.
Не че в останалата част от маршрута бяха кой знай колко по-приказливи. Влади, след като я подпитах за десети път, се смили да ми разкаже как из новонаетия от нея апартамент се чували странни звуци. Тряскали се врати на шкафчета и бюфети, потраквали чинийки и вилички, шумели всякакви хартии, та се усъмнила дали не я посещават духове. Оказало се, че успяла да наеме евтино апартамента, защото преди това в него един мъж убил жена си и детето си. За това писали и вестниците, а тя не го знаела. После прочела някаква Силвия Браун, която била страхотна медиумка в Щатите и съветвала как да се избави къщата от такива неща. Звучало налудничаво, но й се щяло все пак да опита. И мен ми изглеждаше шантаво, но конформистки отроних:
- Защо да не се опита, какво толкова пречи да се пробва?
Ако трябва да бъда искрен, та дори и малко простак, както ме намират, сегиз-тогиз при нашите срещи оставям Ани и Влади на воля да си обменят информация за всички последни шашовости, които са попили като сюнгери от околния свят. След напрежението в ежедневника такива приказки направо разтоварват. Не че повечето неща не минават покрай ушите ми, но от време на време нещо и се закача зад някое храстче на тиквата ми. Спомням си например за някакъв си Уилям, който, както стоял в кабинета си, дочул глас – да си продаде всичките акции. Като се обадил на брокера си, оня само дето не припаднал, но изпълнил желанието му да продаде и да закупи нови, които били изцяло безнадеждни. След броени дни финансовата ситуация се сменила и нашият Уилям бил на голяма далавера, та променил живота си като се посветил на духовното усъвършенстване и развитието на психичните сили. Едно докторче, май Дийпак се казваше, много ми хареса с твърдението, че е важното да се говори за любовта, да се мисли за нея, тя да се търси и да бъде поощрявана. Другият човек бил само претекст, за да си дадем възможност да усещаме любов. За Едгар Кейси няма да говоря, той ни е почти приятел от махалата, за Лазарев – също, не съм полагал и усилия да запомня всички имена, които са ми изреждали.
Последното завоевание на Ани беше “Селестинското пророчество” и тя почти се вживяваше, че е открила някакъв древен ръкопис. От там прихванах само първото “откровение”, според което сме трябвало да разберем смисъла на случайностите в нашия живот. Случайност ли беше, че си представях еротични сцени в палатка? Иначе приятно за слуха беше от време на време да ти доказват, че разполагаш с 54 живота. Някак си успокояващо…

След като заобиколихме първото езеро, последният участък от пътя си беше направо стръмничък, та не беше до излишни приказки дори за мен. Дишахме настървено и ускорено, все едно, че сме на Хималаите. Когато се строполихме на пейката пред старата хижа, вече беше притъмняло. Не беше нужно да питаме за багажа си. Раниците вместо опитомени кучета ни чакаха прилежно на площадката, покрита с каменни плочи. Едва сега осъзнах сериозността на положението. Тепърва трябваше да избираме място за палатката, да я опъваме, да се настаняваме. Оставих лейдитата да си лижат душевните рани на пейката и заобикаляйки хижата достигнах до първите палатки, подпряли хълбоци на ската. Гледката не беше обнадеждаваща – подредени бяха като рибки в консервна кутия.
Върнах се пред хижата съвсем разтревожен и угнетен. До момичетата се беше кротнал мъж с бяла брадичка, в бяла рубашка и бял панталон. Говореше усмихнато, бавно и благо. Как сме пътували – тук в един глас предателките започнаха да хвалят моята некадърност на водач, от коя група сме били, имаме ли някакви приятели. Не беше трудно да се отгатне, че не сме от братството. Без дори да го помоля, мъжът ни съобщи, че една сестра си тръгнала преди няколко часа надолу и че ако ни хареса нейното място, можем там да си опнем палатката. Взе една от раниците и ние се затътрихме след него. Утеха беше не само че местото се оказа в подножието на ската, но и беше равно, отъпкано, дори без камъни. Разсипахме се от благодарности, а мъжът изчезна така внезапно, както се беше появил. Докато героически развивах палатката, моите придружителки мълчаливо ми се възхищаваха, седнали на тревата. Не откликнаха даже на молбата ми да ми открият фенерче, та една жена от съседна палатка, подразбрала моите мъки, дойде да ми услужи със светлина. При нормални условия хималайката си се опъва за пет минути, но като гледах как не горят от желание да ми помогнат, и демонстративно ми го връщаха тъпкано за началото, се изнервих. Започнах да забивам колчетата не там, където трябва и палатката печално заприлича на пробит тъпан. При един дъжд щяхме да се омокрим, все едно, че сме спали в езерото. Заизмъквах колчетата, наново ги забивах, после пак ги вадих, докато се препънах в опорното въже на задната рейка. Досъборих палатката, проснах се в поза разпънат Христос, а едно от металните колчета направи опит да ми разшири ноздрата. Вадичка кръв – черна и сладка като нощта, пресече мустака ми, облиза устните и се спусна към брадичката.
- Мамка му, мамка му! – изстенах аз, юмруците тупаха от безсилие и гняв тревата под мен.
- С Божия помощ всичко ще се оправи! Не са притеснявайте!
Не се притеснявах. Пръсках се по шевовете от яд от собствената си непохватност, от бездействието на примадоните, от кривогледото начало на похода, от тъпите мераци да наказвам и да се вживявам като шахиншах. Псувах. Леко извърнах глава и видях над мен надвесена едра жена.
- С Божия помощ – механично повторих и едва сега зад жената зърнах играеща светлина от много фенери и още хора. Преди да осъзная каквото и да било, някакви ръце ме издигнаха прав. Ярък прожектор освети лицето ми. Дали едрата жена или някой около нея издаваше кратките команди, тъй и не разбрах, защото все още си бях ошашавен. Дочувах отделни думи, “кръв”, “памук”, “вода” и ми трябваше време да осъзная, че те са свързани с мен. Със закъснял свян и срам започнах да се извинявам.
- Моля ви, нищо ми няма. Ще се оправя, не се безпокойте, ама моля ви…
Излишно беше да казвам каквото и да било. Под пъргави светлини, още по-пъргави ръце, не само промиха лицето ми, ами набързо забиха колчетата там, където е необходимо, и брезентът на палатката се опна като кожа на 40-годишна жена.
- Много съм ви задължен за помощта. Не знам как да ви благодаря – започнах да чупя пръсти аз, докато се сетих и измъкнах бутилката от моята раница.
- Нищо кой знай какво не сме направили. Сега се уреждайте спокойно. А от това се въздържаме – едрата жена посочи шишето с водка “Флирт” и хората около нея неусетно потънаха в тъмнината, откъдето бяха дошли.
Доокопах палатката, не че и преди това не бяха прокарани канали, но ги прочистих и удълбах. Жените се пораздвижиха, за да поизпразнят част от раниците и да приготвят вечерята. Домати, краставици, сирене и хляб. Настоях да се прибави от кайзерования врат и шунката, макар да бяхме известени, че местните продукти тук не са на почит. Кой ли щеше да ни види в тъмното?
- Почна ли да ви идва вече сърце на място? – подпитах аз, подпивайки от пластмасова чаша с водка. Момичетата се комкаха само с капачката, но и това си беше героизъм за тях.
- Дали утре сутринта да не се върнем обратно? – каза замислено Ани, а на мен ми кипна чайника.
- Защо да чакаме чак утре, дайте да тръгваме още сега. Колко му е да събера палатката. По-бързо е от опъването. Отивам да откачам въженцата…
- Бива ли да говорите така? – намеси се Влади. – Още нищо не сме видели, освен тези мили и отзивчиви хора. Знаете ли какво ми каза една от жените, които помагаха за палатката: Радвайте се на Божествения живот, който прониква във вас! Задачата на всеки човек била в това да вижда Божественото в себе си и да го разбира. Това го бил казал в една от беседите си Учителя. За какво се дърлите излишно. Нали утре сутринта ще събудим рано за да посрещаме Слънцето.
- Не съм казала, че непременно е нужно да потегляме. Само попитах, какво лошо има? Дай още една капачка насам. Какво си стиснал шишето между краката си? Ти може да си тръгваш още сега, но ние оставаме с Влади.
- Това са вече сериозни приказки – отвърнах аз и със злорадо удоволствие подадох пълна капачка, като си въобразявах, че ентусиазмът преди похода отново се е завърнал. Тутакси ме облази коприва от предчувствия за екстремни изживявания. Обремененото ми от голи тела съзнание хукна да изкачва смълчаните от тъмнина върхове, да лети безпрепятствено над притихналите в сън езера. Долях си в пластмасовата чашка. Вече беше застудяло и си бяхме надянали вълнените фанели. Разчистихме остатъците от царската си вечеря. Боклуците прилежно напъхахме в пликче, което оставихме вляво от входа на палатката. Надушвах, че идва моя час, но от благоприличие и сладост оттласквах нашествието му. Вмъкнах се последен в палатката. Двете се бяха опашкулили вече в спалните чували и с фенерчето установих, че за мен е отреден единия ъгъл.
- Гълъбчета, нали се бяхме уговорили, че съм между двете – немощно изпротестирах аз. Естествено, че нищо не се бяхме уточнявали.
- След днешните ти изпълнения, да си благодарен, че не си отвън – изръмжа Ани от другия край на палатката. Това се беше най-противното възможно разпределение.
- Айде сега да не се правим на Многострадални Геновеви. Ако не бях аз, щяхте да си преследвате разни несъществуващи духове в тъпия град. Не държа на изпросени благодарности.
Оставих се спалният чувал да обгърне и моите телеса. Влади ми беше обърнала гръб със сгънати крака. С рефлекс на слънчоглед избрах същата посока и поза. Чувалите ни общуваха с допиране, без да прескачат искри. Прехвърлих ръката си през нейното рамо и тихичко спуснах ципа на нейния чувал, колкото да пъхна длан навътре. Отдолу беше само с памучната блуза. Съвсем случайно пръстите ми се залепиха на лявата й гърда. Винаги съм подозирал, че притежава хубав балкон, но сега го почувствах почти болезнено и с втвърдяващо учудване. Задвижих бавно ръката си нагоре и надолу. Точно зърното прободе дланта ми, когато Влади я отдалечи от себе си, измъкна я от топлото леговище и придърпа ципа до брадичката си. Прегърнах спалния й чувал, колкото да поддържам форма и да подхранвам сънищата си. Трябва да съм заспал, обикновено не сомнамбулствам, но по едно време усетих, че чувалът е празен и разтворен като смъкната змийска кожа. Излязох от палатката и зърнах Влади седнала на метър от нея.
- Какво има? – попитах от едната учтивост. – Да не съм те притеснил в съня си?
- Не, нервно ми е – шепнешком отвърна Влади. – Освен това имам фобия от тесни пространства.
- Остава аз наистина да се изнеса навън – благородно предложих.
- И това няма да помогне. Ти се прибирай, след малко и аз ще се опитам да си легна.
Нямах сили повече да се правя на кавалер и се шмугнах в пещерата. Кога се е завърнала Влади, тъй и не разбрах. Събудих се очевидно последен. Лейдитата се бяха измили, сресали, гримирали, дезодорирали и дори бяха подготвили закуска с горещо кафе.
- Тази сутрин сте направо феи. Не може да ви познае човек. Ще се разплача от умиление. Добро утро, все пак. Само не ми казвайте, че без мен сте ходили да посрещате Слънцето. Ще ви претрепя, ако сте ми спестили събуждането.
- Не се тревожи излишно. Изглежда, че сме спечелили конкурса за най-заспала палатка край езерата – побърза да ме успокои Ани.
- И този ли срам доживяхме. То с вас да тръгне човек, все ще достигне до крива улица.
- Да не загатваш за стари и лоши спомени – изви елегантно шия Влади и кокетливо приглади назад русата си коса.
- Нищо не загатвам. Вие сте загадка. Само си казвам истината и се шегувам със себе си. Как да не ви се радва човек? Вие сте моите утринни росни капчици…
- Стига си се превземал, че стана вече обяд – охлади словесния ми ентусиазъм Ани. – Няма ли да ходим някъде?
Дошло беше време да потърся своя Извор на Белоногата, за да поръся очите си с жива вода и да отлепя клепачи за нови преживявания. Ще сгреша, ако кажа кога точно нещо в мен се преобърна. Никога не бях изпитвал толкова срам и свян от себе си. Никога педалска несигурност не ме бе мъчила с хамлетовски питанки – това така ли трябва да го направя или иначе. Не ми е в стила да си посипвам главата с пепел, когато сгреша, нараня или обидя. Работата във вестника ме е оперирала от излишни чувства. Даден факт трябва да излезе върху фотографска хартия. Аз съм си човек-визьор, човекът-окуляр. Светът е свят през обектива, който си е хладно техническо устройство и не познава емоциите. Дали преобръщането не ме прихвана, когато студената планинска вода докосна очите ми? Не съм убеден. През целия ден хората, които минаваха покрай мен – повечето от тях в бели дрехи – кимаха учтиво, усмихваха се и ако разтваряха устни, то беше да кажат някаква блага дума. Никъде покрай палатките, които минахме, нямаше и случайно боклуче. Все едно, че онези смугли дами от отдел “Чистота” бяха нонстоп на работа около лагера. Пред тоалетната се виеше дълга опашка – отляво женска, отдясно мъжка. Пак усмивки и равни спокойни думи. На никого не му идваше на акъла да се спусне на десетина метра зад някое храстче. Как спахте? Заредихте ли с енергия? Как се чувствате? Това бяха постоянни въпроси, които търсеха честен отговор, приеман с достатъчно внимание и съпричастност, за да разсеят подозренията, че е само от куртоазия.
Поехме покрай палатките над нас нагоре по ската и достигнахме до една площадка, където се бяха скупчили хора, които пееха със съпровод на цигулка и акордеон:

Светъл лъч отгоре слиза,
малките цветя да озари;
близо изворче извира,
леко блика, шушне, шумоли…

Хората пееха с ведри и усмихнати лица, а в ръце държаха малки книжки с твърди тъмно вишневи корици, малко по-големи от кибритена кутийка. Гледахме и слушахме. Думите ни бяха изчезнали, а и нямахме като другите мъничка книжка с молитви формули и песни. Спуснахме се покрай брега на най-близкото езеро. Между огромните камъни открихме извор и знак, който показваше, че мястото притежава силна енергия. Колкото и да се напъвахме да се заредим, не почувствахме някаква видима промяна. Едва когато полегнахме на съседните камъни със затворени срещу слънцето очи, почувствахме някакво странно, странно спокойствие. Дали спокойствието не зареждаше с енергия? На обяд пред палатката, без предварително да се уговаряме, никой не посмя да изкара колбас. Вътре в брезентовия сумрак на няколко пъти надигах бутилката с водка, но се чувствах угнетен като престъпник. При всяко комкане се оглеждах да не ме зърне някой, а това си беше повече от унизително.
А пред съседните палатки, хората благо ни се усмихваха и кимаха дружелюбно, все едно, че ни познават от стотина години. И после пак безкрайните опашки пред тоалетните, без никой да бърза, прережда или да проявява нетърпение. И чистота по пътеките и в междупалатковото пространство, все едно, че е минавал отряд на екозащитници.
Привечер се бяха събрали няколко човека покрай палатката над нас. В центъра беше едрата жена, която предишната вечер ми помогна при вдигането на палатка. Тя очевидно забеляза, че се оглеждаме като в небрано лозе и ни махна с ръка.
- Елате при нас, не се притеснявайте. Явно сте за пръв път тук. От коя група сте?
Започнахме да мрънкаме, че не сме никаква група, а сме от София. Имало много софиянци, но те били горе на ската в дясно. Трябвало да проверим дали ще открием някой познат. Над нас палатките били на хасковлии, а малко по встрани били от Димитровград, до тях имало от Москва и Краснодар. Имало още и холандци, и австрийци, и американци. Точно срещу хижата пък били палатките на йогистите. И такива ли има, не преставахме да се дивим ние. Всякакви имало и винаги имало първи път. Защото ако сме обичали, трябва да очакваме да ни обичат. Обмяна трябвало да има в любовта, както обмяна има навсякъде в природата. Където обмяната не е правилна там има страдания и нещастия.
Защо идват страданията? Знаем ли? За да се научат хората да любят. Който люби, трябва да страда. Който никога не е страдал, той не знае какво нещо е любов. Страданието е почва, върху която любовта расте. Плодовете на реалното и на идеалното са израснали от страданията на Христа… Не беше наказателна лекция. Хората около нас си говореха на свой си език. Не всичко беше неразбираемо, но информацията беше затормозяваща, а и гарнирана с позовавания на беседи на Учителя.
Все пак няколко неща ми се проясниха: Бог трябва да се обича, защото той ни обича. Страдаме, защото не сме свършили ония работи, които са ни дадени още в миналото. Цялата човешка карма не е нищо друго освен сбор от недовършени работи. И още нещо – утре на една от отдалечените от лагера поляни щяло да се играе Паневритмия. Това беше задачата ми за вестника – да щракна няколко снимки от това чудо. То действително си е чудо защото “паневритмия” означавало всеобщ космичен ритъм, а участието в нея спомагало на човек да хармонизира космическия ритъм със своите вибрации.
Главата ми натежа като препълнен харддиск. Оставих Ани и Влади да се обогатяват допълнително, а аз се надигнах и тръгнах към хижата. Още преди да достигна до нея, усетих позната примамлива миризма. Ускорих крачка като куче, което е влязло в диря. Не грешах. На площадката бабанка мъж беше монтирал огромна скара с дебели черни пръчки, на която страдаха с цвърчене кебапчета и въздигаха ароматна пелена от дим.
- Сочни кебапчета, молим – провикваше се бабанката гол до кръста с къси панталони, с корем на петмесечно бременна и омазнена – дали по невнимание – брадичка. Защо да си кривя душата, че не ми се ядяха, но нещо ми се беше преобърнало и си мислех, че точно тук би било неприлично и противно. Тези кебапчета бяха предназначени за такива случайници и шоумени като мен. Вятърът, като че ли нарочно, отнасяше кълбетата дим точно към палатките. Бабанката явно нямаше намерение да остави нещо недовършено в този си животи и призоваваше мищурии. Подминах го с раздвоена презрителност и взех пътеката към новата хижа. Беше толкова тъмно, че пътеката вече не се виждаше, а не носех фенерче. Винаги съм се пазел от задаването на излишни въпроси. Сега ми се щеше да се запитам – какво правя тук, на това място, на тази пътека, която не беше избор в тъмнината и дали имам неща, които не съм довършил. Например дали не трябваше да обърна скарата на бременния мъж? Или по-простичко – дали правя правилна обмяна на любов? Дали действително страдам? Дали въпросите, ако ги задавам, ме ограбват или обогатяват?
Дълго ритах малки камъни по пътеката, докато наново застана пред нашата палатка. Лейдитата вече се бяха мушнали вътре.
- Гълъбчета, съобщиха ми, че ме чакате за любов и си счупих краката да тичам.
- Пак са те излъгали – прихна в смях Ани. Сега тя се беше монтирала в средата, като беше отстъпила мястото в ъгъла на Влади.
На няколко пъти надигнах бутилката с водка, след което прегърнах спалния чувал на Ани. Тази нощ Влади не излиза от палатката, но едва на сутринта разбрах, че си е взела приспивателно.
Не страдахме, че отново сме пропуснали да посрещнем Слънцето, имаше смръщени облаци и гъста мъгла. Тръгнахме към поляната по пътеката след новите ни познати от Хасково. Движихме се в индианска нишка, толкова беше тясно. Бързо се задъхахме и заотваряхме усти като риба на сухо. Изкачвахме се нагоре и нагоре. Под стъпките ни подскачаха малки камъчета, за да се устремят към пропасти. Рязко, без някаква предварителна подготовка достигнахме до поляната. Беше равно като на летище. Мъглата пречеше с поглед да се обхване цялата. Хората, повечето в бели дрехи, се подредиха в кръг. В средата на кръга двама музиканти – единият с цигулка, а другия – с акордеон подхванаха първите акорди. Като че ли без видим сигнал участниците сгънаха ръце в лактите за да допрат с длани раменете си. Заедно с това до мен достигна песента:

Първият ден на пролетта,
първият ден на радостта,
първият ден на любовта,
носят сила и живот…

Стъпка с десния крак, ръцете се разтварят дъгообразно нагоре и встрани до хоризонтално положение, след това с левия крак и ръцете се връщат в изходното положение върху раменете. Бяха ми казали че упражнения следват някакъв цикъл – пробуждане, примирение, даване, възлизане… Не можех дори да ги разчленя. Хората се въртяха в кръг и то обратно на часовниковата стрелка. Мелодията беше простичка и лека за запомняне, и думите бяха простички, и движенията. Не знам дали хората действително се сливаха с космическия ритъм, но всичко това действаше успокояващо. На всичко отгоре мъгла покриваше половината кръг, фигурите се измъкваха и потъваха в млечната завеса, за да излязат отново със своите плавни и ритмични движения на бели сенки.
Надигнах апарата да снимам, но възрастна жена над 70 години, също в бели дрехи, заканително ми заклати пръст. Наново надигнах апарата. Сега двама-трима, които току-що се бяха появили иззад бялата завеса, също замахаха заканително. Без да вдигам повече към очите си апарата, направих четири-пет кадъра, но превъртането на лентата и щракването кънтяха като плесница и се отказах от повече опити. Ани и Влади се включиха в кръга. Те свиваха ръце към раменете, разтваряха ги встрани и пристъпяха, като гледаха какво правят останалите. И на мен ми се щеше, но се усещах като кебапчията пред хижата. Мазни ми бяха ръцете, сърцето, брадичката. Бях ги снимал, въпреки забраната на благите хора.
Първи тръгнах надолу към лагера. Без да чакам лейдитата, започнах да събирам палатката. Когато се завърнаха, вече бях подготвил всичко за тръгване.
- Защо толкова бързаме? – едва смогна да запита учудено Ани, а Влади нервно придърпа косите си назад без да добави нищо.
- Просто се налага – отвърнах аз, защото знаех, че ми е невъзможно да дам смислено обяснение.
Сбогувахме се само с хасковската група и американеца, с който лейдитата се запознали след паневритмията.

Останалото се развиваше в някакъв забързан и абсурден каданс. При спускането надолу нямаше мулета и се наложи сами да си мъкнем цялото снаряжение. Малко преди да стигнем до хижа “Вада” заваля. Колата едвам запали във влагата. Преди да стигнем до асфалта потънахме в някаква огромна локва и трябваше да сека борови клонки и да подлагам под гумите, за да прецапаме. Сега Ани седеше отпред до мен, а Влади отзад. Чистачките гонеха вадите по предното стъкло и настойчиво напомняха, че всичко е временно.
Спускахме се вече от Самоков, когато черен джип “Сузуки”, изпреварвайки червена Лада, навлезе в нашето платно. В същия момент едно сиво Беемве се беше изравнил с мен също да ме изпреварва. Опитах се да извия вдясно към канавката, но и джипът беше избрал същата посока и ме блъсна от дясната страна. Когато отворих очи, над себе си видях Влади.
- Ани – попитах аз, като едва отварях устата си.
Влади затвори очи и се извърна. Някъде зад нея лежеше безпомощно смачканото рено.
Като че ли от погребението не ми останаха някакви спомени. Когато на деветия ден с Влади пак отидохме на гроба й, там беше тихо и слънчево. Докато поставяхме червените гербери в срязана пластмасова бутилка, над нас се завъртя пеперуда с бели крилца и жълти точки. След няколко кръга тя кацна върху едно от цветята. Крилцата й редуваха дълги и кратки махове, като морз.
- Дали това не е тя? Дали не иска да ни предупреди нещо – изпревари моите мисли Влади. – Тя не можа дори да ни каже колко й беше хубаво горе на поляната. Казах ли ти, че Американеца я беше поканил на гости?
Кимах глупаво с глава и се чудех дали Ани беше права, когато ме убеждаваше за първото откровение на Селестинското пророчество, че трябва да проумяваме смисъла на случайните неща, дори когато всичко е приемане и предаване на любов, както е в самата природа и да си даваме основание кои още са несвършените неща в този живот.