САЛЪТ НА „ПАНДОРА”
Кольо бе две-три години по-голям и ни гледаше с известно превъзходство, но наблизо нямаше негови връстници и той понякога се съгласяваше да играем заедно. Най-често се целехме с топчета или се надбягвахме с летни кънки в двора на училището. Освен това той събираше марки и когато бе в настроение показваше разлепен класьор, изпълнен с разноцветни изображения. По-късно стана ясно, че колекциите не са подбрани както трябва, нито пък че сериите са пълни, но за известно време това бе модно увлечение.
По-големите му сестри общуваха с децата на учителката от съседния двор и разговаряха за представления и филми. Покрай тях Кольо се заинтересува от театъра и вместо да готви уроците си скова малък подиум от стари дъски, а срещу него подреди три-четири реда пейки. Направи и няколко пушки, с пирони вместо спусъци и ремъци от връв. Изряза две-три маски от картон, за да могат артистите да изглеждат различно, според ролите, които изпълняват. Не стана ясно какви ще бъдат декорите, но пък той се сдоби с парче червен плат и с известни усилия нарисува върху него череп и кости, създавайки пиратско знаме.
Кольо ни допусна до странната постройка, с увереността на човек, който общува с неграмотници, но всъщност, освен нас, нямаше пред кого да демонстрира постиженията си. Разглеждахме с удивление конструкцията и питахме наивно кога ще се състои представлението. За жалост, не се намери пиеса, подходяща за поставяне, нито пък някой желаеше да изиграе нещо в новоизградения театър. Той остана неизползван, докато баща му не намери друго приложение на дъските, послужили за храм на Мелпомена. Пиратското знаме потъна неизвестно къде, без да бъде развяно поне веднъж.
Следващата пролет, когато се топяха снеговете, Кольо се прочу с поредното изобретение.
Беше ясен предиобяд и ние на групички обикаляхме край училището. Широката канавка, препълнена с мътна вода, заливаше улицата. Промъквахме се бавно по пътеките, потънали в кал и избирахме внимателно местата за стъпване.
Внезапно се появи Кольо, помъкнал на рамо странен предмет. Бяха няколко сковани почернели дъски. Той ги спусна внимателно във вадата и стъпи отгоре им, подпрян на дълъг прът. Нещо не бе преценено както трябва, защото конструкцията потъна и водата заля старите му шушони. Въпреки това, той се спусна по течението и преодоля геройски 50-60 крачки до шахтата на кръстопътя, следван от тълпата зяпачи. В края на маршрута, нагазил спокойно в калта, Кольо ни огледа със самочувствието на откривател, усетил какво е да плуваш самостоятелно, пък било и само двайсет - трийсет метра в уличната канавка.
Съучениците ми се блъскаха край него и питаха какво е съоръжението, което демонстрираше.
- Салът на Пандора!… - каза многозначително Кольо и след това обяснение всички млъкнаха в неведение. Коя беше тази Пандора и защо трябваше да има сал никой не знаеше. Разбрахме за какво става дума по-късно, когато намерихме романа на Майн Рид, описващ приключенията на юнгата Уилям.
Въпреки сензацията, той не повтори рейса си в мътния поток. Интересът му бе задоволен и Кольо понесе обратно дъските към дома си, където отиде да се преобува.
През лятото се понесе слух, че Кольо едва завършил прогимназия и не е ясно дали ще учи по-нататък. По-късно дочухме, че баща му го уредил да кове кофражи по строежите. Повече не го видяхме нито в училище, нито на улицата.
Годините отлетяха неусетно и квартала се измени коренно. Старите къщи изчезнаха, а вместо тях се издигнаха бетонни блокове. Канавките, отдавна засипани с асфалт, потънаха в забрава. Жителите се пръснаха, а някои дори не са живи.
Призори, когато улиците са още тихи и бездомните кучета дремят, възрастен мъж, с бастун, бавно накуцва между сградите. Неустойчивата походка го води към единственото кафене, отворено по това време. Той купува вестник, поръчва кафе и сяда на някоя маса.
По-късно идват редовните посетители. Едни бързат за работа, други се настаняват при ранния клиент и обсъждат спортните новини. Разговорът е все един и същ и се повтаря ежедневно.
Възрастният мъж, дошъл пръв, говори спокойно, без да се смущава, че и вчера са разсъждавали на тази тема и утре навярно пак ще приказват по нея. Никой в компанията не знае, че това е смелия мореплавател Кольо, който единствен в квартала, а може би и в целия град, преплува със сал улицата пред училището - събитие, с което не всеки би могъл да се похвали…
